Галерия „Академия“ 27 юли – 31 юли 2010

---

  ИЗЛОЖБА „Постидентичност“ фотографии на Лиляна Караджова

---

  Голямоформатни кадри разказват за един от актуалните поврати на постмодерността, който все още предстои – съдбата на популярния през последните десетилетия проект за идентичност. Модел в изложбата е актрисата Ирмена Чичикова – носителка на „Аскеер“ за водеща женска роля през 2009 г. Четири цикъла фотографии проследяват разпадането на идентичността и ролите на медиите в процеса. Първата част от изложбата представя еротични кадри, които показват емоционални състояния – първообрази на женското начало. Вторият цикъл преминава в минималистична черно-бяла образност, портретирайки различни части от тялото. Третата част е посветена на могъщия генератор на идентичност – медиите, които раждат низ от противоречия и са проникнали във вътрешния живот на постмодерния човек. Завършващият цикъл фотографии – „Деконструкция“, е заснет с разглобен обектив, запечатващ сюрреалистични форми. Светлината се запечатва в непознати контури за привикналото към ясния образ око. Лиляна Караджова поставя въпроса дали една от най-актуалните през последните 20 години социална категория е износена и изчерпана.



Портрет на Лиляна Караджова, направен малко преди откриването на нейната изложба в галерия "Академия".

---

Цикъл "ПЪРВООБРАЗИ"

---

---

---

---

---

---

---

---

Цикъл "ДОПИР"

---

---

---

---

---

Цикъл "ПОСТИДЕНТИЧНОСТ"

---

---

---

---

---

---

---

---

---

Цикъл: "Деконструкция"

---

---

---

---

---

---

---

Ето и част от светските персони, уважили събитието:
на първо място МИЛЧОВ-ДЕНДИ

---

След това актрисата ИРМЕНА ЧИЧИКОВА, която е и модел, участвал в създаването на серията, дала заглавие на изложбата.

Интервю с ИРМЕНА ЧИЧИКОВА може да прочетете на:
http://ulian.blog.bg/izkustvo/2010/08/04/interviu-s-nositelkata-na-quot-askeer-quot-aktrisata-irmena-.586380

---

На трето място - доц. Георги Лозанов, който произнесе слово при откриването.

За него преподавателят по киножурналистика във ФЖМК Вълчан Вълчанов казваше, че има най-малко два куфара папионки. За кърпичките обаче нищо не казваше.

---

Тук беше и карикатуристът Чавдар Николов - изключително интересен творец!

---

По някое време, маскиран като стар морски вълк, покрит с тропически загар се мярна и Любен Дилов-"филс". С някого си кимна, с други се поздрави, на трети въобще не обърна внимание и също така внезапно изчезна.

---

Тук бе и видната българска изкуствоведка Елисавета Мусакова.

---

Сред присъстващите лесно се забелязваше и прическата тип "развълнуван диригент" на художника Йонко Стоянов, който е изпълнителен директор на "Фондация за изобразителен синтез".

---

Откриването на изложбата  - доцент Лозанов произнася слово, в което обяснява на публиката "що е то постидентичност и има ли фотопочва тя у нас".

---

Слово на доцент Георги Лозанов при откриване на фотоизложбата на Лиляна Караджова „Постидентичност” в галерия „Академия” на 27.07.2010 г.   Добър вечер, уважаеми дами и господа,         Няма да скрия, че това е една от най-приятните ми точки, на които съм стъпил тази вечер за да кажа няколко думи за тази изложба.       Това е пресечната точка на фотографията и философията - танцът на тези две „Ф”-та. Аз самият съм се опитвал, само че по обратния на Лили път, - да философствам върху фотографии. Подобни опити, много впечатляващи, има в историята на културата на ХХ век: да кажем Барт, да кажем Зонтаг, да кажем Маклуън, които са търсили философските измерения на това средство.

---

      Лиляна Караджова върви, казвам, по обратния път. Тя се опитва да фотографира върху философията.

---

Да реализира через фотографията философски идеи. Тя първо е философ, който снима. Впрочем, видях тук професор Точо Бояджиев, който в това отношение е изключително важен пример в нашата култура – на (един) философ, който се е обърнал към фотографията. Така че това, колкото и на пръв поглед да изглежда странно, „пресичане” се оказва, че по много начини мами мислителите от една страна – образът ги мами, а пък „хората на образа” търсят тази философска дълбочина на това, което правят.       На пръв поглед може да се каже, че тази изложба е един деликатен и деликатно пародиран феминизъм. Не е така, обаче. Н е е така! Аз мисля, че тя се занимава с по-сериозен проблем. Това е изведено и като текст от самата Лили.

---

Тя се занимава с човешката идентичност в някакъв смисъл след края на идентичността.

---

Знам, че това са малко „едри” думи, но ако класическата идентичност е свързана с високите и устойчиви ценности; с тъждеството на доброто и истината, и... вярата, то (ако) модерната идентичност е свързана със съпротивата, с волята за съпротива, с бунта, с нежеланието да приемаш и желанията да прекрачваш, във всички случаи ако това е свързано с големи разкази, с големи системи, които предопределят твоята идентичност, то сега живеем в (едно) време, за което говори фотографката, в което няма нищо, което да предопределя тази идентичност. Човек(ът) е оставен сам на себе си. Аз обичам да давам (един) пример за мои близки, които казваха: „Няма да си кръстим детето за да може като порастне само да избере, в кой бог да вярва”. Представям си някакъв каталог на боговете, някакъв голям божествен „Neckermann”, от който детето си избира. Давам този пример за да е ясна сложността (и вакуумът в някакъв смисъл), в който днес постигаме идентичност – персонална.

---

      Фотографиите на Лиляна Караджова създават света, пространството на тази трудна, оставена изцяло в нашите собствени ръце, идентичност.

---

Идентичност, в която няма кой да ни помогне. Ние сами носим тежестта на собственото си „Аз”. Не можем да го натоварим нито на класическите разкази на гърба, нито на модернистичните атаки и идеологии. Ще трябва сами, така да се каже, хващайки собствените си разпаднати елементи, (както се вижде зад моя гръб, мое „отзад”, ваше „отпред”) и да направим от тях целостта на своята личност. Разбира се, това е свързано с рискове. Най големият риск (мое „ляво”, ваше „дясно”) са образите, когато твоята идентичност не е закрепена на важни големи разкази, когато тя в някакъв смисъл плува в случайността и произвола.

---

Това видяха зрителите по указание: мое „ляво”, ваше „дясно”

---

Образът става по-важен от собствения си прототип. И в тази серия е пресъздадена и цялата привлекателност на образа, и борбата с него – така де се каже човек трябва да отвоюва самия себе си от собствения си образ! В някакъв смисъл това е „автотематична” по отношение на фотографията диря, която минава през цялата изложба. За това, че образите се пресвоили „Аз-а” и той е загубил представата за автентичност, че няма автентичен „Аз”, че автентично не мога да кача, че аз съм „Аз”. В някакъв смисъл усещането за загуба на автентичност е естетиката, поетиката на Лили, която е вложила в тези фотографии. Самият фотографски поглед „играе”, така че усещането за автентичност на това, което е пред него да е проблематизирано: даже да е превърнато в шега; даже да е преобърнато с леко кичово намигане по отношение на каквата и да е автентичност в природата или в отношението между хората.       Разбира се силният проблем за сексуалното като страна на тази автентичност – проблемът за това да се пазиш, да се превръщаш в обект на чуждото желание и същевременно сам да желаеш да си обект на желанието (ваше „отзад”, мое „отпред”, напушва го едва сдържан смях)...

---

Това видяха зрителите по указание ваше "отзад", мое "отпред".

---

      Какво да кажа? И вътрешното, вътрешният поток на съзнанието в някакъв смисъл (ваше „ляво”, мое „дясно”) и особено черно-белите кадри е най-есенциалната страна на пролбема, който се поставя тук - „За идентичността”.
 

---

Това видяха зрителите по указание: ваше „ляво”, мое „дясно”
 

---

Когато е разклатена моята собствена идентичност какви са границите и чий е потокът на моето съзнание? 

---

Как го организирам и мога ли да го нарека свой? Не мисля ли нещо, което не е мое и което непрестанно се опровергава от мен самия? В някакъв смисъл тези кадри, и в това има особено висока фотографска задача, се опитват да постигнат този разпадащ се несигурен поток на съзнанието – на визуалното съзнание; да намерят опора на човека в него самия, в това, което той мисли, което преживява, и което по никакъв начин не е сигурен, че може да нарече свое.       Накрая да кажа, че няма съмнение, че в тази изложба-дебют на Лиляна Караджова, което и задава ясна треактория и дълга треактория в изкуството има силни биографични моменти. Фотографиите първа са и се „случили” в някакъв смисъл, а после вече ние ги „виждаме”.       Желая и животът и да протече така, че да роди страшно много фотографии, които непрестанно да изненадват и нея самата.       Честита изложба!

---

Интервю с Лиляна Караджова  
Въпрос: Вие по образование сте философ, занимавате се задълбочено с фотография и работите като журналист. Как се носят в този случай „три дини под една мищница”?   Отговор: Това не са „три дини под една мишница”, а е една триглава ламя. В началото на творческия ми път беше доста трудно да ги укротявам, да накарам тези три глави да гледат в една и съща посока и да теглят в едно направление. Скоро установих, че между тези неща има допирни точки. Оказа се, че да осмислям проблемите философски, да фотографирам и да се изявявам като журналист ми отваря нови хоризонти.   В. Как се насочихте към журналистиката?   О. Като хуманитарист по образование и човек с най-разнообразни интереси реших, че ще ми бъде приятно да се срещам с други творци, да давам своя принос към културните събития като ги популяризирам.   В. Как започнахте да работите в „Новинар”?   О. Около половин година писах като външен автор в списание „Власт и вино”, което излизаше с вестник „Новинар”. Първоначално предложих на редакцията  свои статии, коит бяха харесани. След време списанието се разрастна, стана по-голямо като обем. Появи се нужда да има втори човек, освен Алеко Дянков, който беше главен редактор и вършеше голяма част от работата. Така се включих в екипа като редактор. Междувременно за почнах да водя и „гурме” рубрика в „Новинар”.   В. Кое ви вдъхновява при търсенето и подбора на теми за Вашата публицистика?   О. Донякъде журналистическите теми са външно наложени от събитията, които се случват. Това обаче съвсем не означава, че не ги харесвам или пък, че ги приемам пасивно. Може да се каже, че 80 % от работата ми е насочена към отразяването на реални културни събития и 20 % коментар върху тях.   В. Вие „театрален” човек ли сте?   О. Театрален – да! – но с лек уклон към пърформанса, бих казала (усмихва се).   В. Във Вашата публицистика има много интервюта с актьори и актриси. Как се готвите за подобно интервю?   О. Аз трябва да кажа обаче, че не само с актьори съм правила интервюта. Когато правя интервю с актьор трябва да съм го гледала поне в няколко постановки, да съм изчела други интервюта, които той е давал, да прочета колкото е възможно повече биографична информация за дадения човек. Правя онази минимална, но необходима подготовка за всяко интервю.   В. По какъв начин стана Вашето запознанство с актрисата Ирмена Чичикова?   О. С Ирмена се познаваме от университетските си години. Това запознаване не беше „събитийно”, а беше по-скоро едно от естествените запознанства, които се случват в университетските среди. Имах интерес към постановките, в които Ирмена играеше - тя беше в класа на Иван Дочев и Маргарита Младенова (при тях е завършила НАТФИЗ). Те имат в определена степен „философски” спектакли, които обичах да гледам. Познавах и други хора от нейния клас. Запознаването ни стана съвсем естествено и непринудено, не нещо, което да си спомням.   В. Това, че Вие привличате за работа над свой проект актриса, която е носител на наградата „Аскеер” е много силен маркетингов ход. Вие осъзнавате ли това?   О. Снимам Ирмена от много време, и никога не съм гледала на нея като на средство за привличане на внимание. Би било нелепо. Най-важното е, че съвместната ни работа върви много добре. Предварително от моя страна не е търсен такъв маркетингов ход, но пък това, че се получи подобен рекламен ефект е винаги нещо, което е добре дошло, но в никакъв случай не е било цел на работата.   В. Как възникна идеята в първия цикъл на тази изложба да покажете себе си по такъв дискретен начин?   О. Този цикъл включва фотографии, които са заснети преди около две години и са само част от моето увлечение по фотография, която в този случай е романтична и „постготическа”. Ето – сега отново ще употребя приставката „пост” (засмива се) в тон с „постидентичността”, която е водещата тема на изложбата. Този цикъл не е заснет целенасочено по този начин. Това е по-скоро серия, селектирана измежду сто кадъра в същия стил. Обърнете внимание на това, че има определено съответствие между „правите” и „легналите” образи, играта с огледала, топлата гама. Цикълът не е мислен предварително да съществува точно в този вид.   В. А каква е ролята на символите, които залагате в този цикъл?   О. По принцип аз много обичам да използвам символи. Понякога може би дори прекалявам с тях. Съзнавам, че те не са понятни за всички зрители, но това е част от стила ми на работа: винаги искам да има нещо повече от лаконичен портрет, обичам да оставям по нещо недоизказано, нещо което да човърка зрителите. Стремя се да използвам недоизказаността на кадрите така, че тя да провокира „освобождаването” на зрителя. Считам, че това не е нещо лошо, а напротив, - че е нещо хубаво. Надявам се да дам тласък на въображението с подобна „недоизказаност”.   В. Как се появи цикълът  „Докосване” във Вашето творчество?   О. Това е един от първите ми фотографски цикли – тези черно-бели крупни кадри на ръце и крака. Как се появи? Той всъщност се появи „от нищото” (гръмко се засмива). Появи се много спонтанно, без умисъл.   В. Правят силно впечатление моделите, които използвате в този цикъл. Кои са те?   О. При работата над този цикъл съм използвала общо четири модела. Водеща е фигурата на архитект Яна Попчева. Тя има изключително изразителни и много красиви ръце. Поради това не мисля, че някой друг би могъл да застане на нейно място в тези кадри. С нея е заснет „Допир” – големият кадър, който определя името на серията. Към тази серия съм добавила и един автопортрет, който първоначално може да Ви се стори, че не е съвсем „на място”, но за мен той композиционно се вписва добре в серията. Другият модел, участвал при заснимане на серията е Константина Маркова – известна със снимките са за „Плейбой”, но освен това и един бъдещ арт мениджър.  Третият модел е съвсем младо момиче – Цветина Коцева – много интересен човек. Това е двадесетгодишно момиче, „потопено” в изкуството от първата половина на ХХ век – като музика, като кино, като литература. Надявам се, че тази нейна „отнесеност” към миналото, някаква „изгубеност” в съвременния свят да е уловена в кадъра с нейно участие, който е наречен „Изгубване”.   В. Нека сега обсъдим цикъла, заснет с Ирмена Чичикова. Коя е тук основната идея, която представяте?   О. Първоначално зрителите могат да помислят, че цикълът се състои от две части. Цикълът обаче е един. Композиран е по схемата „5 + 3” поради особеностите на залата. Идеята тук не е да се покаже конкретно техниката, защото тя е навлязла в нашия живот в най-различни форми още преди приблизително две столетия. Става въпрос обаче конкретно за медиите. Използвала съм стар телевизор като първообраз на най-силната медия – телевизията. В крайна смета дълго търсих и накрая намерих два подходящи стари телевизора. Може би освен всичко, годините, в които те са създадени ни изпращат към най-силните години на телевизията, когато тя се появява масово в домовете на хората. Поне тук, в България, това се случва някъде в края на 60-те години. Това е първообраза на медията, която навлиза интензивно в нашия живот.   В. Героинята на цикъла във всички кадри извършва акт на агресия. Тя държи в ръцете си или нож, или брадва, или чук – все символи, свързани с разрушаването. Как съотнасяте това с „постидентичността”?   О. От една страна медиите навлизат в нашия живот доста агресивно и деструктивно, спрямо нашата идентичност. Ето, тук опираме и до водещата тема на изложбата. От друга страна това навлизане създава „контраагресия” в индивида, която може да прерастне в агресия „навън”, може да прерастне и като някаква автоагресия. Точно за това съм използвала и тези символи, които вие изброихте – чук, нож, маска...   В. В последния кадър вашата героиня държи в ръцете си угаснал фенер. Защо?   О. Това е препратка към Диоген, който посред бял ден обикаля с фенер агората и търси човека. От историята за Диоген ми хрумна, че както той търси човека, така и Тя търси своята идентичност.   В. Последният, четвърти цикъл, е най-абстрактен и може да се каже най-философски. Това само игра с фототехниката ли е или има и нещо друго?   О. При създаването на този цикъл голяма роля изигра случайността. Използваният обектив е разглобен, защото преди това падна и се счупи. Опитвах се да го поправя ръчно, пробвах да заснема няколко кадъра с така „поправения” от мен обектив и забелязах, че изображенията не са реалистични, не са „на фокус” и се получават много интересни ефекти в зависимост от това как се контурира и фрагментира светлината. След няколко експеримента забелязах, че при различни конфигурации на лещите се получават различни ефекти и реших да използвам това като художествено средства.   В. Как продължи след това този „лов на ефекти” ?   О. Обектите, към които насочих  „ремонтирания” от мен обектив са дневни и нощни. Нощните са по-силно осветени пространства и лампи – било то лапи на превозни средства, на заведения, дори „крушки” по улиците. Дневните обекти вече са по-разнородни – прозорци, врати, морски пейзажи.   В. Изложбата имаше много голям отклик и сред специализираната публика, и сред медиите, и сред обикновения зрител. Вие очаквахте ли този успех?   О. Аз използвах социалната мрежа „Фейсбук” – там поканих много хора да посетят изложбата. Още преди откриването в някои фотографски форуми (в интернет) възникнаха спорове. Част от хората от фотографската гилдия се изказаха доста агресивнио, което може само да ме ласкае в интерес на истината. Може би това провокира допълнително интереса на страничните наблюдатели, защото рядко нещо лишено от личен почерк може да предизвика силна агресия. Другата част от вниманието, което съм получила от медиите, предполагам се дължи на това, че самите те са обект на изследване в тази изложба. В анонса към нея аз казах, че водещи в разпада на идентичността са медиите, които много агресивно навлизат в нашия живот. Явно това заинтригува много медии и ги накара да потърсят връзка с мен.   В. Забележителен факт при откриването на изложбата беше встъпителното слово, произнесено от Георги Лозанов. По какъв начин го привлякохте да вземе участие в този проект?   О. Вие знаете, че по образование съм философ. Взимала съм участие във философски конференции, на които е присъствал и Георги Лозанов, тъй като той по образование също е философ. Успях да се свържа с него и да го поканя предварително да разгледа моите фотографии. Радвам се, че той се отзова, защото за мен бе много важно човекът, който открива изложбата да хареса творбите – самият той да се запали в това представяне. Да го направи с плам и ентусиазъм. Той направи такова страхотно представяне, за което аз дори не съм си и мечтала. Много се радвам, че наистина хареса творбите и застана зад този проект.   В. Вие вероятно знаете, че той е бил и редактор на списание за фотография.   О. Да, знам, че той се е занимавал с теоретични въпроси на фотографията, писал е текстове за фотографията, откривал е и други фотографски изложби.   В. Ако става дума за откриване той се е занимавал и с бокс, но никога не е откривал боксови мачове!   О. Да, това е въпрос, над който той може би трябва да се замисли (буен смях).   В.Съвременният човек, още повече журналистът, е мобилен човек. Вие шофьор ли сте?
О Да, шофьор съм от пет години вече.   В. Какъв автомобил имате?   О. Имам, нека го кажа така: „среден клас лека кола”.   В. Доволна ли сте от нея за градско шофиране?   О. Не, почти не я ползвам. Използвам я само за междуградско пътуване.   В. Как Ви се отразява агресивността на някои шофьори по пътя?   О. Определено не ми се отразява добре, но мисля, че за тези пет години се научих да не ставам част от тази агресия по пътя – т.е. когато някой проявява агресия към мен, аз не му отговарям със същото. Но се случва и следното нещо – като избягваме преднамерено агресията сме толерантни към шофьори, към които не бива да бъдем толерантни, защото с това затвърдяваме тяхната практика те да правят нарушения и да остават безнаказани. Но така съществува модерното общество - то не се регулира с някаква битова саморазправа. Има съответните органи, които, надявам се, в някакъв момент ще започнат да си вършат работата.   В. Тук по най-парадоксален начин не опираме ли отново до ролята на медиите?   О. Да, тя е навсякъде. В съвременния свят те – медиите -  внасят свръхинформираност, която все още не сме се научили да филтрираме и тази свръхинформираност ни поставя в един постоянен хаос, в който ние плуваме като откъснато парче земя в грамаден океан от информация. От друга страна за последните 20 години се губят личностите легенди, с които примерно нашите родители са се отъждествявали и днес се изправяме пред едно постоянно текучество на нови образи-еднодневки. Въпреки нашето желание това да не се случва, ние се идентифицираме спрямо тях, което прави идентичността ни още по-размита, флуидна, променлива, непостоянна и така всъщност медиите успяват да разклатят това преекспонирано през последните 20 години понятие за идентичност. Така логично стигаме до постидентичноста, която е тема на изложбата и визуалната притча, която аз поднасям в нея на зрителите.

---