Постинг
05.10.2014 13:40 -
Юлиан Митев. Доклад „Българския видеоарт (1990-2010) – възникване, постижения, проблеми”, прочетен при защитата на докторската дисертация
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3302 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 21.10.2014 15:45
Прочетен: 3302 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 21.10.2014 15:45
Юлиан Митев
Доклад „Българския видеоарт (1990-2010) – възникване, постижения, проблеми”, прочетен при защитата на докторската дисертация
Част 1. - Слово
Уважаеми г-н Председател и членове на Научното жури,
Уважаеми гости и колеги!
Ако българският видеоарт беше жив човек, той с основание би могъл да повтори за себе си мисълта на Фитцджералд: „Липсваха ми двете първостепенни неща – животинският магнетизъм и пари. Затова пък имах двете следващи – красива външност и интелигентност”.
Да, според мен, на видеоарта, при неговото първоначално появяване, му липсва вековният магнетизъм на живописта, а на пазара на изкуството, той се реализира трудно. Затова пък като негов изследовател мога убедено да кажа, че тригодишните наýчни дирения, които проведох, ми дават основание да заявя, че той е едно от най-своеобразните и интелигентни изкуства.
Следващият факт, на който трябва да се обърне внимание е, образно казано, неговата „кентавричност”, обвита в облак от нови и стари митологеми, свързани с техническата, и с професионалната история на развитието му.
Видеоартът, появил се на историческата сцена през 60-те години на ХХ век в Америка, дължи своето техническо раждане на портативната видеокамера „Сони портпак”, а на художествения си лик - на усилията на Нам Джун Пайк.
Няма да навлизам в подробности, защото развитието на американския и на европейския видеоарт, за разлика от българския, са проучени и описани в наýчната и популярната литература.
Ако продължим метафората за двойната природа на видеората, трябва да кажем, че това се дължи да сплавта между развитието на видеозаписващата техника и изкуството.
Портативната видеокамера - дело на техническия прогрес и неговият стремеж към за точност и стабилност на резултатите, попада в ръцете на художника. Оттук насетне започват сложностите, от които е изтъкан видеоартът.
Първата от тях е липсата на дефиниция – преразкази и описания има достатъчно, но определение, което да фиксира видеоарта като наýчен и художествен обект, подложен на изследване липсва и то не само в българската литература.
В резултат на това бе решен и въпросът за формулировката на това, какво е видеоарт: той „е дискурсивно проявен интенциален видеоред, съчетаващ визия, звук, текст и подвижен образ, подчинени на предварително промислена задача на автор художник, решена основно с помощта на видеокамера и предназначена главно за целева демонстрация в галерийно-изложбени или музейни зали върху нестандартизирани екранни повърхности или монитори.
Дефиницията фиксира както явлението, така и различните му прояви, и позволява да се фокусираме върху разглеждането и отразяването му като обект с постоянни технически и разнообразни художествени прояви, като откроява същността му на екранно изкуство, намиращо се в сечението между фотографията, изобразително изкуство, киното и театъра, с примат на подвижния образ.
Втората задача, бе събирането и обработката на емпиричния материал поради това, че не съществуваше нито каталог, нито възможност за запознаване с видеората, така както в библиотеките се запознаваме с печатната продукция, или в българска национална филмотека с произведенията на киното.
В най-голяма степен осъществяването на представителната извадка от български видеоарт дължа на личните архиви на българските художници видеоартисти, на архива на моя наýчен ръководител, както и на сбирката на Софийска градска художествена галерия и нейния представител - изкуствоведа Мария Василева.
В хода на изследването списъкът от десетки имена на автори, като и на техните видео произведения, които няма да изброявам, за да не отегча аудиторията, бяха внимателно фиксирани, подробно описвани и детайлно анализирани. Текущите резултати са обнародвани в 5 статии и 4 видеолекции, представени за ползване в Интернет.
Следващата стъпка бе определяне на теоретичната рамка, в която да се разгледа видеоартът, като самостоятелна визуална практика, същностните му черти, анализът на световната и българската научна литература. Контентанализът показа, че наýчният дискурс и изследователският коловоз на това явление у нас са изявени първоначално в трудовете на професор Свилен Стефанов и професор Чавдар Попов, а публицистичният наратив - в текстовете на Вяра Млечевска, Мария Василева и Диана Попова.
Третият по важност въпрос бе създаването на адекватна методиката за изследване на този вид творчество. Беше приет дискурсивният анализ на видеоарта. Причините за това са следните: тъй като семиотиката разглежда художественото произведение в която и да е област на изкуството като „текст”, то бе възможно при анализа видеоартът да бъде условно считан за текст, със своя съдържателност, прагматика и „граматика”, често пъти твърде имплицитни, за да могат да бъдат екстрахирани от съдържанието на отделното произведение.
Тази методика, чийто най-важен принцип е да се намери онова отклонение, което дискурсивира дискурса и причината, която го нормализира, комбинирани с историко-логичния метод и иконографския анализ, позволиха да се създаде методика, универсално приложима към който и да е период на развитие или образец на видеоарта. Резултатите от прилагането ѝ са дадени в последната част от дисертацията, където тематично са разгледани както различни автори, така и най-разнообразни произведения, създадени за последните 20 години.
За българското изкуство видеоартът, макар с ретардация в своето появяване, е феномен с относително щастлива съдба. За разлика от живописта, скулптурата и графиката нито той като цяло, нито отделни автори или произведения не са попадали под огъня на нормативната критика. В тези произведения авторската инвенция се вижда във възможно най-добрия ѝ вид, отразяваща творческите възможности на отделните създатели. Появата на видеоарта във време, определяно според Лотман с термина „културен взрив”, е обстоятелството, което му дава възможност да уплътни „взривната вълна”, и да се изравни с американския и европейския си „събрат”.
Друго обстоятелство, което спомага за развитието на видеоарта е не само наличната индивидуална творческа свобода, но и възможността видеоартистите да могат да ползват най-съвременните инструменти както на техниката за запис и редактиране, а същ и теоретичните постижения на световната научна мисъл в сферата на изкуството.
Съчетанието на видеозаписваща и редактираща техника, дават възможност да се затвори цикълът от първоначалното авторско хрумване, през видеозаписа на необходимите компоненти, тяхната цялостна видеоредакция и до представянето и обсъждането им на специализирани екранни платформи. Заинтересованите публики днес имат възможността и в България, и в чужбина да се запознаят с видеоарта както на специализираните изложби, така и в музеите за съвременно изкуство.
Освен създаването на видеоарта е необходимо и неговото целенасочено издирване, описание, съхраняване, каталогизиране и най-вече публичен достъп, аналогичен на този, който имат читателите на средства за масова информация. Все още не е осъзната необходимостта държавна или общинска галерия или музей да се занимават с видеоарта по този начин и на такова ниво, както с образците на кавалетното изкуство.
Дисертацията поставя този проблема в явен вид. Надеждата е, че колкото повече време изминава и колкото по-голям обем от произведения на българския видеоарт се натрупват, то кàкто самите автори, така и голяма част от изкуствоведите ще осъзнават важността на въпроса, а държавните институции ще фокусиратг вниманието си върху събирането и експонирането на тези произведения.
Този въпрос е решен в голяма част от европейските страни, трябва да започне и решаването му и у нас, защото това е съществена част от визуалното лице и памет на България в най-новия период на развитие на нейното изобразително изкуство.
В заключение може да се каже, че българският видеоарт през второто десетилетие на ХХІ век се развива с устойчиви темпове, обществото започва да разбира усилията на творците, които работят в тази сфера. Появяват се и форуми, например фестивалът „Видеохòлика” във Варна, който е възможно най-добрият „place d"armes” за социализация на българския видеоарт и неговите автори.
Изводите, които могат да се направят върху от проучването на българския видеоарт, извършено в тази дисертация са следните:
1) Българските творци имат креативната мощ, подобно на своите колеги от останалата част на света, където видеоартът има традиции, трупани с десетилетия.
2) Произведения на нашите художници в областта на видеоарта са не само направени майсторски и покриват основните изисквания и параметри на тази визуална практика, но и откриват нови граници в българското изобразително изкуство.
3) Погледът на практикуващите български видеоартисти винаги е критичен и антиконформистки и като следствие на това се появяват образци на видеоарт, които повдигат значителни човешки проблеми, свързан с пътя на българина в света, и проекциите на собствената му душевност в битието на социума.
4) Задачите, които са поставени в началото на този труд са изпълнени. Надявам се, че съдържанието му, представено пред наýчната общественост, ще доведе до ново разбиране на специфичното значение, място и роля на видеоарта в съвременното българско изкуство.
Предлагам с помощта на видеоклип, подготвен от мен, да се запознаем с различните дискурси и форми на българския видеоарт.
(следва демонстриране на видеофайл)
Уважами колеги и гости, с това завършва моето експозе.
Благодря ви за вниманието.
Част 2. – Защита
Отправeната в становищата и рецензиите справедлива и градивна критика към текста на моя научно изследователски труд съм обобщил в две смислови ядра – едното е по обема на текста – например това от проф. Дворянов, че „уводът е огромен” или пък, че „уводът е дори твърде пространен в историческия си обзор и в анализите на едни или други феномени от областта на видеоарта” на професор Попов; мога да кажа, че в първоначалния вариант той беше още по-голям, но след разглеждането му в катедра „Изкуствознание” беше намален до този вид, който аз, образно казано, считам за „санитарния минимум” в този първи по рода си у нас опит да бъде наýчно проблематизиран българският видеоарт.
На въпроса на проф. Попов – „дали не трябва по принцип да се разграничи чуждата литература и опит от нашите?”, отговорът ми е: „да, трябва да се разграничи”, но аз съм се опитал да направя компаративен анализ от една страна на научния дискурс, а от друга – на публицистичния наратив и, за да изпъкне по-ясно имплицитното в кохерентността на интердискурса между наши и чужди автори, респективно – наш и чужд опит, съм ги обединил.
Напълно съм съгласен с бележката на уважаемия рецензент, че „с аналогиите, реални или мними, следва да боравим много внимателно”, но си давам ясна сметка, че не винаги съм могъл да следвам стриктно това правило.
За „специфичните средства” – ако четката на художника не е претърпяла почти никаква метаморфоза от създаването си до днес, то видеокамерата в техническата си част се обновява едва ли не на половин година, а компютърните средства – програми и оборудване – едва ли не през няколко месеца това - именно съм искал да подчертая при разсъждението си за „виждането на художника” – електронната техника е твърде сложна и изисква от него обновяване на това „общо място”.
Второто ядро от забележки е към смисловото натоварване на текста, споменато от проф. Дворянов в трудността на проследяване на протоформите и аналогиите – това за мен също беше трудно и не само заради това, че трябваше на открия и анализирам екзотичен западен видеоарт от ерата на черно-бялото изображение, а заради това, че пътищата на влияние не са нито преки, нито елементарни. Навярно би могло при следващия прочит да се работи в тази насока.
Трябва да кажа, че част от повдигнатите въпроси логично водят до провеждането на нови етапи научно-изследователска работа в полето на съвременното българско изкуство.
Професор Попов прави справедливата бележка, че има разминаване между заглавието в съдържаните и заглавието на трета глава – дължи се вероятно на това, че не съм ползвал „копи пейст”, а до последно съм работил над усъвършенстването на текста.
Всички останали бележки и критики смятам за справедливи и съм съгласен с тях. При по-нататъшната работа над дисертацията за издаването ù в книга ще ги взема предвид и спрямо тях ще направя основна преработка и редакция на текста.
Част 3. – Благодарности.
Уважаеми г-н Председател и Членове на научното жури, колеги и гости!
Позволете ми да изразя огромната си благодарност към всички ония, които взеха участие в подготовката, обсъждането, представянето и публичната защита на моята докторска дисертация – на първо място към професорско-преподавателския състав на катедра „Изкуствознание” при НХА за предварителното обсъждане на дисертацията в този колектив и ценните съвети, които получих от тях за подобряването на текста.
Искам да благодаря на членовете на научното жури и рецензентите за тяхната задълбочена аналитико-критична работа по дадените становища и рецензии; за висококвалифицираните им обективни отзиви, които позволяват да бъдат по достойнство оценени както недостатъците, така и положителните страни на представения от мен наýчен труд.
Специално искам да благодаря на своя ръководител проф. Свилен Стефанов за помощта и съветите, дадени както при анализа на артефактите, така и при синтезирането на цялостния обем. Особено искам да подчертая благодарността си за предоставения ми емпиричен материал от собствения му художествен архив, както и възможността да публикувам за пръв път в научната периодика статии, свързани с дейността на групата ХХЛ в областта на ранния български видеоарт.
На трето място бих искал да благодаря на колегите от Софийска градска художествена галерия и специално на Мария Василева за предоставената ми възможност да се запозная с образците български видеоарт, с който разполага галерията.
Искам да благодаря на видеоартистите Расим и Дойчин Русев за това, че не само отвориха архивите си и предоставиха за изследване образци от своето творчество, но и за това, че изчерпателно отговориха на проведените с тях анкети.
Благодаря и на актрисата Силвия Станоева за помощта при озвучаването на видеолекциите ми за българския видеоарт, при подготовката им за публикуване в Интернет.
В заключение бих искал да изразя искрената си признателност към всички, които в този момент присъстват в залата в качеството си на гости и слушатели за проявеното от тях благосклонно внимание към мен и към темата и резултатите от моите научни дирения в областта на българския видеоарт.
Благодаря Ви за вниманието. (Юлиан Митев)
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
