Постинг
02.01.2013 09:16 -
Леонардо да Винчи — универсалният ренесансов гений, откривател на сфумато
Автор: ulian
Категория: Други
Прочетен: 3852 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 07.04.2013 22:06
Прочетен: 3852 Коментари: 0 Гласове:
7
Последна промяна: 07.04.2013 22:06
Леонардо да Винчи — универсалният ренесансов гений,откривател на сфумато
.jpg)
©2013- Юлиан Митев. All Rights Reserved.
Теоретични рамки на изследванетоВъзраждането — време на гиганти и гении. Универсалният гений и неговото място.
Леонардо да Винчи! Този човек - толкова отдалечен от нас във времето и пространството продължава да ни вълнува. И не само защото е бил гений — мнозина от неговите видни съвременници и предшественици могат да бъдат причислени към този списък. Времето сякаш не може да го засегне. По някакъв странно-неуловим начин ние го чувстваме като съвременник, успял да предвиди това, от което сме обкръжени днес. Неуморен труженик — оставил ценно наследство не само в живописта, но практически във всички фундаментални науки. И ако човек не знае къде да търси корените на важни за него въпроси от живописта той спокойно се обръща към творчеството на този ренесансов мислител. Може би отговорът наистина се крие в това, че той освен всичко е бил и учен-хуманист и кредото му - «Човекът — мярка за всички неща» - е бил за него не само красива фраза, но и мотив за действие. «...Надвесих се над входа на дълбока пещера. За миг останах като поразен... Надвесих се над нея, като се мъчех да видя какво има там, в дълбочината, но тъмата ми пречеше. В мен избухнаха две чувства. Това бяха страх и желание. Страх пред страховитата и тъмна пещера; желание да разгадая какво има там, вътре в нея.» Това споделя сам Леонардо1 своите записки и може би без да иска оставя за потомците следи, говорещи за неговите страхове, търсения, скрити желания — и всичко това, взето заедно, говори за хуманизма на един от най-големите гении в световната история.
Сред текстовете, които ни е оставил Джорджо Вазари има и такъв, който е посветен на Леонардо: «той със своята външност бе образец на онази красота, коята вдъхваше яснота на всяка опечалена душа». Но всичко онова, което днес знаем за живота и делото на този творец е някак си едностранно понеже сравнително малко познаваме личния му живот, или пък всичко нова, което се е съхранило като сведения за личния му живот ни се струва обидно малко. Времето като че ли се е стремило да съхрани само онова, което ще го представя като човек, увлечен до безразсъдство в своите научни дирения. Той няма постоянно семейно огнище, липсват щастието или огорчението при общуване с другите. Не можем да открием дори това, което се нарича «граждански патос». Огънят на непрестанни битки, войни и бедствия някак си не тревожат нито сърцето, нито ума му. От друга страна няма друг човешки индивид, който така страстно да е посветил живота си на изследване на натурата.Да опознае, да разгадае, да изучи заобикалящият го свят и след като го е опознал да може да го овладее — с перо четка или скалпел — няма значение, това е висшата цел, достойна за живота на един гений. Отговорът на загадката е в представата на художника, че човекът е универсален. Да опознае через опита и да овладее с творчество. Удивителна мечта, съчетана с упоителна страст и всекидневен труд.
Леонардо да Винчи2 дълбоко е осъзнавал както всеобхватндостта на своя ум, така и универсалносста на своя художествет генй. Стъпка след стъпка, воден неумолимо от своите страсти и стремежи, неговият изследователски гений се заема с въпроси, чието пълно техническо разрешаване той ще остави за следващите векове. Но въпросът ще бъде поставен от него. А това което е направил като анатомични рисунки ще остане ненадминато дори и днес — във века на електронната фотография и компютърната томография. Ще остане не само за подражание, но и за пример за това как геният, поставя въпроси и как работи над тяхното разрешаване. Именно с това Леонардо е полезен за нас днес. Именно това е вечно актуалното — как геният работи, защото неговите прозрения и неговите постижениияса резултат на неговия непрестанен труд. А в живописта — стемежът към правдиво отразяване, максимално близко до това, което виждат очите му.
Според запазени в италианските архиви документи Леонардо се появява на бял свят през 1452 г. в малкото селце Анкиано, което се намира съвсем близко до градчето Винчи, разположено по средата на пътя между градовете Пиза и Флоренция. Селцето е разположено в подножието на Алабанската планина, която със своите величествени гледки оказва влияние още през ранното детство на момчето. Това скришно място вероятно не е избрано случайно за появата на Леонардо, понеже той е извънбрачен син на видния градски нотариус Пиеро да Винчи. Съдбата му, обаче, силно се отличава от съдбата на други извънбрачни деца. Баща му, сам внук и правнук на нотариуси, се грижи за неговото образование и възпитание.
Изключителната надареност на бъдещия велик живописец се проявява сравнително рано. Вазари свидетелства, че малкият Леонардо още като дете дотолкова напредва в аритметиката, че със своите въпроси затруднява учителя си. Едновременно с това той се занимава и с музика. Научава се да свири на лютня, а песенните му импровицации са «божествени». Но над всичко стоят неговите увлечения към моделирането и рисуването. Бащата, поразен от успехите на сина си, тайно отнася негови рисунки за оценка при своя стар приятел Андрея Верокио. Съветът, който Верокио дава на бащата е, че Леонардо трябва изцяло да се посвети на живописта. А като доказателство за своето приятелство към стария си другар Пиеро през 1466 г. приема Леонардо за ученик в своето ателие във Флоренция. Пътят на младият Леонардо е предопределен и денят, когато ученикът ще затъмни славата на учителя си не е далеч.
Ето и още един пример за изключителната креативност на този гений. В подробното житие, което ни е оставил Вазари е описан следният случай.
Веднъж бащата на Леонардо донася в дома си кръгъл щит, който принадлежи на негов приятел и моли съна си да го украси и след това да изненада своя приятел. При огледа на предмета Леонардо открива че щитът е крив и грапав. Внимателно го поправя, полира го и го залива с гипс. След това донася в стаята си, която едновременно му служи и за ателие, различни зверове: змии, гущери, прилепи, омари, хамелеони. Като се вдъхновява от тези създания той украсява щита със странно чудовище от чиято уста се излива отрова, очите му бълват огън, а от ноздрите излиза дим. Тази работа дотолкова увлича Леонардо, че той дори не чувства ужасната воня, която се разнася при гниенето на тези животни.
Когато художникът показва на баща си украсения щит той в ужас отскача назад, но Леонардо го успокоява и казва, че сега вече «щитът напълно отговаря на своето предназначение».
Много години по-късно миланският херцог плаща луди пари за да прибави тази вещ към своята колекция от редки предмети.
Към края на живото си, отбелязва Вазари, Леонардо присажда на гущер крила, брада и рога, опитомява го и кагато га показва на своите приятели те бягат от страх пред това чудовище.
Дори да не сме съгласни с митологемите, създадени от биографа на великите живописци на Възраждането, не можем да не признаем креативната сила и мощ на Леонардо.
Тук като във фокус са събрани както желанието да опознае тайните на природата, така и страстта му към открития и експерименти. Влечението към фантазменото, към откривателството съпътства Леонардо да Винчи от детските му години до смъртта му. Когато тази сила изпълва неговото същество той твори велики дела. Едно от тях е откриването и обясняването на въздушната перспектива (сфумато) и превръщането и в основен живописен принцип при изграждане на живописните му платна.
Творчеството на универсалния гений — стремежът към истината, пътят по който после ще тръгнат мнозина, но основите са положени от Леонардо.
Учени — историци и изкуствоведи — считат, че художествено-живописното наследство на Леонардо (поне това, което се е съхранило до наши дни) като количество не е много. Мнозина са изказвали мнение, че увлечението по природните и инженерно-математическите науки са му пречели напълно да се отдаде на изкуството.
Анонимен биограф — негов съвременник - споменава, че Леонардо е имал обширни замисли, но е създал твърде малко живописни платна, «защото, както казват, той никога не беше доволен от себе си».
Почти същото твърди и Вазари, според който препятствията са заложени в душата на Леонардо — «тя го караше да дири превъзходство над съвършеното, така че всяко негово пройзведение се бавеше поради многото му желания».
Първият флорентински период от дейността на ренесансовия гений, след като той завършва обучението си в ателието на Андреа Верокио, преминава под знака на желанието да покаже множеството свои дарби в областта на архитектурното проектиране (и чертане); проект за канал, съединяващ Флоренция и Пиза; рисунки на мелници и предачни станове, различни съоръжения, движени от силата на водата. Тук се проявява и протоформата на въпроса за сфуматото. Основание за това е неговата неголяма по размери картина «Мадоната с цветето». Когато започва работота си над нея Леонардо е на 26 години.
Тази картина е хронологически първата «мадона», където Леонардо без да се стеснява експериментира със слоевете бои и лакове върху платното, стремейки се да получи имитация на дълбочина на плановете. Освен това тя е и първата му мадона, чийто образ няма вътрешноприсъщи черти на святост. Пред зрителя е представена само млада майка, която играе със своето дете. Вечната прелест, радостта от раждането и детството! Художникът постига това не само с концептуални, но и с живописни средства, като едно от тях е сфуматото.
Когато днес са разчетени записките на великия флорентинец у нас се заражда увереността, че тай е знаел за това, че природата го е направила първооткривател, призван да ускори процесите, които днес припознаваме като технически прогрес. Но за да може да прояви напълно своите възможности самият Леонардо е трябвало да почука на много врати, да предложи своите услуги на много от властимащите в тогавашна Италия, а често пъти дори и да се приспособява към техните вкусове, като в замяна е разчитал на техните «финансови инжекции», каито да обеспечат както физическото му съществуване, така и страстта му към експерименти и открития.
Флоренция, която той счита за своя родина, през първия период на неговата дейност не може да му предостави подходящи условия за работа. Както е известно Лоренцо Великолепни и неговите придворни ценят най-вече живописта на Сандро Ботичели. Мощта и свободата на Леонардовата живопис хич не са по вкуса им. От друга страна инженерните замисли на техния съгражданин им се струват прекалено смели, дори рисковани. Лоренцо повече цени Леонардо като музикант, певец, наслаждавайки се на неговото свирене на лютня.
Леонардо3 е принуден да се обърне за помощ към Лудовико Моро, човекът който по това време управлява Милано. А градът води война с Венеция. Оттук и онова знаменито писмо, в което Леонардо се стреми да убеди херцога, че може да му бъде полезен във военната кампания.
Според съвременниците си Леонардо е бил човек с прекрасна външност, пропорционално телосложение, изящни маниери и привлекателно лице. Обличал се е добре, носел е червен плащ с дължина до коленете, макар че на мода са били дългите плащове. До средата на гърдите му, на бели вълни е падала прекрасна, виеща се и добре вчесана брада. Бил е отличен събеседник, умеещ да привлече хората към себе си.
Даже в онези периоди на живота си, когато не е разполагал с много средства, винаги е поддържал конюшня, тъй като е обичал конете повече от всички животни.
Зает е бил постоянно с това да рисува или записва нещата, които е наблюдавал.
До днес са запазени около 7000 страници, покрити със записки или рисунки (скици, чертежи) и наречени «Кодекси»4.
Те са написани не на латински, както са писали прославените хуманисти по това време, а на сочен, жив, понякога «солен» италиански език.
И сега, когато разглеждаме дори печатни копия на неговите манускрипти се възхищаваме от това, как той илюстрирао своите мисли, наблюдения и открития.
Какви са резултатите от всички тези въпроси, наблюдения и това упорито търсене на причините за различните природни явления.
Леонардо пръв прави опит да определи силата на светлината в зависимост от разстоянието. Неговите записки съдържат първите догадки на човешкия ум за вълновата теория на светлината.
Намерените от него високо в планините фосили на морски животни му служат за доказателство за преместването на сушата и водата в планетарен мащаб като при това той пръв отрича библейските представи за времето през което е съществувал светът.
Леонардо прави многочислени аутопсии на труповете на хора и животни, а зарисовките му ни поразяват със своята точност.
Пръв се заинтересува от мимическата мускулатура на човешкото лице, стреми се да я изучи и я отразява в своите рисунки.
В записките5 си дава отговор и на това как той се отнася към хората: «И ако се намерят сред хората такива, които имат добри качества и са достойни, не ги прогонвайте, за да не се принудят те да бягат далеч от вас заради вашата неучтивост към тях».
И не на последно място съчетанията на изследванията между физика и живопис, които го водят до откриването на сфумато, което може да се определи като: «техника в живописта, открита и използвана за първи път от Леонардо да Винчи. Отличава се с наслоявания на полупрозрачни пластове боя, които придават на картината особена, замъглена въздушна перспектива и по-голяма дълбочина на фона. Някои от учениците на Леонардо, както и други по-късни художници като например Кореджо, също са използвали този стилистичен похват».
Живописта - «царицата на изкуствата»
Леонардо поставя живописта на първо място не само в изкуството, но и във всяка човешка дейност. Той изказва мнение, че живописецът е «властелин над хората и над предметите». Това негово изказване свидетелства за дълбоката убеденост на един от най-великите живописци във величието и силата на неговото изкуство.
Светът се опознава, според него, с помоща на чувствата, а окото е властелинът на човешките чувства. «Окото — пише той — е оня инструмент на човешкото тяло с чиято помощ чавек вижда своя път и се наслаждава на красотите на света. Благодарение на него душата се радва, затворена в своята човешка тъмница, защото без него тази тъмница е мъчение».
Като наднича в бездната на времето и го нарича «изтребител на нещата» Леонардо6 забелязва, че всичко се променя, че окото възприема само онова, което се намира пред него в дадения момент, а в следващият момент времето вече е погълнало предишния.
Това, че Леонардо осъзнава неустойчивостта на видимия свят има за него и неговата живопис основно значение. Преди Леонардо най-голямо значение за картината има линията. Линията е основата на изображението и поради това даже при великите му предшественици картината наподобява оцветена рисунка. Леонардо пръв премахва тази зависимост от линеарността. И обозначава това епохално за живописта откритие като «пропадане (изгубване) на очертанията (границите)». Светлината и сянката, записва той в своите трактати, трябва да бъдат ясно разграничими, но в по-голямата част от случаите границите между тяс са смутни, неясни.
Сфуматото на Леонардо е онази нежна полусянка с мека гама от млечно-сребристи със синьозелени отливи или преходи, в които всяка линия става сякаш въздушна.
Маслените бои, това изобретение, дошло в Италия от Холандия са обстойно изучени от Леонардо. Той изследва и покавза техните възможности за предаване на ефектите на светлината и сянката, живописните преходи от тон в тон и нюанси на една и съща багра.
Неговите живописни платна са първите, в които изчезва линеарността и графичната «твърдост» на флорентинската живопис от епохата на куатроченто. Градациите на светлосянката и «пропадащите очертания» са, според Леонардо, сърцевината на живописната наука. Образите, които остават вече не са само зърнати за броени минути, а остават запечатани върху платното и здраво стоят на земята. Те запазват своята пленителна поетичност, но стават конкретни.
«Мадоната в пещерата» (Париж, Лувъра) е първото произведение на зрелия майстор, което утвърждава авторското откритие на Леонардо.Идеалната съгласуваност на фигурите, съставящи наратива в картината, създава у зрителя чувството за цялост. Тази цялост се състои от четири фигури, чиито очертания са удачно смекчени от светлосянката. Геометрически те са вписани в стройна пирамида. Погледите и телата на фигурите са неразривно звързани, като сфуматото е част, която в най-голяма степен осъществява това. Светлината и сянката, обобщено — светлосянъчното моделиране на фигурите, създава онова неповторимо настроение, така характерно за творческия маниер на зрелия майстор. Погледът на зрителя се рее в дълбочината, прониква в ивицата светлина, дадена между скалите, в чиято сянка са разположени фигурите, създадени от Леонардо.
Картината, в която с пълна сила се проявява майсторството на ренесансовия творец и се разкриват изобразителните възможности на въздушната перспектива е «Джокондата».;
«Удаде ми се да дарисувам картина, която е наистина божествена» - с тези думи майсторът сам дава оценка на своето епохално платно, което заедно със стенописът «Тайната вечеря» се счита, че е венецът на неговото творчество.
Над тази сравнително неголяма по размерите си картина авторът работи четири години. За нея Джорджо Вазари пише: «Леонардо приел да изпълни поръчка от от Франческо дел Джокондо — портрет на съпругата му Мона Лиза... Понеже Мона Лиза е била истинска красавица ето как я рисува Леонардо: по времето, когато работеше над портрета, той канеше в ателието си музиканти, които да свирят на различни инструменти и да пеят, както и шутове, които непрекъснато да я забавляват, за да поддържат весело нейното настроение.» Всичко това творецът предприема за да не може меланхолията да деформира чертите на нейното лице.
На друго място в текста за «Мона Лиза» Вазари пише «Очите на нейния портрет имат такъв блясък и влажност, какъвто имат тези на живия човек. Носът, с прекрасни отвори — розов и нежен — е като жив. Устата са не натрупване на пластове боя, а истинска плът. Усмивката и е толкова приятна,че като гледа този протрет зрителят изпитва божествено, а не човешко удоволствие».
Леонардо счита, че живописната наука «съдържа всички форми в природата — както съществуващите, така и несъществуващите». Природата служи за основа на цялостното му творчество, но живописта му не е само просто копие, а инструмент да каже на зрителя онова, което е открил в нея.
Това е много добре обяснено от видния руски изкуствовед Виктор Никитич Лазарев. Той обръща специално внимание на реализма в творчеството на Леонардо като живописец, като подчертава неговия особен интерес към перспективата — линейна и въздушна — светлосянъчната моделировка на обектите, пропорциите... Като проследява специфичното за различните периоди от живота и творчеството на Леонардо, неговото новаторство, и като изтъква сходстата и разликите на живописта му в сравнение с цялата флорентийска художествена школа на куатрочентото Лазарев определя Леонардо като творец на синтеза, свтлосянъчната моделировка и преодоляване на линеарната скованост на живописта през ХV век. Според него «Леонардо изгражда основите на тези живописни маниери, които със своята «въздушност и мекота» силно се отличават от пластическата твърдост на трактовката на формите, типична за по-голямата част от майсторите на живописта във Флоренция през ХV век. Като пример за това той сочи картините «Мона Лиза» и «Мадоната в пещерата» където благодарение на сфумато фигурите са «разтворени» в пейзажа, а не посадени пред него.
Шедьоврите на Леонардо - това ни вълнува и днес
Изследванията продължават.
Едва в наши дни, когато са приложени най-нови научни методи се разкрива част от техниката на ренесансовия гений7.
Леонардо да Винчи е постигнал ефекта на прословутия "прозрачен воал", свързан с техниката сфумато, в картината си "Мона Лиза" благодарение на наслагване на няколко слоя боя, чийто състав бе разкрит въз основа на изследователски анализ, съобщи Франс прес. Става дума за сенките около очите и устата на изобразената в картината жена. Техниката сфумато се изразява в наслагване на няколко слоя прозрачна боя, за да се създаде усещане за дълбочина, обем и форма.
Да Винчи е използвал охра, съдържаща малко манган, показва изследването на френски учени. Този метод е бил използван също от фламандски майстори на четката, сред които Ван Айк и Ван дер Вейден. Вторият слой пък съдържа малко цинобър и олово - метод, който навремето е бил широко използван от италианските художници, заяви Мади Елиас от Френския национален център за научни изследвания.
Съставките на тези слоеве са идентифицирани, без да се докосва творбата. За целта е използвана мултиспектрална камера, създадена от фирмата "Люмиер текнолъджи" със седалище в Париж. За пръв път в областта на изкуството се прибягва до технология, използвана досега при атмосферни и океанографски изследвания. Резултатите от изследването са публикувани в Applied Optics.
Разбира се, подобни и други изследвания все още предстоят и няма да бъде шокиращо, когато те ни доведат до нови и неочаквани резултати. Това е резултат от желанието на днешните хора — учени е художници — да разкрият и да използват в дейността си постиженията на гения.
Като «взема под внимание своята смъртност, но без да знае точния час» на 23 април 1518 г. Леонардо съставя своето завещание, в което дава точни нареждания за всичко, което се отнася да неговото погребение. Умира във Франци, в замъка Клу, близо до гр. Амбоаз на 2 май 1518 г. на 67 години. Своите ръкописи той завещава на ученика си Франческо Мелци, а след време биват разединени и преминават в собственост на различни стопани. Много от онова, което са съдържали не е могло да бъде разбрано от съвременниците му. Много остава неразбрана (или неразшифровано) и днес, но това не намалява нашето преклонение, пред тения, посветил живота си на разгадаването на природните загадки и живописта.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
