Постинг
18.02.2010 08:29 -
Анализ на радиотеатъра по БНР
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 1426 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 18.02.2010 08:41
Прочетен: 1426 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 18.02.2010 08:41
”Ум царува, ум робува, ум – (пред микрофона) – патки пасе”. (Радиотеатрите по програма "Христо Ботев" на БНР)
Който говори – сее, който слуша – събира жетвата. П.БУАСТ Нашето ухо е като предверие: ако думите влизат в него, както им падне, в безпорядък, едва ли ще проникнат във вътрешните покои, т.е. в разума на сърцето. КВИНТИЛИАН
Един от видните руски, а в последствие и съветски режисьори, създал система, носеща неговито име – Станиславски – е обръщал огромно внимание на артикулацията на актьора. Това ще рече, че той е държал на ясната и разбираема дикция, на правилния говор. И ако това е важно за нормалния театър, където актьорите се намират на сцената, то дваж по-важно е това за радиотеатъра.
Ако на сцената помагат, както се казва, и кулисите, ако там има декори, костюми, грим и още хиляди неща, които помагат на актьора да изгради ролята, то в радиото има само звук. Със звук актьорът трябва да бъде висок или нисък; със звук актьорът трябва да покаже дали е красив или грозен, да предаде репликите, да донесе смисъла на текста до слушателя. Задачи, коя от коя по-сложни...
И ако според сполучливата реплика на Л. Барет, че „Актьорът прилича на скулптор, ваещ статуя от сняг”, то на какво да оприличим тогава актьора в радиотеатъра – на скулптор, ваещ статуя от въздух. Абсурдно, но факт. Звуковите вълни са тези, които позволяват на слушателя на радиотеатъра по БНТ да слуша, чува, съпреживява и разбира. Само че докато актьорът застане пред микрофона и започне да произнася текста, радиопиесата изминава дълъг, твърде дълъг, неравен и понякога – защо де се лъжем? – трънлив път. Защото далеч не всяка пиеса, която поставена на сцената с години събира зрителските овации, може да е добра за радио. Значи трябва специален подбор на репертоара. Оттук възникват първите специфични особености, които стоят пред радиото, когато то реши да постави пиеса.
Нека дадем думата на човек, който е в епицентъра на нещата. Ето какво казва режисьорът Иван Добчев за работата си като радиотеатрален режисьор: „Малко преди да се заема с театралния проект „Да отвориш рана”, имах честта да „преведа” на езика на радиотеатъра есето на Цветан Стоянов „Втората част на разговора” – един невъзможен диспут между Ботев и Каравелов проведен във въображението на Поета/Войвода „там”, на лобното място, на върха. Порази ме сходството с “Да отвориш рана” – не близостта на епохата и нейните реалии – а високата, екстатичната мярка, с която Цветан Стоянов рисува неблагоразумния, „отварящия рани” жест на Поета. В нашият „век на приложността”, както го нарича един американизиран българин, все по-настойчиво трябва да се завръщаме към такива НЕПРИЛОЖИМИ за философията на глобалното село жестове” (2.01.2010г.,Иван Добчев).
И понеже за мен като анализатор на първо място стоят стилистично-философските особености на радиопостановките наблягам на основното откритие на Иван Добчев – по своята иманентна същност радиотеатрите по програма „Христо Ботев” на БНТ са „неприложими за философията на глобалното село жестове”. И то не просто поради архаичната, вледенена в своя схематизъм дейност, а поради това, че редакцията не може да намери темите и да се впише във времето, което повече държи на видеофайла, а не за звука. Това не означава, че омаловажавам усилията на колектива, който създава театралните постановки, а само отбелязвам неговите героични усилия да остане на повърхността, да го има като явление в нашия живот.
Това, което също заслужава да се отбележи, е стремежът пред микрофона да бъдат онези актьори, които не само могат да произнесат ролята си, но и да я изживеят. Тогава гласът им е сила, а а дикцията и мелодията му скритото оръжие, което ни привлича аудиторията да слуша радиотеатрите на програма „Христо Ботев”. Хубавото, както за самото радио, така и за всички нас е, че Националната академия за театрално и филмово изкуство (бивишият ВИТИЗ) „Кръстьо Сарафов” подготвя добре своите студенти и те напускат стените й като универсални актьори, владеещи еднакво добре „и тяло, и глас”. И когато човек слуша постановките и българските гласове на актьорите от по-старото поколение – Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, или от следващите поколения като София Ингилизова или Сава Хашъмов, разбира колко мъдра е мисълта на Владимир Иванович Немирович-Данченко, че „Театралното изкуство е преди всичко театрално изкуство”.
Необходимостта да се заема със стилистичните особенсоти на радиопостановките по БНР ме поощри препрочитането на знаменателния текст на Жак Бодриар „Предшествието на симулакрума”. Крайно време е да прочетем фосилът, наречен радиотеатър и през оптиката на модерността – така само е възможно да излезем от парадигмата на „котловинността” и балканския провинциализъм.
По терминологията на Бодриар това е едно „разподобяване”: „Да разподобяваш означава да се престориш, че не притежаваш нещо, което всъщност притежаваш /дисимулация/. Да уподобяваш означава да се преструваш, че имаш нещо, което в действителност нямаш/симулация/. Едното предполага присъствие, а другото – отсъствие.”
На първо място е, няма защо да го крием, прословутата липса на средства – това е то голямата обществена, и на БНР (и неговото ръководство) дисимулация. За жалост след Панайот Тодоров (Сирак Скитник) на БНР не му върви на директори. Тази високоерудирана личност е в основата на радиотеатралното дело у нас: “С появяването на радиото се появи един нов вид творба - слуховата пиеса. За съвременния писател се открива една творческа област, в която той може да прояви и дар, и изобретателност, и остроумие незатрупани от тежкия сценичен аксесоар”. (Сирак Скитник, 1923 г). Той не се оправдаваше от липсата на пари, а смело сътрудничеше с българските писатели – негови съвременници за написване на „слухови пиеси”. Симулацията е, че и днеска радиото износва костюма на тези пиеси, ушит по времето на Сирак Скитник.
През 1937 г. успехите не закъсняват. Обявява се конкурс, първа награда в който печелят Ангел Каралийчев (останал в паметта на благодарните съвременници като автор на песента „Аз си имам две съседки // две съседки, две кокетки”) и Матвей Вълев (?) с “Великденска вечер”. На тези лаври за съжаление почива БНР и до днес. Вероятно това ще бъде една от инвариантите, с които то ще се хвали при празнуването на предстоящия си юбилей.
Втората особеност е стремежът да се подобрява и осъвременява програмната схема. Но това е по-скоро технически, а не творчески въпрос.
Третото е привличането на възможно най-добрите творчески сили – както режисьори, така и актьори. Стремежът е радиотеатърът да бъде хронотопът, в който е потопен съвременият българин.
Хубавото е, че радиотеатърът по програма „Христо Ботев” на БНР, наред с класическия театър на сцена ни дава алтернатива. Да гледаме или да слушаме. Решението за масовият българин е ясно – той слуша, защото, това удоволствие, поне засега, е безплатно. Емилия Димова
Който говори – сее, който слуша – събира жетвата. П.БУАСТ Нашето ухо е като предверие: ако думите влизат в него, както им падне, в безпорядък, едва ли ще проникнат във вътрешните покои, т.е. в разума на сърцето. КВИНТИЛИАН
Един от видните руски, а в последствие и съветски режисьори, създал система, носеща неговито име – Станиславски – е обръщал огромно внимание на артикулацията на актьора. Това ще рече, че той е държал на ясната и разбираема дикция, на правилния говор. И ако това е важно за нормалния театър, където актьорите се намират на сцената, то дваж по-важно е това за радиотеатъра.
Ако на сцената помагат, както се казва, и кулисите, ако там има декори, костюми, грим и още хиляди неща, които помагат на актьора да изгради ролята, то в радиото има само звук. Със звук актьорът трябва да бъде висок или нисък; със звук актьорът трябва да покаже дали е красив или грозен, да предаде репликите, да донесе смисъла на текста до слушателя. Задачи, коя от коя по-сложни...
И ако според сполучливата реплика на Л. Барет, че „Актьорът прилича на скулптор, ваещ статуя от сняг”, то на какво да оприличим тогава актьора в радиотеатъра – на скулптор, ваещ статуя от въздух. Абсурдно, но факт. Звуковите вълни са тези, които позволяват на слушателя на радиотеатъра по БНТ да слуша, чува, съпреживява и разбира. Само че докато актьорът застане пред микрофона и започне да произнася текста, радиопиесата изминава дълъг, твърде дълъг, неравен и понякога – защо де се лъжем? – трънлив път. Защото далеч не всяка пиеса, която поставена на сцената с години събира зрителските овации, може да е добра за радио. Значи трябва специален подбор на репертоара. Оттук възникват първите специфични особености, които стоят пред радиото, когато то реши да постави пиеса.
Нека дадем думата на човек, който е в епицентъра на нещата. Ето какво казва режисьорът Иван Добчев за работата си като радиотеатрален режисьор: „Малко преди да се заема с театралния проект „Да отвориш рана”, имах честта да „преведа” на езика на радиотеатъра есето на Цветан Стоянов „Втората част на разговора” – един невъзможен диспут между Ботев и Каравелов проведен във въображението на Поета/Войвода „там”, на лобното място, на върха. Порази ме сходството с “Да отвориш рана” – не близостта на епохата и нейните реалии – а високата, екстатичната мярка, с която Цветан Стоянов рисува неблагоразумния, „отварящия рани” жест на Поета. В нашият „век на приложността”, както го нарича един американизиран българин, все по-настойчиво трябва да се завръщаме към такива НЕПРИЛОЖИМИ за философията на глобалното село жестове” (2.01.2010г.,Иван Добчев).
И понеже за мен като анализатор на първо място стоят стилистично-философските особености на радиопостановките наблягам на основното откритие на Иван Добчев – по своята иманентна същност радиотеатрите по програма „Христо Ботев” на БНТ са „неприложими за философията на глобалното село жестове”. И то не просто поради архаичната, вледенена в своя схематизъм дейност, а поради това, че редакцията не може да намери темите и да се впише във времето, което повече държи на видеофайла, а не за звука. Това не означава, че омаловажавам усилията на колектива, който създава театралните постановки, а само отбелязвам неговите героични усилия да остане на повърхността, да го има като явление в нашия живот.
Това, което също заслужава да се отбележи, е стремежът пред микрофона да бъдат онези актьори, които не само могат да произнесат ролята си, но и да я изживеят. Тогава гласът им е сила, а а дикцията и мелодията му скритото оръжие, което ни привлича аудиторията да слуша радиотеатрите на програма „Христо Ботев”. Хубавото, както за самото радио, така и за всички нас е, че Националната академия за театрално и филмово изкуство (бивишият ВИТИЗ) „Кръстьо Сарафов” подготвя добре своите студенти и те напускат стените й като универсални актьори, владеещи еднакво добре „и тяло, и глас”. И когато човек слуша постановките и българските гласове на актьорите от по-старото поколение – Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, или от следващите поколения като София Ингилизова или Сава Хашъмов, разбира колко мъдра е мисълта на Владимир Иванович Немирович-Данченко, че „Театралното изкуство е преди всичко театрално изкуство”.
Необходимостта да се заема със стилистичните особенсоти на радиопостановките по БНР ме поощри препрочитането на знаменателния текст на Жак Бодриар „Предшествието на симулакрума”. Крайно време е да прочетем фосилът, наречен радиотеатър и през оптиката на модерността – така само е възможно да излезем от парадигмата на „котловинността” и балканския провинциализъм.
По терминологията на Бодриар това е едно „разподобяване”: „Да разподобяваш означава да се престориш, че не притежаваш нещо, което всъщност притежаваш /дисимулация/. Да уподобяваш означава да се преструваш, че имаш нещо, което в действителност нямаш/симулация/. Едното предполага присъствие, а другото – отсъствие.”
На първо място е, няма защо да го крием, прословутата липса на средства – това е то голямата обществена, и на БНР (и неговото ръководство) дисимулация. За жалост след Панайот Тодоров (Сирак Скитник) на БНР не му върви на директори. Тази високоерудирана личност е в основата на радиотеатралното дело у нас: “С появяването на радиото се появи един нов вид творба - слуховата пиеса. За съвременния писател се открива една творческа област, в която той може да прояви и дар, и изобретателност, и остроумие незатрупани от тежкия сценичен аксесоар”. (Сирак Скитник, 1923 г). Той не се оправдаваше от липсата на пари, а смело сътрудничеше с българските писатели – негови съвременници за написване на „слухови пиеси”. Симулацията е, че и днеска радиото износва костюма на тези пиеси, ушит по времето на Сирак Скитник.
През 1937 г. успехите не закъсняват. Обявява се конкурс, първа награда в който печелят Ангел Каралийчев (останал в паметта на благодарните съвременници като автор на песента „Аз си имам две съседки // две съседки, две кокетки”) и Матвей Вълев (?) с “Великденска вечер”. На тези лаври за съжаление почива БНР и до днес. Вероятно това ще бъде една от инвариантите, с които то ще се хвали при празнуването на предстоящия си юбилей.
Втората особеност е стремежът да се подобрява и осъвременява програмната схема. Но това е по-скоро технически, а не творчески въпрос.
Третото е привличането на възможно най-добрите творчески сили – както режисьори, така и актьори. Стремежът е радиотеатърът да бъде хронотопът, в който е потопен съвременият българин.
Хубавото е, че радиотеатърът по програма „Христо Ботев” на БНР, наред с класическия театър на сцена ни дава алтернатива. Да гледаме или да слушаме. Решението за масовият българин е ясно – той слуша, защото, това удоволствие, поне засега, е безплатно. Емилия Димова
© Андрей Мелник атакува Бразилия за укра...
Аз немам президент!
Инсценираната от САЩ визита на просещия ...
Аз немам президент!
Инсценираната от САЩ визита на просещия ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене