Постинг
04.06.2007 15:46 -
Моят отговор за графикатурата на Иван Газдов
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 1340 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 09.10.2012 12:22
Прочетен: 1340 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 09.10.2012 12:22
.png)
Когато Графиката става ГрафиКатура
Забележка:
© 2006-2016 Юлиан Митев
Всички снимки към този текст, както и самия текст са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с мен, ако желаете да ползвате текстове на статии и снимки. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към публикациите.
Общоизвестна истина е, че в България не е лесно да бъдеш творец. Още по-мъчно е да кажеш нова дума в изкуството. Това е така защото отначало трябва да създадеш „нова азбука”, след това да преведеш „каноничните текстове” на новия език и едва след като те бъдат възприети да кажеш и новото, което искаш и можеш да кажеш на обществото. Иван Газдов успя да направи това. Още по-заслужаващ уважение е фактът, че го направи в областта на графиката. Да посегнеш да се наредиш до такива колоси като Албрехт Дюрер или Оноре Домие се изисква не само голяма доза смелост или ексцентричност, но и истнската необходимост да знаеш, че ще кажеш нещо ново и важно на своите съвременници и, че това, което им казваш не е плод на минутни или конюнктурни увлечения, а е плод на житейска мъдрост – да го премислиш; продължителни наблюдения – да извадиш характера от сивотата на всекидневието; гражданска смелост – да го кажеш с езика на графиката и карикатурата, но така, че де те разбере всеки. Защото посланията на твореца напускат изложбената зала и галерията едва тогава, когато се впишат в дневния ред на обществото. Графикатурата на Иван Газдов звучи в този дневен ред вече 20 години. В това може да се убеди всеки, който посети изложбата му в Галерия „СИбанк”. Трябва да се отдаде дължимото на организаторите. Те са вложили своите сили и умения достойно да представят Газдов, като творец и графикатурата, като нов жанр. Нейната същност, като и на всяко откритие, но след като е вече направено и никога преди това, е гениално проста. Състои се от няколко добре известни постулата. Първото е както в шахмата – има само черно и бяло. Всякакви останали полутонове са недопустими. Изключението наистина и е изключение и се въвежда колкото за сетен път да потвърди правилото. Образът се разгражда на съставните си части и се взема само неговата знаковост, тоест авторът се добира до същността и съумява да я преведе от творческо хрумване в реален образ. Примат на анатомичното начало над образа пък е следващият принцип. Както и да бъде деформирата фигурата – в угода на авторската идея или не – тя си остава основен стожер на идейното начало в творбата, наречена от автора графикатура. Всичко до тук е известно от първата половина на наименованието. Но не си мислете, че вторато половина, която идва от кариКатура, не дава нищо. Ако си мислите така, значи слабо познавате Газдов. Карикатурата също дава, или по-скоро авторът взема от нея, това което само тя може да му даде – вица. Защото иминно вицът, анекдотът или просто свежият хумористичен поглед е онова зрънце сол, което вдъхва душа във всяко едно произведение на художника.
Понеже изложбата отбелязва 20 годишния юбилей на графикатурата авторът се представя със следните свои творчески цикли – „Вратите на Рая”, „Нещо излишно, нещо не достига”, „Черни докосвания”, „Цветна версия – колаж” и „Еротична графикатура”. За „Вратите на Рая” българинът има представа, дадена му още от дядо Вазов, „че вратите на небесний рай, накъде изглеждат никой не ги знай”. Днес, благодарение на професор Газдов, имаме тяхната българска версия и не само знаем „накъде”, но и „как” изглеждат.
„Тайната вечеря” пък е именно „преводът на каноничните текстове на новия език”. Какво пък – щом някой си Дюшан може да сложи мустаци на Мона Лиза, защо пък Иван да не „ографикатури” „Тайната вечеря”.
Цикълът „Нещо излишно, нещо не достига” според мен е апотеозът – върхът на синтеза между образ, загадка и виц. Провокира интелектуално, но и удоволствието след разгадавенето е неописуемо.
„Еротичната графикатура”. Ех, еротичното, - вечно болният мазол на българина. Авторът добре го е настъпил, но това трябва да се види, а не да се описва.
Надявам се, че тези, които са видели изложбата ще поспорят с мен или ще ме подкрепят, а тия , които не са я видели ще побързат да го сторят.
Юлиан Митев
p.s. Статията е отпечатана с незначителни съкращения във вестник "Култура", брой 22 (2461), 07 юни 2007 г.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
