Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
18.02.2010 08:29 - Анализ на радиотеатъра по БНР
Автор: ulian Категория: Изкуство   
Прочетен: 1426 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 18.02.2010 08:41


”Ум царува, ум робува, ум – (пред микрофона) – патки пасе”. (Радиотеатрите по програма "Христо Ботев" на БНР)
  Който говори – сее, който слуша – събира жетвата.                                                                       П.БУАСТ Нашето ухо е като предверие: ако думите влизат в него, както им падне, в безпорядък, едва ли ще проникнат във вътрешните покои, т.е. в разума на сърцето.                                                                 КВИНТИЛИАН
      Един от видните руски, а в последствие и съветски режисьори, създал система, носеща неговито име – Станиславски – е обръщал огромно внимание на артикулацията на актьора. Това ще рече, че той е държал на ясната и разбираема дикция, на правилния говор. И ако това е важно за нормалния театър, където актьорите се намират на сцената, то дваж по-важно е това за радиотеатъра.     
      Ако на сцената помагат, както се казва, и кулисите, ако там има декори, костюми, грим и още хиляди неща, които помагат на актьора да изгради ролята, то в радиото има само звук. Със звук актьорът трябва да бъде висок или нисък; със звук актьорът трябва да покаже дали е красив или грозен, да предаде репликите, да донесе смисъла на текста до слушателя. Задачи, коя от коя по-сложни...
     
      И ако според сполучливата реплика на Л. Барет, че „Актьорът прилича на скулптор, ваещ статуя от сняг”, то на какво да оприличим тогава актьора в радиотеатъра – на скулптор, ваещ статуя от въздух. Абсурдно, но факт. Звуковите вълни са тези, които позволяват на слушателя на радиотеатъра по БНТ да слуша, чува, съпреживява и разбира. Само че докато актьорът застане пред микрофона и започне да произнася текста, радиопиесата изминава дълъг, твърде дълъг, неравен и понякога – защо де се лъжем? – трънлив път. Защото далеч не всяка пиеса, която поставена на сцената с години събира зрителските овации, може да е добра за радио. Значи трябва специален подбор на репертоара. Оттук възникват първите специфични особености, които стоят пред радиото, когато то реши да постави пиеса.
     
      Нека дадем думата на човек, който е в епицентъра на нещата. Ето какво казва режисьорът Иван Добчев за работата си като радиотеатрален режисьор: „Малко преди да се заема с театралния проект „Да отвориш рана”, имах честта да „преведа” на езика на радиотеатъра есето на Цветан Стоянов „Втората част на разговора” – един невъзможен диспут между Ботев и Каравелов проведен във въображението на Поета/Войвода „там”, на лобното място, на върха. Порази ме сходството с “Да отвориш рана” – не близостта на епохата и нейните реалии – а високата, екстатичната мярка, с която Цветан Стоянов рисува неблагоразумния, „отварящия рани” жест на Поета. В нашият „век на приложността”, както го нарича един американизиран българин, все по-настойчиво трябва да се завръщаме към такива НЕПРИЛОЖИМИ за философията на глобалното село жестове” (2.01.2010г.,Иван Добчев).
     
      И понеже за мен като анализатор на първо място стоят стилистично-философските особености на радиопостановките наблягам на основното откритие на Иван Добчев – по своята иманентна същност радиотеатрите по програма „Христо Ботев” на БНТ са „неприложими за философията на глобалното село жестове”. И то не просто поради архаичната, вледенена в своя схематизъм дейност, а поради това, че редакцията не може да намери темите и да се впише във времето, което повече държи на видеофайла, а не за звука. Това не означава, че омаловажавам усилията на колектива, който създава театралните постановки, а само отбелязвам неговите героични усилия да остане на повърхността, да го има като явление в нашия живот. 

      Това, което също заслужава да се отбележи, е стремежът пред микрофона да бъдат онези актьори, които не само могат да произнесат ролята си, но и да я изживеят. Тогава гласът им е сила, а а дикцията и мелодията му скритото оръжие, което ни привлича аудиторията да слуша радиотеатрите на програма „Христо Ботев”. Хубавото, както за самото радио, така и за всички нас е, че Националната академия за театрално и филмово изкуство (бивишият ВИТИЗ) „Кръстьо Сарафов” подготвя добре своите студенти и те напускат стените й като универсални актьори, владеещи еднакво добре „и тяло, и глас”. И когато човек слуша постановките и българските гласове на актьорите от по-старото поколение – Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, или от следващите поколения като София Ингилизова или Сава Хашъмов, разбира колко мъдра е мисълта на Владимир Иванович Немирович-Данченко, че „Театралното изкуство е преди всичко театрално изкуство”.
     
      Необходимостта да се заема със стилистичните особенсоти на радиопостановките по БНР ме поощри препрочитането на знаменателния текст на Жак Бодриар „Предшествието на симулакрума”. Крайно време е да прочетем фосилът, наречен радиотеатър и през оптиката на модерността – така само е възможно да излезем от парадигмата на „котловинността” и балканския провинциализъм.

      По терминологията на Бодриар това е едно „разподобяване”: „Да разподобяваш означава да се престориш, че не притежаваш нещо, което всъщност притежаваш /дисимулация/. Да уподобяваш означава да се преструваш, че имаш нещо, което в действителност нямаш/симулация/. Едното предполага присъствие, а другото – отсъствие.”
      
      На първо място е, няма защо да го крием, прословутата липса на средства – това е то голямата обществена, и на БНР (и неговото ръководство) дисимулация. За жалост след Панайот Тодоров (Сирак Скитник) на БНР не му върви на директори. Тази високоерудирана личност е в основата на радиотеатралното дело у нас: “С появяването на радиото се появи един нов вид творба - слуховата пиеса. За съвременния писател се открива една творческа област, в която той може да прояви и дар, и изобретателност, и остроумие незатрупани от тежкия сценичен аксесоар”. (Сирак Скитник, 1923 г). Той не се оправдаваше от липсата на пари, а смело сътрудничеше с българските писатели – негови съвременници за написване на „слухови пиеси”. Симулацията е, че и днеска радиото износва костюма на тези пиеси, ушит по времето на Сирак Скитник.
     
      През 1937 г. успехите не закъсняват. Обявява се конкурс, първа награда в който печелят Ангел Каралийчев (останал в паметта на благодарните съвременници като автор на песента „Аз си имам две съседки // две съседки, две кокетки”) и Матвей Вълев (?) с “Великденска вечер”. На тези лаври за съжаление почива БНР и до днес. Вероятно това ще бъде една от инвариантите, с които то ще се хвали при празнуването на предстоящия си юбилей.
     
      Втората особеност е стремежът да се подобрява и осъвременява програмната схема. Но това е по-скоро технически, а не творчески въпрос. 
     
      Третото е привличането на възможно най-добрите творчески сили – както режисьори, така и актьори. Стремежът е радиотеатърът да бъде хронотопът, в който е потопен съвременият българин.
      
      Хубавото е, че радиотеатърът по програма „Христо Ботев” на БНР, наред с класическия театър на сцена ни дава алтернатива. Да гледаме или да слушаме. Решението за масовият българин е ясно – той слуша, защото, това удоволствие, поне засега, е безплатно.
Емилия Димова


Тагове:   БНР,


Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3415087
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1808