Галерия АРОСИТА представя

Екатерина Гецова
Изложба художествено съкло

Кога:   18.10 -15.11. 2010 г.
Къде:   в салона на Галерия АРОСИТА на ул.  "Врабча" №12, гр. София.
Какво:  изложба.
Кой:    Е.Гецова.

Това, което със сигурност може да се каже е, че Екатерина Гецова е запленена от стъклото, но не е в негов плен. През годините работа тя се опитва да подчинява, а не да следва материала. Същото се отнася и до идеите. Традиционните форми, обекти и мотиви не я задоволяват. Желанието е да се излезе от познатото, да се разчупи рамката, да се търсят нови възможности и приложения на стъклената маса.

Новите й работи са различни и технологично, и концептуално. Декоративното начало заема много по-скромно място. На преден план е идеята, а стъклото е „дрехата”, която я облича. Торсове, глави, утилитарни предмети или двуизмерни разкази – Екатерина Гецова отваря нова страница по отношение на възприемането както на стъклото, така и на околния свят.

Главата и торсът са класически скулптурни жанрове. Какво обаче се случва, когато те са прозрачни? Целият свят влиза в тях и целият свят може да се види през тях. Крехкостта на тленното става още по-осезаема. Тялото се разтваря в заобикалящата среда и съответно във вечността. Процесът на това преливане започва още по-отдалеч – не случайно по лицата „пълзят” животни и растения, но и букви и цифри – дивият и опитоменият живот се срещат и пресичат.
Ефирността и лекотата на стъклото също като че ли нарочно са „приземени” с фабрични метални стойки, болтове, гайки, спирали. Често те имат конструктивно значение, но и като че ли емоционално промушват стъклото и неговата извънвременна поетичност, за да го приближат до нас, да го вкарат в орбитата на живия живот. Небрежно захвърлените дънки, запазили следата на тялото, са още един жест и препратка към преходността.

Сред новите работи на Екатерина Гецова има няколко релефа, създадени като че ли от случайно намерени счупени стъкла. Макар и на парчета, те също разказват истории, но образът ту се „събира”, ту се „разпада”. Животът се появява и разпилява в едно особено безвремие, което като че ли само стъклото може да отрази.

Мария Василева