Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Юни, 2022  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Постинг
28.03.2013 09:39 - VIDEO; Обогатяване на корпуса от книги за българското изкуство (+ клип)
Автор: ulian Категория: Други   
Прочетен: 1429 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 05.02.2014 20:13





image



Представяне на книгата
„120 години българско изкуство (съюзи, дружества и групи 1892 – 2012)”
(image слово на Г.Лозанов)


на 29 март (петък) 2013 г., 17.30 ч. НХА, галерия „Академия”, ул. „Шипка” 1


image

Книгата „120 години българско изкуство (съюзи, дружества и групи 1892 – 2012)” е издание на фондация „Поддържане на изкуството в България” и СБХ и сумира изследователските усилия на екип от известни специалисти в областта на българското изобразително изкуство. Тя е уникална по своя характер, тъй като в нея за първи път се прави цялостен, обобщаващ преглед на българското изкуство и на най-значимите имена, трасиращи неговия път на развитие. Но това не е история в обичайния смисъл на думата, а представя един нов поглед към съдбините на живописта, графиката и скулптурата, както и на нетрадиционните иновационни пластични и визуални форми в България, проследени през особеностите на организираните форми на художествен живот, причини за възникването им, естетическите им платформи и дейност от 1892 г. до днес.

Конкретните поводи за това издание са 120-годишнината от организирането на първата обща изложба на художници в България (1892), основаването на първото сдружение на художници, наречено Дружество за поддържане на изкуството в България, (1893) и 80 години от създаването на Съюза на дружествата на художниците в България (1931).

Благодарение на изчерпателния съдържателен, визуален и справочен материал книгата е полезна като надеждна информационна основа за всички, които се интересуват от богатите пътища на пластичните изкуства в България през последните 120 години, изпълнени с неочаквани обрати, понякога с драматични исторически и политически конфликти и стълкновения, както и със съжителството на най-разнообразни стилови, жанрови и тематични насоки и тенденции.


Тук поместваме словото, което медийният експерт доц. Г. Лозанов произнесе при представянето на книгата:      "Aз мога да се задоволя да да говоря основно като външен на този процес. От името на тези, както ги нарече Митко  „възторжени зрители”, от името на зрителите, които вънаги търсят смисъла на онова, което виждат. Като страничен за голямата публика, която е на това събрание, ще говоря кратко (ще се опитам) , а поради това – и тезисно.
    Първо трябва да кажа, че тази книга, така както я усетих – включително и като вещ – така, както ми седеше в ръцете, е книга на нарастналото самочувствие на българското изобразително изкуство. Изпълнена е и е направена със самочувствие. Това е едно представяне на изкуството, което действително расте и има основание за това. Това самочувствие  е, така да се каже, извън „аурата” на творбата, да кажа, в Бениаминовия  смисъл, тоест книгата има като че ли функция да пренесе изкуството в по-широка аудитория от тесния кръг на специалистите и на автора. Има потенциала и достоинствата за това. Тя лансира, така да се каже, правилния въображаем музей – това, което просветеният зрител е добре да има в главата си, или поне отчасти, когато мисли (за) българското изкуство и се чувства интегриран към българската култура. Един поглед към потока на съзнанието на съвременния културен човек, сред който плуват тези тези изображения, тези  имена и тези произведения.
    Аз мисля, че за тези произведения в българското изкуство това е и важна крачка, защото имаше дълъг период на усещането за това, че съвременната визия в рекламата, в масовата култура, в телевизията (в каквото искате) маргинализира същинското изобразително изкуство, поставя го в една много камерна ниша. Тази книга заявява желание то да не стои в камерна ниша, а да може да стига до аудитория и да бъде част от потока на съзнанието на съвременния човек, а не само на отделни представители на тази аудитория. (Това е така.)
    Заедно с това тази книга говори за самочувствието на българското изкуство да се подрежда в цялост. Да може да се проектира в нов разказ, започнал отпреди 120 години и подреждащ пъзела един след друг без да се разпилява – не да върви в различни посоки, така де се каже, че това не е невъжможната необходимост на нещата, които се правят, а обратното – на търсене на вътрешна логика и подреденост някаква при изграждането на цялост. То заявява корпус ог произведения, който е по някакъв начин организиран, който е по някакъв начин вътрешно свързан. Предполагам, че това е и под влияние на съвременните усилия да се погледне на изобразителното изкуство като на един мощен голям културен разказ, който може да бъде представен едновременно в неговата голяма панорама. Тази панорамна гледна точка лежи и в основата на тази книга.
    Тази книга представя авторитетен разказ. Разказът е през авторитети, разбира се има и рефлексии, които сами по себе си звучат авторитетно. Но тоя авторитет е и през визуалния материал и създава иерархия.
    Тук се каза, че целта на съставителите е била да обърнат внимание колкото се може по-равнопоставено на всичко. Аз обаче виждам и обратния ефект – виждам иерархизация, виждам имена, които са изтъкнати; виждам образци, които са изтъкнати в тази книга. И аз не виждам нищо лошо в това – една книга трябва да заявява ценностни иерархии, а тази книга заявява ценностни иерархии. Обаче – има нещо особено в тази ценностна иерархия. Ние, когато говорим за ценностни иерархии в културата, обикновено се настройваме воинствено. Щом лансираш някой значи най-добрият начин да го направиш е да го отречеш. Тази книга създава един миролюбив разказ за времето и за българското изобразително изкуство. Един омиротворяващ разказ, в който без да липсва етичност, вътре крие сериозни противоречия, които по някакъв начин са успокоени. Например – противоречието между изкуство и контекст. Разбира се в официалните моменти контекстът става драматичен – това което пише Чавдар  например, в тези години и т.н., но преди всичо, „разказът” (да го нарека така), върви към това – как изкуството успява да се измъкне от контекста относително невредимо и да съхрани себе си. Това е един разказ за изкуството, което успява да се самосъхрани и по този начин някак си да преживее контекста. Така че, мисля, че независимо, че контекстети се преконструират, общо взето няма драматична колизия между изкуство и контекст.
    Също така, нещо което обикновено не се прави – няма сблъсък между минало и настояще, няма традиционната историческа приватизация на миналото за сметка на настоящето. Има опит този разказ да върви от миналото към настоящето без да подценява настоящето, да го олекотява заради това, че времето все още не си е казало думата. Разбира се тук може да отворим физически дебат. Това настояще е оценностено и му е дадено правилно отношение по отношение на миналото с известни редукции. С известно изтъкване на една гледна точка, което да го направи органично свързано в този разказ с миналото. Но така или иначе, това е един от редките случаи, когато аз виждам настоящето и миналото на изобразителното изкуство да се окажат свързани в цяло без вътрешно напрежение.
    Освен това се преодолява противоречието между националното – това го носи и самото изкуство. Това беше споменато много пъти. Но много ми харесва и това, че в тази книга няма ефтини патриотарски ефекти. Лесно е върху културата, върху евентуалния институт, който носи, да се създаде национален контекст, който да започне да се противопоставя на европейското, на глобалното и т.н. Това за мен е една от големите ценности, която книгата поднася.
    И последното – преодоляването на емоциите, което може би е централно за книгата, защото върху това е и нейният фокус. Това е преодоляването между индивидуален авторитет и организиран художествен живот. Книгата говори за начинът, по който се организира художествения живот – за вътрешните връзки, създадени лично или през другите институти и организации, но това не е срещу изграждането и заявяването на индивидуалния авторитет, което за мен си остава фокус на книгата, независимо, че отпред пише „дружества съюзи” и други. Индивидуалните авторитети са достатъчно силен, макар и неописан ценностен маркар.
    Вижте накрая какво искам да кажа. Това е една книга, написана след постмодернизма. Едно изкуство, представено след постмодернизма. Защо го казвам това? Защото постмодернизмът имаше своя ресурс да разклати авторитетите, да разклати организираните форми на живот в изкуството, да разклати статута на тези истории на изкуството. Тази книга е връщане към традиционното разбиране за историята на изкуството, за канон в изкуството в хубавия смисъл на думата, което казва кое е добро и кое е лошо. Лансира доброто. И по този начин създава тази иерархия на доброто и лошото, създава ценностна устойчивост на събитията в изкуството и говори след този срив на ценности и физически релативизъм, и еклектиката на постмодерността. В този смисъл книгата ми се струва програма за световната криза от тревожността, която тясъздаде, която тръгна, разбира се, от икономиката, от финансите, подчинявайки и културата и по отношение на културата, която започва да си търси защитата на традиционното, на стабилното, на авторитетното, на ценностно гарантираното. Мисля, че този дебел том дава такава възможност".





Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3208312
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1807