Постинг
31.10.2009 18:12 -
В.Занков "Гравитация Нула.
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 2978 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.11.2009 16:26
Прочетен: 2978 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 22.11.2009 16:26
В.Занков "Ангел"(?)
Тази изложба, наречена "Гравитация Нула" е проект на известния автор-модернист ВЕНЦИСЛАВ ЗАНКОВ, работещ еднакво добре както в скулптурата (завършил е тази специалност в НХА), така и в живописта, а също и в пърформанса.
Изложбата е ситуирана в галерията на Модерния театър.
Експозицията съчетаво еднакво добре както скулптурата, така и живописта на В.Занков.
В.Занков, "Пиета", бронзова отливка, 45/60/70.
В.Занков умело използва и мултимедията, придаваща неповторимо очарование на изложбеното пространство.
На екрана се проектира неговата знаменита картина "Хълмове, хълмове".
В.Занков, "Пиета" - вид откъм гърба на женската фигура.
Касиел Ноа Ашер (Деси Красова) - на нея арт публиката дължи откриването на новата галерия в Модерния театър.
http://www.youtube.com/watch?v=wirAX2vaLLw
http://www.youtube.com/watch?v=9RTk2vIHMwc&feature=related
Омагосани почитателки с благоговеен трепет разглеждат експонатите на изложбата.
Художникът В.Занков развива своите възгледи за гравитацията по време на откриването на изложбата.
Сред зрителите виждаме и видната столична изкуствоведка М.Василева.
Като приложение към тази снимка даваме и нейното мнение за изложбата:
Венцислав Занков. Гравитация нула
02 Ноември 2009 г.
29 октомври-14 ноември 2009, Модерен театър
от Мария Василева
За тази изложба Венци Занков избира зала в сградата на бившия дом на „Българо-съветска дружба” с оголени до бетон стени. Това предизвика приятна тръпка у всички абстиненти за нови случки и места в арт-пейзажа. Изложбата обаче не е много по-различна от предишните, показани в традиционните галерии „Райко Алексиев” и „Кръг+”: живопис, загубила живописното; скулптура, объркала десетилетието и дори века, в който се намира; сексуални пози, но без предишната предизвикателна еротичност, дори без вулгарност; кратки видеофилми за придаване на атмосфера и авторът в опит за словесно оправдание от Нютон до Св. Тереза. Залата има роля. Полуколоните я насичат и образуват нещо като иконостас, в който едни срещу други се разполагат работи от серията „Ангели-унищожители и екстазът на св. Тереза” (2006-2008) и по-стари работи, създадени от 2003 до 2006, с красноречиви заглавия „Соковете, цялото, тялото”, „Свободна любов”, „Любовни животни” и др. Авторът търси храмово въздействие, но заедно с това го „размива” с малко видео, малко музика, малко вино, малко ала-бала, като че ли се смущава от собствения си интерес към духовното.
Това, което виждам, от една страна е – известна доза искреност и дори наивност, от друга – нарочна небрежност и леко хулиганско поведение, от трета – твърде много рационалност при промоцията на събитието с покани, картички и каталог, събрала голяма публика от различен характер и както винаги медийно внимание. Занков притежава умение да „увлича масите” и в голяма степен на това се дължи неговата популярност. Активист в Интернет и издател за известно време на вестник (и в двете ориентацията и намирането на смисли са почти невъзможни задачи, но изглеждат ефектно и някак модно), организатор на срещите „На тясно” в „Хамбара” (най-добрият му досега проект), той запълва с действията си няколко празнини в хорските очаквания.
Едната е необходимостта от по-разчупен език в говореното за изкуство, различен от официозния изкуствоведчески говор от 80-те.
Другата е желанието за разговор, което след години на наложено мълчание, може да се освободи само на тъмно и с чаша в ръка (атмосферата на „Хамбара”).
(Третата е мечтата поне някой да бъде смел ако ти самият не можеш, да пуска хапливи забележки – ако на теб не ти стиска, да се държи като самотник и маргинал-романтик (с колело, куче и имидж на големия любовник) – както и ти би искал да се чувстваш понякога, но предпочиташ да се прибереш в топлия си дом.
Във всички действия на Венци Занков обаче (изключвам и не коментирам най-ранните му знакови за историята на българското изкуство пърформанси) има някаква несигурност или невъзможност да се достигне до край – винаги прозира известна колебливост, известна доброта, която се сблъсква с позата, наивност, която обърква и определя поведението на другите към него като към лошото детенце, което ще порасне. Затова и на мен емоционално дори и сега ми се иска да харесвам Венци Занков, но рационално ми е трудно, защото все по-малко разбирам какво прави.
Най-напред да разгледаме основните огромни платна, които авторът е окачил на стените.
Изложбата е ситуирана в галерията на Модерния театър.
Експозицията съчетаво еднакво добре както скулптурата, така и живописта на В.Занков.
В.Занков, "Пиета", бронзова отливка, 45/60/70.
В.Занков умело използва и мултимедията, придаваща неповторимо очарование на изложбеното пространство.
На екрана се проектира неговата знаменита картина "Хълмове, хълмове".
В.Занков, "Пиета" - вид откъм гърба на женската фигура.
Касиел Ноа Ашер (Деси Красова) - на нея арт публиката дължи откриването на новата галерия в Модерния театър.
http://www.youtube.com/watch?v=wirAX2vaLLw
http://www.youtube.com/watch?v=9RTk2vIHMwc&feature=related
Омагосани почитателки с благоговеен трепет разглеждат експонатите на изложбата.
Художникът В.Занков развива своите възгледи за гравитацията по време на откриването на изложбата.
Сред зрителите виждаме и видната столична изкуствоведка М.Василева.
Като приложение към тази снимка даваме и нейното мнение за изложбата:
Венцислав Занков. Гравитация нула
02 Ноември 2009 г.
29 октомври-14 ноември 2009, Модерен театър
от Мария Василева
За тази изложба Венци Занков избира зала в сградата на бившия дом на „Българо-съветска дружба” с оголени до бетон стени. Това предизвика приятна тръпка у всички абстиненти за нови случки и места в арт-пейзажа. Изложбата обаче не е много по-различна от предишните, показани в традиционните галерии „Райко Алексиев” и „Кръг+”: живопис, загубила живописното; скулптура, объркала десетилетието и дори века, в който се намира; сексуални пози, но без предишната предизвикателна еротичност, дори без вулгарност; кратки видеофилми за придаване на атмосфера и авторът в опит за словесно оправдание от Нютон до Св. Тереза. Залата има роля. Полуколоните я насичат и образуват нещо като иконостас, в който едни срещу други се разполагат работи от серията „Ангели-унищожители и екстазът на св. Тереза” (2006-2008) и по-стари работи, създадени от 2003 до 2006, с красноречиви заглавия „Соковете, цялото, тялото”, „Свободна любов”, „Любовни животни” и др. Авторът търси храмово въздействие, но заедно с това го „размива” с малко видео, малко музика, малко вино, малко ала-бала, като че ли се смущава от собствения си интерес към духовното.
Това, което виждам, от една страна е – известна доза искреност и дори наивност, от друга – нарочна небрежност и леко хулиганско поведение, от трета – твърде много рационалност при промоцията на събитието с покани, картички и каталог, събрала голяма публика от различен характер и както винаги медийно внимание. Занков притежава умение да „увлича масите” и в голяма степен на това се дължи неговата популярност. Активист в Интернет и издател за известно време на вестник (и в двете ориентацията и намирането на смисли са почти невъзможни задачи, но изглеждат ефектно и някак модно), организатор на срещите „На тясно” в „Хамбара” (най-добрият му досега проект), той запълва с действията си няколко празнини в хорските очаквания.
Едната е необходимостта от по-разчупен език в говореното за изкуство, различен от официозния изкуствоведчески говор от 80-те.
Другата е желанието за разговор, което след години на наложено мълчание, може да се освободи само на тъмно и с чаша в ръка (атмосферата на „Хамбара”).
(Третата е мечтата поне някой да бъде смел ако ти самият не можеш, да пуска хапливи забележки – ако на теб не ти стиска, да се държи като самотник и маргинал-романтик (с колело, куче и имидж на големия любовник) – както и ти би искал да се чувстваш понякога, но предпочиташ да се прибереш в топлия си дом.
Във всички действия на Венци Занков обаче (изключвам и не коментирам най-ранните му знакови за историята на българското изкуство пърформанси) има някаква несигурност или невъзможност да се достигне до край – винаги прозира известна колебливост, известна доброта, която се сблъсква с позата, наивност, която обърква и определя поведението на другите към него като към лошото детенце, което ще порасне. Затова и на мен емоционално дори и сега ми се иска да харесвам Венци Занков, но рационално ми е трудно, защото все по-малко разбирам какво прави.
Най-напред да разгледаме основните огромни платна, които авторът е окачил на стените.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене