Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031
Постинг
21.06.2010 23:16 - Портрети на хора на изкуството - Теофан Сокеров, Милко Божков, Анжела.
Автор: ulian Категория: Изкуство   
Прочетен: 3600 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 14.08.2012 09:40


Портрет на художника и преподавателя по живопис в НХА професор ТЕОФАН СОКЕРОВ

imageimageimage

Портрет на художника и преподавателя по живопис в НХА М.Божков
image

Портрет на младата дипломирана художничка Анжела. Обърнете внимание - може би това е Вашият бъдещ портретист.
image

Портрет на професор, доктор на изкуствознанието Свилен Стефанов
image

Портрет на преподавателя по живопис в НХА професор Андрей Даниел
image

Натюрморт с време

 За разместването на местата, на хората и нещата във времето, за паметта и забранените носталгии с художника Андрей Даниел разговаря Мария Ландова.

Като мотиви за издаването на „Неща, места и хора” – книгата, събрала авторски текстове и репродукции на негови картини, Андрей Даниел изтъква „суетата” и  „интересното време”, както и извечната потребност на художника да обясни необяснимото с думи. Андрей Даниел е успял и обичан художник, професор по живопис с безчет изложби зад гърба си у нас и по широкия свят. В този смисъл едва ли точно суетата е главната движеща сила по съставянето и  отпечатването на книгата...

Не е ли  болката – онази болка, която остава недоизказана или пък недоразчетена в картините ти, истинската причина за събирането на текстове и репродукции под един покрив, между две корици?

– Със сигурност и болката, но и суетата. Обаче поводът, самата идея за съставянето на тази книга беше предстоящата ми 50-годишнина – точно преди 10 години. Навярно човек на тази възраст придобива желанието да остави някаква по-цялостна следа. Полека-лека почнах работата по подбора и представянето на текстовете, а с подреждането им се избистри и идеята за „интересното време”. Ние наистина живеем в интересно и доста променливо, изплъзващо се време. Със сигурност е имало и много  по-интересни времена, но моето си е най-интересното и най-вълнуващото, защото с друго не разполагам...

Своеобразен словесен автопортрет от различни гледни точки, като при Пикасо?!

– Да, и това, разбира се, но моята претенция беше не толкова личен автопортрет, а по-скоро опит за портрет на времето на моето поколение, което растеше под сянката на едни мощни поколения преди него, свикнали и да управляват нещата, и да определят техния смисъл. Нашият смисъл, на нашето поколение, трудно пробиваше път. Беше някак боязливо... Но за мен наистина е любо-
питно да се знае как ние все пак съумявахме да намерим нашия начин да кажем, каквото искаме, и да направим нещата, които искаме. Въпреки всичко.

А как ти стои сега новото поколение? Като професор си постоянно сред младите в ателието по живопис в Художествената академия. Те боязливи ли са? Виждаш ли в тях „дързост и красота”?

– О, красота, особено много красота! Разбира се, между тях има способни и не особено способни. Последните много често ме трогват с огромното си желание и любов, усилията и постоянството, които полагат, за да постигнат красотата! Но при най-способните освен стремеж към красота има и дързост и това ме обнадеждава. Особено много ме радва, че повечето от тях повярваха на една моя теза за създаване на съвременно изкуство с класически изразни средства. Убедиха се, че могат да са съвременни и мислещи, изразявайки се чрез спектъра на живописта – с езика на цветовете, формите, композицията, сюжета и образите.... И голяма част от тях се развиха добре в тази посока.

Напоследък ги удостояват и с доста награди...

– Да, някои вече се появяват в публичното пространство като много интересни живописци, но аз си оставам скептичен относно ранната популярност. Бързият успех е нож с две остриета. Впрочем през последните 20 години у нас се направи твърде много, за да се неглижира живописта като артистична медия, достойна да артикулира и да е носител на актуални послания. Беше маргинализирана до степен, че много способни хора отидоха да се изразяват с други средства и от това обедня фонда на българската живопис.

Виждам, че в ателието си държиш снимка на преобразения паметник на Съветската армия... който беше изрисуван с бои, а после – измит. Вълната, която предизвика, бе очаквано политизирана, но се оказа неочаквано силна. Не е ли точно в това ролята на съвременното изкуство – да е на барикадите, да отваря барикади?

– От мига на публикуването й в медиите до сега реакцията към тази акция си остава неочаквана и изненадваща, поне за мен. Не допусках чак такава разпаленост, и то от толкова много и различни хора, принадлежащи към различни възрасти, социални слоеве и професии. Отстранен от остро политизирания дебат, аз съм обнадежден от съвсем друго – появяват се вече хора, които имат желание да се срещат, да се виждат, да се разглеждат... да се изслушват и да обменят мисли... да общуват! Този интерес към другите беше нещо напълно изчезнало още след промените и тази капсулованост на хората продължи доскоро. Отварянето и вглеждането в другия - точно това ми харесва.

Появява се някаква носталгия...

– Не смея да говоря за носталгия, защото тази дума буквално е изтърбушена от своето значение на сложно и дълбоко човешко чувство. Превърната е в мръсна дума. Звучи едностранчиво и се разбира единствено и само като носталгия по социалистическото минало.

Подмяна на субективно човешко време с политическо.

– В действителност това беше времето, в което ние живяхме и имахме същите екзистенциални проблеми като всички хора, мъчихме се да се утвърдим, търсихме имагинерното щастие. Да се говори непрекъснато само за политическа носталгия, означава да пренебрегнем различните човешки животи с техните и хубави, и лоши спомени. Но схематичното, политизирано мислене е така наложено, че ни заставя да внимаваме във време, в което по дефиниция трябва да сме свободни. Изискват се огромни усилия да се фокусира върху личността, върху човешкия житейски път, върху личните стремежи и колизии. Всичко се поставя под общия знаменател на отрицателното внушение, а така се опростява, омаловажава и профанизира... Изчезват цветовете, полутоновете... нюансите...

Кое от всичко, предизвикало въодушевление в книгата – семейството, пътешествията, хората... срещите с проявленията на духа, или пък онова, което го няма в нея – болезнените неща, за които не пишеш, но със сигурност ги е имало, те е формирало повече.

– Много ми е трудно да определя точно на какво съм плод... твърде сложно е. Разбира се, абсолютно дълбоко и истински усещам, че съм ужасно привилегирован човек, раждайки се и живеейки в семейството на баща ми и майка ми – хора изключителни... Колкото повече време минава, толкова повече съм сигурен, че е бил някакъв невероятен късмет и аз съм имал страхотен старт в живота. Социализирането, било като човек, било като художник, ми е носело само минуси. Опитите на обществото да те застави да зарежеш богатите на цветове и нюанси усещания, разбирания и понятия от семейната среда и да ги замениш с предлаганите, които са банални, скучни, безцветни и унифицирани – не става. Просто те развалят и аз съм имал съзнанието за това… За щастие си имах спасителна среда, организирахме я с приятелите още от прогимназиални времена. Микросреда, в която се мъчехме да поддържаме нашия необикновен поглед към нещата. Навярно звучи високопарно, то си беше като игра, но и сериозна духовна потребност да се съхраниш особен и различен. Поддържахме персонифициран поглед към околното, подлагахме го на анализ. Не  приемахме на доверие повечето от наложените истини, които „върлуваха” наоколо. Смятам, че това е допринесло много да се изградим като независими характери. Ако имам някаква носталгия, тя е към онова време, когато интензивно общувахме с приятелите си...  После дойде време разделно.

След промените мнозина от приятелите заминаха, разпръснаха се. Новите условия на емигрантския живот силно ограничиха и почти изцяло прекъснаха контактите ни, а емигрантското съзнание ги превърна в други хора. С прекъсването на общото ни живеене изчезна и магията. Въпреки всичко всеки си отнесе парче от нашето общо време, някъде... Сигурно е нормално да се случва така с всички хора, с всички младежки компании, особено в динамични времена.

Вие вече сте били емигрирали в някаква степен... Навярно е имало и раздели с хора, които са си останали тук, но духовно са заселили други пространства.

– Да, разбира се, и такива имаше... Естествените последствия от един свят, който иска много бързо да се промени стихийно, нелогично и парадок-сално, преодолявайки натрупаните грамади, разкъсвайки вериги от причини, следствия, помитайки човешки връзки. Това неминуемо обърква и обезсърчава хората, обрича ги на самота.

Докато все още правеше книгата, почина баща ти. Очаквах да открия негов портрет сред „хората” или възнамеряваш да му посветиш специална книга?

– Наистина нямам самочувствието, че мога да напиша книга за баща ми. Той все още е много голям и много жив в мен, за да мога да го обхвана. С времето сигурно ще получа потребност да направя нещо истински специално за него... Засега го трансформирам във всичко. Всъщност контактът ми с него не е прекъсвал и по някакъв особен начин продължава. Тепърва има да осъзнавам неговите уроци, защото той беше онова безбрежно явление, което ме е създало, изградило, определило и обсебило всецяло. Той е дълбоката причина за всяко мое действие. Може и да звучи нелепо, но се появява в отзейналата празнота, нещо като генетична памет под формата на дежа вю – спомен за усещания, като някакво внезапно знание - отникъде... Имаш чувството, че вече си го мислил или че се е случвало... но си го забравил, просто не си го осъзнал... Все още е много къса дистанцията, за да го видя в цялост. Ще трябва време.

Не открих и съвременници.

– Мислил съм за това. Много е деликатно да се пише за съвременниците...  Разбира се, че имам връстници, по-възрастни от мен, че и по-млади, които заслужават специален поглед. Това са хора, които познавам добре и които са оставили сериозна следа в съзнанието ми... и все пак...

Да, сложно време. Всъщност очаквах да срещна малко повече от онази много специфична твоя ирония, която често присъства в картините ти... Но в книгата си толкова сериозен и отговорен за всяка дума.

– Зависи какво разбираш, очакваш и влагаш в иронията. За мен тя не е нещо, което засяга чувствата на някого. По-скоро е средство за отразяване на парадоксалностите и трагикомизмите на нашия живот и на света.

Тогава да идем по „местата” на малкия Андрей ... Любим ми е пътеписът за първото ти пътуване с кораб до Израел. „Голямо вълнение” и с особен, пророчески акцент – тогава за пръв път си получил албум с репродукции на Пикасо, ще ми го покажеш ли?

– Албумът на Пикасо не е в ателието, пазя го като реликва вкъщи. Страшно важно е това пътуване в детството, тогава за пръв път видях не само кораб, открих много непознати неща... и най–вече почувствах огромността на света! Едно е да живееш в малък дом с малък двор, в малка махала в Русе, а после и махалата в Бургас, друго е да видиш широкия хоризонт от мостика на капитана. Общо взето, това са местата. В тези малки и уютни пространства бях заобиколен от средата на родителите ми и техните близки приятели. Еднородна, интимна среда, в която съм живял като в пашкул от обич. Пътешествието, албумът и срещата с Пикасо, с книгите въобще – така започна приключението ми със света.

Къде е твоят милион?

– Опитах се да направя аналогия с една от книгите на Марко Поло за Китай, чието заглавие е „Милион”. От- там ми дойде идеята, защото за мен Марко Поло е нарицателно – човек, който дръзва пръв да пробие мехура, който ограничава неговото пространство, и смело излиза навън. Това е образът на  любопитния човек, човека пътешественик, прагматичния мечтател и артистичния търговец. Фигурата и приносите на Марко Поло в общочовешки план и от гледна точка на съвременната история са не само практически – те имат мирогледен характер. Съчетанието между любопитство и търговец е изключително интересно и градивно – той е човек със ясни цели, който знае как и защо трябва да натрупа своя милион. Марко Поло за мен е първият съвременен европеец, неговите ценности са нашите днешни ценности. Това е размахът и мисленето на човек от нашата епоха.

Универсалният търговец.

– Търговията от онази епоха се оказва действително универсална човешка дейност, многолика и сложна, която далеч надхвърля простия обмен на стоки. Успоредно с откровения стремеж да се печелят пари се е осъществявала функция и на други равнища като дипломация, култура, философия...

...икономически шпионаж?!

– Неее, не! Предпочитам романтичния поглед към търговията като почти изкуство. (Смее се.)

Приемам „романтиката”, но ти често говориш в книгата за „умерен консерватизъм” в подхода към нещата, хората и изкуството... Кое определя умереността – докъде стига старото и точно откъде да започва новото. Това е въпросът!

– Очарован от света на моите родители, аз търсех и продължавам да търся, дори неволно, аналогии между моя и техния свят. Самото възпитание на сетивата и понятийната система ме предопределят да съм повече при тях, отколкото отвъд тях. Това е заложеният по естествен път консерватизъм. Първичната представа за добро и лошо, за красиво и грозно, за ценно и преходно е кодирана дълбоко в основата на отношението ми към нещата. Критериите не се градят върху празно място. Обратното е възможно, но тогава се появява някакво стерилно съоръжение, което най-често не знае какво точно прави. Заявявам, че съм умерено консервативен конкретно и по повод на моето пристрастие към живописта и техниката на маслените бои, както и по отношение на
привързаността ми към изображението и сюжета в картината. Същевременно маслената живопис е средство, в което може да се налее най-различно съдържание, без самото то да определя или да ограничава изразяваното. Тя предлага универсален език, на който можеш да кажеш и съвсем противоположни неща. Със самото развитие на човечеството живописта е намирала полека-лека своята най-адекватна за дадения исторически период форма на обществено приложение. Мощно се е включвала в духовното развитие, защото е много близка до човешката сетивност при възприемането, прера-ботването и разбирането на света. Живописта използва съществуващ вече набор от кодове и може да създава нови, което прави нейните възможности на изразяване и въздействие практически неограничени.

Какво е отношението ти от позицията на „умерен консерватор” към революциите (реални или псевдо-) – социални, технически, естетически...

– Най-общо революциите се казват РЕволюции, защото главното действащо лице се сменя. Но сменя ли се в действителност? Тази теория я четох неотдавна и тя ми подреди нещата. Просто е: при смяната на робството с феодализма кой печели? Робите ли? Не! При смяната на феодализма при буржоазната революция кой печели? Крепостните селяни ли? Не! И така нататък по веригата...  Винаги има група на привилегированите срещу угнетените и безправните – формата няма значение. Най-последната социална революция завърши с победата на работническата класа над буржоазията и дълги години задържа властта. Но сега разбираме, че не е било точно така, че и тук се е извършила чудовищна манипулация и подмяна.

Тоест докато две големи антагонистични групи се борят за власт, отнякъде изпълзява трети играч и взема властта.

– В неслучилата се революция в България и безконечния преход се размиха контурите на играчите. Днес ние вече не знаем кой кой е, кой всъщност е във властта, кой управлява и какви са ценностите и целите му.

По лозунгите ще ги познаете. Колкото лозунгите са по-красиви, толкова резултатите са по-уродливи. Имат ли достатъчен кураж интелектуалците да артикулират ясно важните социални проблеми?

– Всъщност в момента има остър дефицит на силна социална теория. Не са се явили още новите Маркс и Енгелс, които да предложат цялостно изведен икономически, социален, политически и психологически анализ на най-съвременната ни история. Поради това обществото практически живее в остър недостиг на ясна социална теория, която да бъде опора и източник на нормален и градивен морален императив. Ние и нашите съвременници по света живеем без логично структурирана представа за това, което се случва, и върху тази неяснота паразитират всякакви конспиративни и екстремистки псевдотеории. Избуяват фашизоидни и терористични организации. Европейският съюз върви към собствения си разпад, разкъсван от силни вътрешни противоречия.

А колкото до интелектуалците и техния дълг към обществото – това в момента не е кауза. Интелектуалците са силно объркани и вътрешно разпокъсани, защото са хулени, смазани и обругавани от цялото останало общество. Докарана до екзистенц-минимума, българската интелигенция е с ниско самочувствие и няма енергията да заяви себе си по определен достоен начин. Продължавам да се удивлявам как една Русия, а също Полша, Чехия успяха да съхранят и стандарта, и статута на своята интелигенция и тя продължава да им е полезна и да функционира.

Сякаш не си оптимист за бъдещето на Европейския съюз.

– Вътрешният парадокс на Европейския съюз е, че допуска да изчезват европейските ценности. Въвеждането на фрагментарни закони, несъобразени със спецификата на всяка една страна, създаването на закони на парче, без да се следва логиката на стратегия, изградена върху системни и задълбочени проучвания, бързата смяна на управленски екипи – докато влязат и опознаят ситуацията, вече трябва да си тръгват, – всичко това руши създаваните с векове европейски традиции на приемственост и надграждане.

Може би ще се наложи моделът на Китай или Корея?

– Тоталитарните общества са общества в експанзия, докато старите европейски демокрации и САЩ са общества, които се страхуват от експанзии.

Говориш за романтизма не само като естетическа категория. А като всеобщо състояние на нещата?

– Аз отдавна твърдя, още преди промените, че навлизаме в нова, романтична епоха. Това е време, предвещаващо драматични промени – включително и самите драматични промени. През романтизма избухват социални вулкани. Мощно е усещането за обществен подем, има тяга. Разместват се пластовете, зейват нови девствени пространства. Разчупват се стереотипите на съществуващите общоприети модели, което силно ме радва.

Романтизмът, от една страна, идва с катаклизми и не дай боже, с войни. Но от друга страна, се случват и експлозии в изкуството и културата, както на мен ми се иска да стане. Тогава ще се водят по-скоро интелектуални и духовни войни, които ще изместят истинските. Точно тогава ролята на интелектуалците ще е определяща и те ще имат шанса да извършат промените по един друг, безкръвен начин. Искам да вярвам в това.







Гласувай:
1
0



1. анонимен - SAMO NE RAZBIRAM ZA6TO NIAMA NITO ...
16.07.2010 09:42
SAMO NE RAZBIRAM ZA6TO NIAMA NITO EDNA SNIMKA NA FOKUS
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3040242
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1806