Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Декември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031
Постинг
16.11.2009 00:24 - Величко Минеков - ретроспективна изложба в СГХГ
Автор: ulian Категория: Изкуство   
Прочетен: 4965 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 11.03.2013 22:29


Величко Минеков ретроспективна изложба


Куратор Николай Бошев


image
19 ноември – 29 декември 2009

Откриване на 19 ноември, четвъртък, 18.00 ч.
Софийска градска художествена галерия
ул. "Ген Гурко 1", София 1000
(вход откъм ул. „Княз Ал. Батенберг”)

imageВеличко Минеков, "Явор и Калина", бронзова отливка. Сн. Ю.Митев. 

ИЗЛОЖБАТА

Изложбата на Величко Минеков позволява да се проследи развитието на един творец, утвърждаването на неговия метод и обогатяването на стила му. Началото на този път е преди шест десетилетия. И е начало, носещо в себе си категоричната заявка за нещо ново и потенциала за продължително и качествено присъствие в полето на съвременното изкуство в България.
image

Величко Минеков има уникалния шанс да общува с трима колоси на българската пластика - Андрей Николов, Марко Марков и Любомир Далчев. Влиянията от големите майстори на скулптурното изкуство в България поставят основите на неговите разсъждения за предстоящото пътуване в страната на изкуството.
image

Още първите работи „Почивка” (1957), „Жажда” (1958), „Майчинство” (1958) и „Фила” (1959) доказват стремежа на младия художник да трансформира натурата, за да премахне случайното, ненужното, да подчертае важното и устойчивото в пресъздавания обект и така да достигне до усещането за монументалност на формата и символно насищане на образа.
image

Сякаш като потвърждение на житейската истина, че трудностите сломяват слабите, но правят силните още по-силни, през 1969 г. идва моментът на идеологически подплатената атака срещу произведения, без които трудно бихме си представили както творчеството на Величко Минеков, така и естествения и необходим процес на обогатяване на българската скулптура.
image

По същество това е атака срещу смелостта на твореца да пренебрегне баналната образност и да потърси в своите „Икар”, „Разстрел”, „Движение” компоненти, от които да състави нова структура на скулптурното произведение. Въпреки това и в следващите пластики на Величко Минеков продължават да бъдат задължителни принципите на изразителност, пластичност и динамизъм, обединени от вярата в неотменимото право на твореца да се противопоставя на каноните.
image

Следващите десетилетия са изпълнени с мигове или месеци пожертвани в търсене на пътища, в преодоляване на трудности, в развиване на качества, в откриване на тайни, в увеличаване на познанието за своята и на другите същност. В следствие на това се раждат творби като „Очакване” (1967) и „Нестинарка” (1973), „Орфей” (1969), „Ръченица” (1970), „Родина” (1972) и „Земята и човекът” (1977), съчетаващи искреност и воля.
image

С изградените монументи скулпторът дава знаци, бележещи едновременно драмата и героизма на събитията от миналото и размислите и оценката на настоящето. Така са създадени ансамбълът „Сердика” (София, 1977) релефите „Конница” и „Клетва” (Панагюрище, 1978) или паметниците „Спартак” (Сандански, 1979), „Хан Аспарух” (Добрич, 1981) и „Съединението” (Пловдив, 1985). Творбите от последните 20 години имат своя различна характеристика, следствие от натрупваната мъдрост и опознаването на изразителната скулптурната форма и преди всичко - следствие от изявеното присъствие на личността на твореца.
image

Експозицията „Величко Минеков” представя повече от 50 произведения на скулптора, собственост на СГХГ, НХГ, ХГ „Станислав Доспевски”, Пазарджик и частни колекции, авторски рисунки и документални фотографии.

image
Творецът приема поздравления. Сн Ю. Митев.

ПОВЕЧЕ ЗА АВТОРА


imageimage



Величко Минеков е роден през 1928 г. в с. Мало Конаре, Пазарджишко.
. 1947 – Постъпва в ателието на Андрей Николов.
. 1948 – Постъпва в Художествената академия в София. Учи при проф. Марко Марков.
. 1954 – Завършва „Скулптура” в Художествената академия при проф. Любомир Далчев.
. 1959 – Член на Есенния салон в Париж.
. 1964 – След конкурс е назначен за преподавател по скулптура в Художествената академия в София.
. 1967 – Доцент по скулптура в Художествената академия, София.
. 1973 – Избран за Заместник-председател на Съюза на българските художници.
. 1975 – Професор по скулптура в Художествената академия, София.
. 1975-1978 – Член на Държавната комисия по монументална пластика.
. 1976-1984 – Ректор на Художествената академия, София.
. 1981-1989 – Народен представител.
. 1982 – Учредител и член на Управителния съвет на Международна фондация „Св. св. Кирил и Методий”.
. 1994-2003 – Професор по скулптура във Великотърновския университет.
. 2001-2004 – Член на Висшата атестационна комисия.


imageimage


Участва във всички Общи художествени изложби в страната и в много международни изложби в Москва, Париж, Будапеща, Венеция и др. Негови творби са собственост на колекциите на Националната художествена галерия в София, Софийска градска художествена галерия, художествените галерии в Пазарджик, Варна, Враца, Пловдив, Стара Загора, Русе и др., както и в галерии и частни колекции в Италия, Германия, Русия, САЩ, Белгия, Египет, Иран и др.


imageimage



Лауреат на VІ Световен младежки фестивал, Москва (1956), носител на първа награда на ОХИ 1957 г. за композицията „Почивка”, на първа награда на ОХИ 1958 г. за композициите „Майка” и „Жажда”, награда „Иван Лазаров” за монументална скулптура (1969 и 1985), награда на Съюза на архитектите в България (1980), награда за цялостно творчество на Съюза на българските художници (1998). Удостоен със званията Заслужил художник (1971), Народен художник (1976) и Доктор хонорис кауза на Националната художествена академия (2006). Носител на ордена „Стара планина” І степен (2006).

 


Интервю с известния български скулптор публикува вестник "Труд"
 

 

Пипането на глината е като почерка


автор: Ива Йолова, вестник "Труд".


image


       В софийското ателие на Величко Минеков от рафтове надничат малки пластики - глави, бюстове, фигурални композиции, реплики на по-монументални неща, лъвове, животни от гипс и бронз... В средата - глава и фигура на археолога Георги Китов с най-голямото му откритие в ръце - златната маска.


image


Напоследък авторът на едни от най-известните ни монументи - лъвовете пред Съдебната палата, хан Аспарух в Добрич, Съединението в Пловдив... се е съсредоточил в по-малките форми.


image


И все пак преди дни е получил покана за участие в конкурс за паметник на Симеон Велики в Пловдив. Отначало се сепнал при обаждането на арх. Георги Стоилов, отказал. “Остарях (Минеков е на 80 г. - б.р.), нямам време за такава мащабна работа...” Но на другия ден вече работел по идеята.


image
- Ваш покровител е бил Андрей Николов, живели сте 10 години в ателието му. Какво би му казал днес вече възрастният Величко Минеков?

- Учих при трима майстори. При Андрей Николов в началото, после в академията - при Марко Марков. Накрая завърших при проф. Любомир Далчев. С Андрей Николов е свързана реализацията на това, за което съм мечтал като дете в Пазарджик. Моят учител Стоян Василев ме заведе при него. Каза му, че правя хубави неща от глина и имам голям мерак да чиракувам при него. Той вика: добре, като завърши гимназия, да дойде. И така - завърших и отидох.


image
- Какво си спомняте от това чиракуване?

- С него се живееше и човешки, и приятелски, и колегиално... всичко беше като чиракуване при майстор. Той не обичаше много да говори. От него го наследих - и аз не обичам да говоря.


image
- Затова ли сте написали като ваше мото, че скулптурата започва от там, където свършват думите?

- Скулптурата е сложно преживяване, невероятна, тиха процедура. Някои мислят, че занаятът ни е тежък физически труд. Не. Той е вълшебен труд, зарежда те и физически.


image
- На какво освен на занаят ви научиха големите майстори Андрей Николов и Любомир Далчев?

- Всеки изявен творец има свое развитие, посвоему третира формата. Далчев беше завършил живопис у нас, после скулптура в Италия... Той беше по-драматичен, структурен - глината не се маже, а се структурира в характер.

А нещата на Андрей Николов бяха правени в друго време, в романтиката на предишния век. Според мен мраморните му бюстове у нас все още не са оценени и разбрани. Те имат толкова сложна светлосенъчна моделировка на мрамора, която след него никой не може да направи.


- Разкажете някои любопитни случки от живота ви край него?

- Бай Андрей ожени Борис III за Йоана. Бяха на “ти” с царя, защото му прави два бюста. Един като по-млад, друг по-царствен.

Та бай Андрей му пише - Борисе, тука в Италия Виктор Емануил има щерки. Едната - Йоана, си заслужава да я видиш. Той ги е сватосал.

- Андрей Николов и Любомир Далчев властни учители ли бяха, за да искат ученици по свой калъп, или уважаваха личната фантазия?

- От тях научих нещо, което и аз като преподавател съм запазил. Всеки от учениците минава един академичен период. То е като овладяването на пътя с кола - не може отначало да я подкараш със 100 км в час. Трябва да усетиш в себе си рефлексите, та дори и да заспиш, пак да караш. Аз наблюдавах учениците си, както са ме наблюдавали моите учители... Подсказват ти това-онова, ти мислиш, но оставаш сам със себе си. И след 20-30 години, ползвайки друга информация, без да искаш, се оформяш по друг...

Можех да позная моите студенти по това как пипат глината, то е като почерка при писане. Това показва характера, психиката.

Така се случи, че някога във Флоренция помагах 2-3 месеца на един голям скулптор - Периколо Фацини, професор в академията. Той беше носител на голямата награда за скулптура от биеналето във Флоренция. Каза ми: “Имаш нужда да поработиш в Италия 2-3 години. Ако останеш тука, ще се изчистиш по-рано.” Много хубаво го каза, ще се изчистиш - мислене, психика, култура, пластика... Но тогава вече имах две деца и се върнах у нас.

- Какви са първите ви абстрактни експерименти в скулптурата, как скъсахте със соцреализма?

- Първите ми абстрактни експерименти са много лоши, заради тях попаднах под критиките на в. “Народна култура”, после и в “Работническо дело”, “посветиха” ми няколко партийни събрания - в СБХ и др.

- Коя ваша работа предизвика това?

- Бяха четири-пет работи, не може да се каже абстрактни, по-скоро - друго формообразуване, малко по-свободно... Един разстрел, един “Икар”, който сега е в Националната галерия и т.н. Чувствах необходимост да видя какво става от определена тема, може ли натурата да мине в друго състояние? Можеш да копираш натурата - и това го умея, а можеш да се оттласнеш от нея, защото имаш друга чувствителност за т.нар. истинско.

- И как приключи първата ви абстрактна одисея?

-В академията направиха страшно партийно събрание. Защитиха ме само трима души - проф. Венко Колев, Мара Цончева и един студент. Бях като подсъдим. Искаха и уволнение, и изключване от партията, даже - изселване. Казах им накрая - вие не ме съдите за формализъм, това е унищожаване на човека, а на мене ми се работи. Имам досега направени около стотина-двеста кубика камъни и гранити, от вас не съм видял нито една картинка...

Излизам вънка, а там се събрала тумба студенти.

Питат ме какво става и аз с всичкия си акъл - сякаш не знаех в какво време живея, казвам: ако не сте били на фашистки съд, аз бях.

- На колко години бяхте?

- На 37-38 години. Тогава ние малко по малко започвахме да бягаме от соцреализма. Настъпваше атмосфера на освобождаване, която дойде по времето на Людмила Живкова. И за да се върнат нещата, идваше отгоре заповед да се намерят малко формалисти...

- Магическата думичка формализъм, препънала доста кариери...

- А то не беше никакъв формализъм, само малко по-свободен реализъм. След мен подхванаха Радичков. В “Литературен фронт” го направиха на нищо. И той мина за формалист. След него и бай Дечко Узунов попадна при формалистите. Един ден отивам при него и питам: “Бай Дечко, какво ще правим?” Той вика: “Величко, дай да запалим по една цигара, пък ще ти кажа. Слушай, моето момче, навремето и мене ме гълчаха. После ме направиха ректор. Следващият ректор си ти”. Бай Дечко, му казвам, какви ги приказваш? На следващата година ме предложиха за ректор.

- Къде и кога сте чели най-точна критика за това, което сте правили или пък - най-нелепа?

- Добре ме приемаха по изложбите, получих званията и “заслужил”, и “народен”, орден “Георги Димитров”...

- В средата на 90-те БНБ пусна банкнота с ваша скулптура. Това ли беше най-тиражираната ваша творба?

- Да, тя е. И чествания пред този Паметник на Съединението имаше всяка година.

- Кога го правихте?

- През 1985-а, за 100-годишния юбилей от Съединението. След като го монтирах от бронз, вечерта преди откриването дойде Джагаров. Седнахме на бордюра срещу паметника и той вика: “Величко, фантазирал съм как би могъл един паметник да обобщи такова историческо събитие, но така, казва, не съм си го представял. Добре седи.” И дядо Тодор (Живков - б.р.), сега аз така му казвам, дойде на откриването, влязоха после в музея, а аз отвън пуша цигара. По едно време идва Бербенлиев от Комитета за култура: “Бързо, Живков те вика.” Отидох и той казва: “Другарю Минеков, искам да ви поздравя. За мене това е един от най-хубавите паметници, които съм виждал, а ме канят на всички”.

- Скулпторите преди се издържаха от изграждането на паметници. На какво да разчитат младите днес при липсата на държавни поръчки?

- Много е сложно сега. И аз едва се оправям. През последните 20 години почти нямам паметник. Но през това време съм направил всички тези по-интересни неща, които виждате тук. Някога от паметниците не ми оставаше време. И усетих, че в тази свободна проява, неангажираност на формата, идват страшно много интимни неща, които ти се иска да ги направиш.

Големите паметници бяха невероятен ангажимент с много усилия. Особено се измъчих с фигурата на хан Аспарух в Добрич. Отидох там през септември едната година и се върнах на другата през есента. В леярната бях сам по цял ден - припадах от работа.

- Каква е най-голямата разлика в подхода към монументалната скулптура и към малката пластика?

- Монументалната е свързана със събитие. Трябва да намериш най-подходящото му обгръщане от форма, изображение, обобщение, да вкараш темата - и във всичко да има пластична и скулптурна мярка. След това трябва да знаеш какво е площадното пространство, светлината, която го обгръща.

А у нас няма традиция за такива неща. Друго е, ако имаш натрупан опит около себе си. Или пък възможност да отидеш до Париж, до Флоренция - там всичко е наситено, преживяно, направено... Италия е единствената страна, в която изкуствата се подреждат така: скулптура-живопис-графика. У нас е обратното - живопис, графика, скулптура. Е, много се извинявам - скулптурата има собствено състояние в пространството, можеш да я пипнеш, докато картината е илюзия на цвета в пространството. Дори камък, хвърлен на улицата, не можеш да отминеш спокойно. И той е форма в пространството.

 


 

Величко Минеков: Абстрактното неизменно е свързано с логиката


Даниела Чулова-Маркова
25 Ноември 2009


Всяка форма и всяко настроение си има собствен материал, твърди известният скулптор


Голяма ретроспективна изложба на именития скулптор Величко Минеков (1928) е подредена в Софийската градска художествена галерия до 31 декември. Експозицията с куратор Николай Бошев представя повече от 50 произведения на автора, които са собственост на СГХГ, НХГ, ХГ "Станислав Доспевски" - Пазарджик, и на частни колекции, авторски рисунки и документални фотографии. Сред най-известните творби на проф. Минеков са "Очакване", "Нестинарка", "Орфей", "Ръченица", "Родина" и "Земята и човекът", както и ансамбълът "Сердика" (София, 1977), релефите "Конница" и "Клетва" (Панагюрище, 1978), паметниците "Спартак" (Сандански, 1979), "Хан Аспарух" (Добрич, 1981), "Съединението" (Пловдив, 1985) и много други.


 imageВеличко Минеков, Портрет на писателя Йордан Радичков, бронзова отливка. Фотография Ю.Митев.

- Проф. Минеков, във вашето творческо развитие неизменна е ролята на трима колоси от българската скулптура - Андрей Николов, Марко Марков и Любомир Далчев. Кой от тях е най-близо до вашата артистична същност и до творческия ви натюрел?
- Много сложен въпрос... Моят учител в гимназията Стоян Василев реши да ме представи на Андрей Николов. Дойдохме в София, отидохме в ателието. Като завърших гимназия (маестрото не ме искаше без гимназия), Андрей Николов ме прие. От този момент ние бяхме 10 години заедно. Бях в ателието много дълго време. Каква ни беше връзката с този човек? В него учителят и човекът бяха много близки, те просто бяха едно. При другите - Марков и Далчев, нямаше такова нещо - те ми бяха по-скоро само учители. А с Андрей Николов имахме и човешка връзка. Получи се контакт с атмосфера - и ателие, и чиракуване, и занаят, и личен контакт.


image
Величко Минеков, Портрет на писателя Йордан радичков, бронзова отливка. Фотография Ю.Митев

- А какво ще кажете за комуникацията и творческото общуване с останалите двама - проф. Марков и проф. Далчев?

- Кандидатствах в академията - специалност "Скулптура", точно в този момент Марко Марков вземаше курс и постъпих при него. Бях три години при него. След като прекъсна курса, отидох при проф. Далчев и го питах дали мога да уча при него. Той беше интересен човек. Ако може да се говори за съвременна скулптура в България, той е основоположникът. Той имаше сложен класически период, сложно разбиране за скулптура. При Любомир Далчев обемът беше малко по-усложнен във фигуративен план. Ако човек погледне неговите работи - това е един връх на българската скулптура и като пространство, и като архитектоника. Той е от тези, които искаха да счупят академичната традиция и да покажат, че и след нея има нещо.


image
- В каква посока могат да се търсят влиянията от вашите учители?

- Влиянието на Андрей Николов може да се търси в едни мраморни глави. В тях има мекота. Там се долавя влиянието и на традицията в портретната скулптура и на бай Андрея, и на Марков. Марко Марков е страшен портретист. Работите му са едни от най-силните в портретната скулптура. И от единия, и от другия има по нещо. Аз се мъчих да синтезирам двете.


image
- През какви периоди на личностни търсения сте преминал? Разкажете нещо интересно около създаването на емблематични творби, които всички познаваме?

- И аз преминах през своеобразен класически период. След дипломната ми работа, първата ми самостоятелна фигура беше Спартак - нали е тракиец, та реших да го направя. После реших да продължа тракийската тема и създадох "Орфей". Толкова е направено на този принцип, затова поисках да се върна към нещо по-нашенско - оттук започна "гранитният" ми период със селянките. Аз имам много голяма връзка със селото. Имам един сантимент към къщата на вуйчо ми и вуйна ми. Роден съм в село, но още от много малък живея в Пазарджик. Имаше на село едни моми - мои братовчедки, много си ги обичах. Вуйна ми беше едра, хубава жена и аз реших с нея да започна тези фигури. Нарисувах една скица, взех парче глина, отидох и я направих в гранит. Впоследствие, отново в този дух направих и една по-малка фигура. Много ми хареса композицията на жената, скрила ръцете си под престилката. Много обичам тази форма, която се затваря в себе си. Тогава започнах гранитните фигури. Особено популярна сред тях е "Жаждата". На този етап вече имах някакво усещане за обобщаване. За мен беше важно да се внимава с гранита, защото това не е мрамор - да си правиш с него, каквото си поискаш. Жаждата е тема, която има история в моето творчество.


image
- А какъв е поводът на темата Жажда?

- Това никъде не съм го казвал... Аз съм рибар. Като ми дотегне да стоя в ателието, отивам за риба. Като усетя, че мечтая за ателието - се връщам. Веднъж, когато бях на реката за риба, отидох до един извор да пия вода. И дойдоха три жени. Тази, която направих в скулптурата "Жажда", беше едричка, закръгленка, носеше някаква особена човешка красота. Аз имам вкус към подобни форми. Тя като се наведе, си хвана престилката, загърна коленете си и клекна. Като видях такава монолитна форма, веднага я направих малка. Зимата реших да я правя от камък. Отидох на Витоша, купих си камък и я изваях голяма, колкото се събра в камъка. През март започнах, есента я свърших и всичко сам направих. Не ми тежеше. Получи се.


- Какво за вас е пространството?
- Ако е свързано със скулптурен обект, трудно може да се каже какво е пространството. Въпросът е как да влезеш в него. Като среда трябва да се убедиш във всички негови мащаби. Да определиш за себе си всички негови измерения, възможности, какво би могло да има вътре. Оттам, като ситуираш една форма - да съобразиш какъв пълнеж трябва да има тази форма, какъв обем, каква светлина, какво изграждане. Защото скулптурата в пространството е много сложно състояние - то може да бъде портрет, композиция, тема, символ и всичко това един скулптор трябва да го знае или по-скоро да го усеща. Ако го нямаш вътре - нищо няма да стане. Мога да кажа, че аз имах някакво такова усещане. Това пространствено усещане съм го изразил в няколко обекта. В скулптурата, която направих на гарата - тогава разбрах неща за пространството. Това, което трябваше да тръгне като символ от архитектурата, трябваше да "изригне" нагоре. Създадох тази работа, като взех от така наречения символ на София от монетата Сердика. Софийското поле е много плодородно с топли води. Римляните са направили една монета със Сердика като символ на плодородието. Реших да направя тази фигура с дете. Исках да използвам един по-съвременен символ, нещо ново, различно и фигурата да пасне в обема и структурата на архитектурата.


- Имате ли предпочитан материал?
- Любим материал... трудно е да се каже. Формата предполага материала. Дадена форма, ако е по-романтична, по-лапидарна - може да се ползва мрамор. Ако е малко по-земна, по-затворена и плътна - подходящ е гранит. Ако искаш да бъдеш по-пищен, разказвателен, с илюстративна форма - тогава се обръщаш към глина с метал. Малко се пазя от илюстрацията. Глината я употребявам, колкото е възможно по-малко. Всяка форма и всяко настроение си има собствен материал. Кое как се прави - то се прави само.


image
- Какво е отношението ви към ролята на рисунката в скулптурата?
- Обичам рисунката и много рисувам. Винаги, преди да започна да правя нещо, рисувам и ако излезе нещо от рисунката, тогава започвам. Нарисуваното остава вътре в мен, седи в мен, драскам си и започвам да усещам, че ще стане. Тогава взимам глината да го правя. И по времето, когато се прави глината, пак е същото
- отначало не ти е много ясно, но идва момент, когато започваш да се доближаваш до идеята. Ако не си наясно каква е формата - не знаеш къде отиваш.


- Имате много различни работи - толкова много, че човек е способен да се обърка. Как обяснявате това и коя е най-плодотворната посока?
- За мен е най-важен чисто конструктивният израз на формата - в смисъл на посока. Последните ми работи са абстрактни, но подчинени на логика. Ако имам възможност, бих отишъл по-нататък в тази посока. За мен абстрактно не означава нищо. То неизменно е свързано с логиката. Моите работи са подчинени на логика, те са водени от архитектоника. Това остава водещото за мен.


- Преподавател сте от дълги години, бил сте ректор на НХА, професор във Велико Търново. Какво уважавате най-много у своите студенти, на какво се стремите да ги научите?
- Имам много дълъг опит със студентите. Когато работиш с тях, трябва да се занимаваш с психиката им. Най-важното е да разбереш какви са и какво носят, та като погледнеш кой как пипа глината - да подходиш индивидуално. Но принципно като преподавател държа едно - да се мине през етюда задължително. Но не става въпрос за етюда, който се копира като натура, а етюда, който се конструира, извайва, моделира. Разглеждам етюда като начин за хващане на натурата - като форма, като състояние, като структура.


http://www.kultura.bg/bg/article/view/16657
Величко Минеков в СГХГ

Шест десетилетия творчество отбеляза изложбата на Величко Минеков в СГХГ в края на 2009 г. Множеството скулптури – според някои повече, отколкото залата може да поеме – бяха, поне за мен, поредната възможност да проследя развитието на отделни теми в работата на художника през годините. Това е ценното в такъв тип ретроспективни експозиции: възможността да бъде уловена логиката и динамиката на артистичната мисъл, въплътена в материал, и пътищата, по които тя поема било то рационално или пък интуитивно във времето. Проследяването й, струва ми се, съвсем не е самоцелно интелектуално или естетическо упражнение за специалисти. То може да бъде удоволствие за всеки зрител – в зависимост от готовността му да се задълбочи в скулптурата и да прави свои открития в нея.

В изложбата на Величко Минеков някои от тези открития се правеха от пръв поглед. Например двете версии на „Нестинарка”, разположени близо една до друга в дъното на залата. Постановката на фигурата е сходна: издължен силует с вдигнати ръце и сведена глава; всичко внушава транса от ритуалното пречистващо ходене по жарава. Разликите обаче са съществени. В скулптурата от началото на 1970-те четливо са обособени чертите на лицето, ръцете, забрадката, гънките на дрехата. Във варианта от края на десетилетието всички тези детайли изчезват – остава само фигурата като пламък, като избликнал протуберанс от невидимата жарава, превърнал транса в мистичен екстаз. Друга тема, която минава през десетилетията творчество и претърпява различни версии, е майчинството. При това ясно може да се види как вариациите във формата и стилистиката променят радикално въздействието. Издължена женска фигура с дете на коленете говори преди всичко за нежна обич и грижа. В друга „Прегръдка” десетина години по-късно тялото на майката е обобщено в едри масивни форми – тя е стабилна и сигурна закрила за детето, което почти се губи в ръцете й. Трета версия повтаря наглед същата композиция и пластика, но детето не се вижда – тялото на майката го е обгърнало отвсякъде. И от скулптурата струи тревога, ужас от незнайна заплаха, едновременно безпомощност и твърда решимост да предпази детето със себе си. Играта с абстрактни и реалистични форми, с ажури и плътни обеми, с обобщения и детайлни разработки бе част от удоволствието в тази изложба. Плъзгайки поглед по произведенията, зрителят можеше да оцени не само работата на художника, но и безкрайните възможности за въздействие на самото изкуство „скулптура”. И то чрез творчество, което вече не е в треската на доказването си, а е улегнало, успокоено в постиженията на шест десетилетия.   Диана Попова


Тагове:   изложба,


Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3250662
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1807