Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Постинг
02.01.2013 18:53 - Винкелмн - геният, положил основите на изкуствознанието
Автор: ulian Категория: Изкуство   
Прочетен: 1376 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 05.04.2013 09:12



Винкелман - геният, създател на европейското изкуствознание

©2013- Юлиан Митев. All Rights Reserved.
  1.Биографични сведения за Йохан Винкелман като човек и учен.
      Прочутият немски учен - археолог, историк и изкуствовед Йоан Йоахим Винкелман е роден на 9 декември 1711 г. в неголемия немски град Стендал. Животът на Винкелман, прекъснат без време, като край на лош криминален роман, започва твърде скромно и нищо в началото не предвещава такава главоломна научна кариера. Момчето се ражда в семейството на беден обущар. Съдбата обаче проявява странна благосклонност към него. Въпреки липсата на средства Винкелман получава класическо образование, което по-късно се оказва много продуктивно за неговата кариера. Като син на занаятчия той се тревожи за своето лбъдеще - две години учи в богословския факултет на Университета в гр. Хале (1738-1740), а след това напуска както факултета, така и града, и се установява да учи медицина и математика в Йенския университет (1741-1742). Случаят като че ли е решил да му помогне. Пасторът на лютеранската църква в гр. Хале е бил сляп и поради това моли Винкелман да му чете трудовете на древните автори на глас. По такъв начин младежът се приобщава към литературата на старогръцки и латински. Но все още кариерата му не се развива. Станал на 31 г (1743) той заема скромната длъжност на заместник директор на училището в селището Зеехаузен, окръг Алтмарк.
       Много по-късно той с неприязън ще напише за времето прекарано тук следното: „Тръпки побиват тялото ми от главата да петите, когато си помисля за пруския деспотизъм и за този дерач на живи кожи на народите, който прави за отвръщениена човечеството тази отхвърлена от самата природа и засипана с ливийски пясък страна и я обрича на вечно проклятие. По добре да съм обрязан турчин (курсивът е мой - Ю.М.), отколкото прусак [цитат по 11, стр.8].
Човекът, който впоследствие ще общува на равна нога с папи и цезари, учи малките на четмо и писмо. През свободното си време той с увлечение чете Софокъл, Аристофан, Омир, Платон, Аристотел и особено се увлича от произведенията на Херодот и Ксенофонт.
       Едва през 1748 г, станал вече на 37 години, той като че ли намира своя собствен път на развитие. Вероятно не без помощта на познати е поканен в качеството му на библиотекар в при граф Хенрих фон Бюнау в Нотниц. Това е повратният момент в неговата биография. Оттук нататък тя ще се развива, чак до нелепата му смърт, по възходяща линия. Нотниц е град, разположен в кралство Саксония, близо до Дрезден. Съдбата тук отново му се усмихва. Кардинал Пасионеи, който е папският нунций, акредитиран при двора на саксонския курфюрст, обръща внимание на способния Винкелман и му предлага длъжността на библиотекар, но този път при библиотеката на Апостолическия престол в Рим.
       Благодарение на меценатското усърдие на двамата курфюрсти на Саксония, носещи името Август Саксонски, които освен това са и полски крале, в Потсдам, столицата на Саксония, постъпват огромни „партиди" от различни произведения на изкуството – най-често това са платна с маслена живопис на старите майстори и мраморни скулптури. Именно в дрезденските „мюнц"- и „раритет"- кабинети, а съща така и художествени галерии, Винкелман, под вещото ръководство на Адам Фридрих Езер(1717-1799), художникът, оказал най-голямо влияние за формиране художествения вкус на младия Гьоте, открива за себе си шедьоврите на Античността и Ренесанса. Неговото пламенно въображение, проявило се по-късно в научните му текстове, е пленено от „Сикстинската мадона" на Рафаел, купена от монасите на манастира „Свети Сикст" през 1753 г. Решаващо влияние върху по-нататъшните възгледи на Винкелман оказва сбирката от древни статуи на саксонските курфюрсти, където се намират статуите на Агрипина и „Трите весталки" от Херкулан. За тях Винкелман ще пише и в първата си книга. Тези статуи са намерени при разкопките в гр. Портич, на чиято територия е бил разположен античния Херкулан, намерени от принц Елбьоф и подарени от него на виенския принц Евгений. Тази колекция впоследствие става собственост на Саксонския курфюрст и е била експонирана в Кабинета за антични статуи, който през 1752 г. е бил посетен и от Винкелман. В едно свое писмо, писано през 1754 г. Винкелман споделя: „Сам се учудвам, че от известно време насам започнах да чета с особено разбиране древните автори. Само Омир съм чел през тази зима три пъти с цялото старание, което изисква едно тъй божествено творение" [11, с.9].
    Три години по-късно, 1755 той публикува първия си труд - книгата, озаглавена „Мисли по повод подражаването на гръцките произведения в живописта и скулптурата". В този момент, когато тогавашното общество е било уморено от изискаността и странностите на стила рококо, и започва да се преориентира към неокласицизма, книгата на Винкелман толкова сполучливо отговаря на нуждите на времето, че нейният автор за твърде кратък срок придобива общоевропейска известност. Другата успешна стъпка на Винкелман е решението му да посети Италия. За дабъде приет в тамошните, все пак неизвестни за него среди и за да може да работи като библиотекар в папската библиотека, а също и под влияние на папския нунций Аркинто Винкелман се решава на неординарна дори и за днешните времена, постъпка. Той се отрича от лютеранската вяра и приема католичеството. През ноември 1755 г. Винкелман пристига във Вечния град.
      Смъртта на неговия покровител Аркинто би могла да стане спирачка в неговата кариера, но и тук събата го покровителства. По препоръка на барон Филип фон Щош Винкелман е назначен за библиотекар на кардинал Албани, племенник на папа Климент VІ. Едновременно с библиотекарската длъжност Винкелман отговаря и за колекцията от старинни предмети, разположена във вилата на кардинала. Тази вила е била построена по поръчка на кардинала от архитекта Карло Маркони през 1746, а Винкелман взема дейно участие в нейното обзавеждане и в разполагане на колекциите в нея. По негово указание и като илюстрация на неговата концепция за алегорията приятелят на Винкелман, художникът Антон Рафаел Менгс (1728-1778)[15] ще нарисува на плафона на голямата зала за посрещане на гости композицията „Парнас" [5]. По този повод Жермен Базен [1] пише „изразените в работите на Винкелман идеи многократно са били обсъждани с неговия приятел Антон Менгс, който също пише редица теоретични трудове, в това число и „Размисли за прекрасното в изкуството и живописта" публикувани през 1762 г на немски , а през 1780 г. на италиански език.
       Както споменава Жермен Базен [1] „Изрзените в работите на Винкелман идеи верояно са били обсъждани с неговия приятел Менгс, който е написал редица теоретични трудове, сред които е и „Размисли за прекрасното и вкусът в живописта", публикувани на немски език през 1762 г. и на италиански език през 1780 г.Този трактат по естетика е ценен за нас тъй като там става дума за „вкус" понятие, което във Франция, Англия и Италия по това време измества понятието „стил", който пък преди това е изместил понятието „маниер". Менгс взаимства от Белори разсъжденията в духа на Платон за това, че красотата е атрибут на бога и тя не моиже да бъде достигната от художника. По този начин даже съвършеното древногръцко изкуство има само относителен характер.
      Що се отнася до природата, предлагаща на художника само слаба сянка на съвършенство, то от нея трябва да се вземе онова, което отговаря на представите за висок вкус. В тази връзка Менгс дава на вкуса различни качествени определения: добър, висок, посредствен, обикновен, сладостен, изразителен, хармоничен, естествин, като всеки от тях той приписва на един или друг велик художнок от миналото.
       По съвета на Винкелман, Албани изгражда в градината на своята вила три храма, единият откойто има вид на руини, като при тяхното строителство в стените са били вградени археологически находки от древността. Намерил тихо пристанище и добра заплата, Винкелман живее във вилата и попълва своите знания за античния свят. През 1758, 1762 и 1764 тай пътешества съответно до Неапол, Пестум и Херкулан. С огромни усилия получава разрешение да разгледа разкопките в Херкулан, но му е забранено да си води записки и да скицира.
      Реакцията му на това е, че той прави протестна кампания, че организацията на разкопките е лоша и намерените находки се съхраняват неправилно. Тук Винкелман написва и няколко от своите труда за любимите му шедьоври – Белведерския торс, Аполон Белведерси, за разкопките в Херкулан, а също и съчинения за грацията, алегорията и античната архитектура. Той обаче не се ограничава само с писане на трактати за изкуството.
      По молба на племенника на барон Щош Винкелман съставя извънредно подробен каталог на колекцията от камеи, която баронът е събрал приживе. Каталогът е издаден през 1760 г. във Флоренция, на френски език под заглавието „Описание на гравираните камъни на барон Щош". Друг образец на археологическата ерудиция на Винкелман е написаният в духа на идеите на граф Кайлус двутомен труд „Неизвестни паметници на древността"(Рим, 1767). Това е неговата единствена книга, която е снабдена с илюстрации.
    Славата пристига при Винкелман едва след като излиза от печат през 1764 г. книгата му „История на изкуството на древността". По това време Винкелман вече цяла година заема поста Главен антиквар на Ватикана; той се разпорежда с археологическите разкопки и дава разрешения за износ на произведения на изкуството извън папския двор. Славата на Винкелман заставя дори Фридрих Велики да му направи предложение да постъпи при него като библиотекар и пазител на Кунсткамерата, но Винкелман не желае да напусне Рим и отговаря с отказ. През април 1768 Винкелман предприема пътешествие по германските княжества и посещава Берлин, като целта му е била да събере средства за да предприеме с тях археологически разкопки в Олимпия. На обратния път, през Аусбург, той пристига във Виена, където е приет от Мария Терезия и богато възнаграден от нея.
    На първи юни същата година пристига в Триест, където трагически се прекъсва животът му. В очакване на кораба, който трябва да го отведе във Венеция, Винкелман се настанява в страноприемницата на Петерсплац. Там той се запознава с младия италианец Арканджели, който малко преди това е освободен от затвора. На 8 юни Арканджели влиза в стаята на учения, който в този момент работи над ръкописа на новото издание на „История на изкуството на древността", и го моли да му покаже златните медали, с които ученият е бил височайше дарен от Мария Терезия. Винкелман преди това се е бил похвалил с тях на своя нов познат. Докото Винкелман търси медалите, вероятно обърнат с гръб към своя познат, Арканджели нахлузва на шията му специална примка и започва да го души с нея. Винкелман успява да се отскубне от ръцете на убиеца си, но за нещастие се спъва и пада. Тогава Арканджели му нанася няколко удара с нож, а след това избагва от стаята. В това време стопанинът на страноприемницата Хартхабер, привлечен от шума, който е чул, влиза в стаята и намира учения проснат на пода, с примка на шията, с изтичаща от нанесените с нож рани, кръв. Стопанинът вика лекар, но дошлият жрец на Ескулап с нищо не може да помагне на умиращия. Винкелман живее още 4 часа, през които успява да продиктува завещанието си, но умира, без да може да го подпише.

 2. Дискусиите за античното изкуство, които се водят в научния свят през ХVІІ век.
      Оригиналността на Винкелман трябва да се търси не само и не толкова в неговите идеи, а също и в яснотата и логичната сройност на тяхното излагане, в гениалната му способност да прави обобщения, в умението му да синтезира витаещите в обществото идеи, а също и в оня очарователно-наивен ентусиазъм, който и до днес омагьосва читателите на неговите трудове.
       Жерман Базен [1] пише: „Няма нищо оригинално в тезата на Винкелман, че за най-успешното осъществаване на достигане на идеала за прекрасното – единствената цел на изкуството - няма друг начин, освенда се подражава на античните автори, особено в изучаването на човешкото тяло с неговата хармония на пропорциите. Във времето, когато немският учен работи над „Размишления за прекрасния вкус в живописта" тази наука е занимавала умовете на хората вече в прподължение на две столетия, но истината е, че в епохата на барока и рококо вниманието към нея отслабва и ето защо е трябвало художниците да бадат върнати в лоното на „истинската красота". Като личност Винкелман е убеден, че съвършеното изкуство е достигнато от древните гърци, докато Вазари и хората от неговия кръг твърдят, че съвършенството принадлежи на римляните.
      По мнението на Алън Рамзи („Диалог за вкуса") и Ж.Д.Льороа ("Развалините на прекрасните паметници на Гърция", 1758) етруските са усвоили напълно гръцкото изкуство, но са го деформирали. Все пак, по един или друг начин, те успешно са предали гръцката „закваска" на римското изкуство. Същата година, когато са били публикувани „Размишления по повод на подражаването на гръцките произведения в живописта и скулптурата" абат Ложе в своите „Очерци за архитектурата" утвърждава примата на древногръцкото изкуство. Още през 1725 г. Джамбатиста Вико, философ, от когото Винкелман се възхищава, пише в своията „Нова наука": „Древна Гърция – страната на философите, достига във всички изкуства такъв блясък, който до този момент още не е имало човечеството".
       На тази тема през ХVІІІ в. се водят многобройни и продължителни дискусии. Гравьорът Пиранези, считан от съвременниците си за познавач, в своите „Съждения за архитектурата", написана в диалогична форма, отстоява тезата за оригиналността на етруското изкуство и счита, че връх е не гръцкото, а римското изкуство („Римски древности", 1756, „За блясъка на римската архитектура", 1761). Това негово твърдение става основна на спора му с френския познавач Пиер-Жан Марие, който в писмото си, изпратено до „Европейски литературен вестник" и публикувано през 1764 г. развива противоположни тези. В това писмо той енергично защитава своята гледна точка и потестира против приписваното на гърците осъзнаването на преимуществената роля на художествения вкус, което според него е пречка за проявите на творческото начало. Това вероятно е и протоформа на идеята, изказана по-късно от Ригъл.
      Опонирайки на много свои съвременници Пиранези оспорва идеите на теоретиците-ригористи, каквито са абат Карло Лодоли и Алгароти („Очерк за архитектурата", 1756), които пишат за архитектура, ориентирана към функционална структурност и изразителност. Като горещ привърженик на новото той осъжда всички „правила, които могат да сковат творческото начало в архитектурата"; защитава новото от привържениците на монотонността, като дава примери от творчеството на Боромини и Бернини.
       В резултат на разкопките, проведени в Херкулан и Помпей са били намерени находки, отнасящи се до 79 г от н.е., които представят пред научния свят по това време едно неизвестно римско изкуство, твърде рафинирано от гръцките традиции, което пък спомага за преориентацията на научните умове към Гърция.
За влиянието, което трудът на Винкелман оказва както върху неговите съвременници, така и върху следващете поколения учени можем да съдим от техните изказвания за него.
       Учене като Хердер и Хегел, дори когато го критикуват правят това внимателно и с достатъчно уважение към него. Дори сочейки някои негови погрешни възгледи те пак правят това от позиция на преклонение пред научния му подвиг.
       Геният на немската летература Йохан Волфганг Гьоте казва за него: „Природата го е надарила с всичко, което прави и краси мъжа. Затова пък той употреби целия си живот да търси подобни нему превъзходни и достойни качества у човека и в изкуството, което се занимава преимуществено с човека" [11, c.15.].
       Ето какво е мнението на Хегел за научните заслуги на Винкелман: „Винкелман беше вдъхновен от съзерцаването на идеалите на древните по начи, благодарение на който той прояви нов усет за разглеждането на изкуството, изтръгна го от гледището на обикновените цели и на чистото подражание на природата и призова мощно в художествените произведения и в историята ня изкуството да се търси художествената идея. Защото Винкелман трябва да се смята за един от онези, които в областта на изкуството съумяха да открият за духа нов орган и съвсем нови начини за разглеждане" [14.,с.108 и 109].

3. Историческата и естетическата концепция на Винкелман
         Античната класика представлява за Винкелман [6, 7, 8, 9, 10, 11] непреходна ценност, която той поставя в основите на закона на красотата – единство в многообразието – и която постига „благородна простота и спокойно величие", недостъпни на съвременното му изкуство. В своите „Размишления..." Винкелман с цялата си научна страст, която му се отдава да отлее в завършена риторична форма, утвърждава първородното съвършенство на древногръцкото изкуство. В това произведение на Винкелман тезата изглежда като само едно то възможните „мнения" и по своята аргументираност наподобява по-скоро защитна реч. Десет години по-късно в „История да изкуството на древността" той подкрепя тезите си и с рационални аргументи. Последователите на тради;ционната наука могат да бъдат доволни, защата един от най-добрите археолози на своето време застава на тяхна страна. Европа се потапя в неокласицизма. Винкелман се стреми да разглежда гръцката цивилизация в нейната целокупност – по мнението на немския учен, цитиращ в дадения случай Платон, подобно пробуждане на човешкия гений в някакъв привилигирован ъгъл на земята се обяснява с това, че „Минерва е решила да засели своя любим народ в Гърция, където климатът се отличава със своята мекота и е най-благоприятен за развиието на духа и творческия гений благодарение на умерената и приятна температура на въздуха, която се запазва там такава през цялата година". Мисълта, че климатът влияе върху творческата активност на човека е изказвана и преди Винкелман, но някак си между другото. През 1748 г. Монтескьо я развива в своето съчинение „За духа на законите", позовавайки се на античния автор Полибий. През 1719 г сходни тези развива и Дюбо в книгата си „Критични размисли за поезията и живописта". Винкелман не се ограничава само с гръцкото изкуство. Той се опитва да прокара своеобразен мост между него и различни моменти от Италианското възраждане. Това той прави далеч преди Вьолфлин да доведе компаративното изкуствознание до съвършенството, с което го познаваме днес. Немският учен прави пряка, да не кажем механична аналогия, смятайки, че художествената еволюция се подчинява на същия ритъм, на който се подчиняват и основните фази на човешкия живот – детство, зрелост, упадък. Тази идея заляга обаче и при Вазари. Винкелман я довежда до нейния логичен завършек, като в гръцкото изкуство фиксира 4 периода – (1) най-древен, архаика, до Фидий, (2) висок - Фидий, (3) изящен – Параксител, Лизип, Апелес, (4) подражателски, гръко-римски. Подобни етапи той фиксира и за италианското възраждане – (1) – до Рафаело Санти, (2) Рафаело, (3) Кореджо, (4) братята Карачи.     Във връзка с това Ж.Базен пише „В предлаганата он Винкелман схема за циклично развитие на изкуството има, разбира се, и периоди на упадък, обаче ученият прескача този въпрос, не го разглежда. За Винкелман най-интересен е само златният век, а упадъка той си представя като преход от един период към друг, смяната на една тенденция с друга". Теорията за красивото при Винкелман се базира на търсене на прекрасен идеал, който да служи като образец за подражание. Като говори за красивото ученият подразбира красивото в скулптурата, понеже счита, че човешкото тяло е най-близко до въплътения идеал за красота. Но в един отделно взет човек не всичко може да бъде красиво и художникът трябва да може да подбере от различните образци онези елементи, които са най-съвършенни и от които може да бъде съставено идеалното тяло.
       Един от пътищата, водещи към прекрасното според учения е алегорията. Тази теза изключително дълбоко е интересувала Винкелман – археолога, превърнал се в естет, и той пише специален очерк за алегорията през 1766 година. Като опора на неговите размисли му служи статуятя „Лаокоон". Тя е открита при разкопки през 1506 г. и е била тълкувана като най-съвършения образец, проблематизиращ страданието. Винкелман прави анализ на тази статуя в „Размислите...", а след това пише и отделен очерк за нея. Тогава „Лаокоон", чиито автори според Плиний са били родоските скулптури Агезандър, Атенодор и Полидор, работили в края на ІІ в до н.е., става тема на работата на философа Г.Е.Лесинг („Лаокоон", Берлин, 1766), където за пръв път научно се разграничава словесното (литература) и пластичното изкуство. Според него поезията представлява действие, развиващо се във времето, действие, което като че ли разбива цялото на отделни части и по този начин го отдалечава от идеала за красота. За да спазят закона за съвършената красота, авторите на скулптурата са били принудени да отслабят напрежението на страданието. Анализът, направен от Лесинг, на места опонира на анализа, изпълнен от Винкелман, но наблюденията на философа са по-дълбоки и по-цялостни. Става дума за етапно явление в интерпретацията на произведенията на изкуството. Дотогава критиците на изкуството, след като изучат повече или по-малко наситените с риторика описания на изгубените художествени произведения на античността, са имали стремеж да ги поставят наравно с поезията на древните. Лесинг показва, че изобразителното изкество има свай собствен език и, че то трябва да се разглежда не просто като изложение на един или друг сюжет, но и като самостоятелна ценност. Винкелман сякаш наблюдава древногръцкото изкуство през призмата на археологията. Произведенията му обаче го правят достъпно за европейския научен свят.
    Главният труд на Винкелман – „История на изкуството на древността" (1764) – е завършекът на един продължителен многогодишен труд, смел опит за систематизация на основата на тогавашните исторически и етнографски данн всички известни материали за паметниците на древногръцкото изкуство. Парадоксално е и това, че макар поетите и философите от времето на ренесансовия хуманизъм да цитират и да правят отправки към античните автори едва в средата на ХVІІІ в. става възможен първият сериозен опит за подробен анализ на произведенията на античното изкуство [12, 13, 14].
    Разбиранията за гръцкото изкуство тогава, в най-голяма степен базиращи се на трудовете на Винкелман, водят до създаването на неогръцки стил в архитектурата: много архитекти се опитват да достигнат обединяването на дредногръцкия стил с готическия – най-ярък пример за това е френският архитект Суфло и проектираната от него църква „Сен Женевиев" в Париж. Появява се също и неоетруски стил, изящен представител на които е посройката на Роберт Адам в Остерли парк. Предмети от домашното обзавеждане на древните римляни, намерени при разкопките на античните градове, унищожени от изригването на Везувий през 79 г от н.е. оказват влияние върху приложното изкуство по същия начин, както и намерените в Италия вази, счетени първоначално за етруски, а по-късно правилно атрибутирани като гръцки. Популяризацията, като вторичен ефект, постигната от произведенията на Винкелман, помага да художници и антиквари непосредствено, а не по описание на античните автори, да се запознаят с античната живопис. Друг парадоксален на пръв поглед резултат е, че Винкелман спомага за безболезнено скъсване с миналото. Благодарение на него безсмъртната цивилизация започва да се разглежда като определен етап на общото историческо развитие и от абсолютна тя става относителна. Базен [1] казва „Като ни предлага да се слеем с нея Винкелман я отделя от нас и, като я обективира, я лишава от нейния свещен ореол".
    Съветският изкуствовед Борис Робертович Виппер допълва подобно разбиране за мястото и ролята на Винкелман в съвременното изкуствознание. Той пише [4] „Не подлежи на съмнение, че разбиранeто на Винкелман за античното изкуство е едностранчиво. В това няма нищо чудно, тъй като Винкелман не е познавал нито един паметник на гръцката архаика. Освен това представата на Винкелман за гръцкото изкуство се основава изключително на късни римски копия (...) Ето защо, когато Винкелман абсолютизира като основно свойство на гръцкото изкуство „благородната простота и спокойното величие" той от една страна се обявява против условността и причудливостта на придворното изкуство, а от друга страна съвършено игнорира динамиката и драматизма, присъщи както на гръцкото изкуство, така и на изкуството на барока..."

 4.Заключение
      Концепцията на Винкелман за античното изкуство оказва съществено влияние въру европейския класицизъм, както и за развитието на историята, археологията и изкуствознанието. Трябва да се признае, че независимо от увлечеността му, неговата роля е във висока степен плодотворна и Винкелман с пълно право е сочен като родоначалник на историко-генетичният метод за изучаване на изкуството.
      Той пръв задълбочено и систематично изучаваи изкуството като като резултат от взаимодействието на всички сили, участващи при зараждането на стиловете - особеностите на религията, държавния и обществен строй, почвите, климатът, расата... Той пръв формулира понятието за стил като определен етап в развитието на художественото световъзприемане.
      Предложената от него периодозация и стратиграфия на древногръцкото изкуство с известни изменения и допълнения се ползва и до днес. Като важна заслуга на Винкелман следва да се отбележи и това, че при описанието и аналза на художественото произведение той не се ограничава само с предаване на сюжета, а прави опити да оцени и начина за предаване на натурата и да пресъздаде с помощта на образния език на едно или друго произведение особеностите на неговата изразност.


5. Библиография
1. Базен Ж. История истории искусств – М., 1995.
2. История европейского искусствознания: От античности до конца XVIII в. – М., 1963.
3. Винкельман И. И. История искусства древности – М., 1933
4. Виппер Б.Р. Статьи об искусстве. – М.,"Искусство", 1970.
5. Менгс (Mengs) Антон Рафаэль: Sдmtliche hinterlassene Schriften, hrsg. von G. Schilling, Bd 1—2, Bonn, 1843—1844; в рус. пер. — в кн.: Мастера искусства об искусстве, т. 3, М., 1967, с. 459 — 67.
6 Винкелман И.-И. Избранные произведения и письма. репринт издания 1935 года М. Ладомир 1996г. 687 с.
7. Винкелман И.И. История искусства древности. Малые сочинения. Труды Гос.Эрми тажа СПб Алетейя 2000г. 800 с.
8. Винкелман И.И. Избранные произведения и письма. Пер. А.А.Алявдиной, Вступ. ст. и редакция Б.Пшибышевского, Заставка и перплет по рисункам С.М.Пожарского. -Репр.воспроизв. Издания 1935 года (Academia) М. Ладомир 1996г. 688 с.
9. Винкелман И.И. История искусства древности. Малыe сочинения. Изд. подг. И.Е.Бабанов СПб. `Алетейя, Государственный Эрмитаж` 2000г. 800 с.
10. Винкелман И.-И. Избранные произведения и письма. Пер. А.А.Алявдиной, Вступ. ст. и редакция Б.Пшибышевского, Заставка и перплет по рисункам С.М.Пожарского М. Academia 1935г. 688 с.
11. Винкелман Й.Й. История на изкуството на древността. София, ДИ „Български художник", -1970г. – 447 с.
12. Л. Рейнгардт. Вступительная статья к разделу L Эстетика немецкого Просвещения¦. - История эстетики, т. 2, с. 437.
13. Басин Е.Я. Искусство и коммуникация. М.: МОНФ, 1999.
14. История эстетики, т. 2, с. 479.
15. Honisch D., A. R. Mengs und die Bildform des Frьhkiassizismus, B., 1969.
16..Аверинцев С.С. Образ античности в западноевропейской культуре XX в.: Некоторые замечания // Новое в современной классической филологии. М.,1979. С. 5.

5.1. Интернет ресурси
http://www.krugosvet.ru/articles/54/1005492/1005492a1.htm
ИОГАНН ИОАХИМ (Winckelmann, Johann Joachim) (1717–1768)
http://www.krugosvet.ru/articles/54/1005492/1005492a1.htm
(Mengs) (1728—1779),
http://library.udsu.ru/E_library/erohin.html#Chapter_1.2
А.В. Ерохин
http://www.ssga.ru/erudites_info/peoples/lessing/part04.html
Лессинг
http://www.krugosvet.ru/articles/54/1005492/1005492a1.htm
ВИНКЕЛЬМАН, ИОГАНН ИОАХИМ (Winckelmann, Johann Joachim)
http://www.guelman.ru/slava/nrk/nrk6/14.html
НОВАЯ РУССКАЯ КНИГА № 6 И. И. ВИНКЕЛЬМАН История искусства древности




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3145622
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1806