Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Юни, 2022  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Постинг
14.08.2012 08:37 - Венелин ШУРЕЛОВ: За хората и машините(+ мой кратък клип с Венелин Шурелов)
Автор: ulian Категория: Други   
Прочетен: 1700 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 10.09.2012 07:25



За хората и машините
С художника и автор на машини за рисунки и фантазии Венелин Шурелов за хибридността като същност на съвременния артист, за дигиталното изкуство и технологичното бъдеще.

   image  
Роден е през 1977 в Бургас. Завършил е сценография в Националната художествена академия. Съосновател и преподавател в магистърската програма „Дигитални изкуства” в академията. Основател на Subhuman Theatre (2004) и артгрупата Via Pontica (2002). Автор на логото на „Сфумато” и на фигурите по фасадата на театралната работилница. Неговите обекти, инсталации, пърформанси, познати на нашата и европейската публика, са му донесли награди: Машина за рисунки, Homo rotatio, Tabula rasa, Ортоман, Фантомат. Като сценограф в театъра работи с режисьорите Иван Добчев, Десислава Шпатова, Веселин Димов, Стилиян Петров и др. През юни беше премиерата на пърформанса му Man ex Machina, който той нарича киберлекция. През ноември ще го покаже в „Сфумато”. А междувременно работи с Явор Гърдев, който поставя „Грозният” от Мариус фон Майенбург в Саратовския академичен театър „А. И. Слонов”.

Вие сте изключително многопосочен, как съвместявате различните линии на работа като сценограф, художник, пърформър?

– От моя гледна точка съм един и същ в различни сфери. Многопосочността идва от това, че търся връзки между всички тях и се стремя да ги обединя в едно цяло. Многопосочността ми е необходима, за да покажа различните планове на това, което ме вълнува. А кое е това, което ме вълнува? То е многопосочно (смее се). Много е голямо – нарича се човек.

Как се възприемат такъв тип усилия в нашата среда?

– Минимум двусмислено.

Човекът от машината – последният ви проект (Man ex Machina) е хибрид между пърформанс, лекция и инсталация, както сам го определяте. Хибридността по някакъв начин е същността на съвременния артист. Какви са реакциите, които тя провокира?

– Срещам се с много различна публика. Заради многопосочността, за която стана дума,  стигам до различни аудитории. Това, от една страна, ми носи удовлетворяващо чувство на изолираност, което за мен е гаранция, че съм в правилната ниша. Имам предвид, че не принадлежа изцяло на конкретна публика или артобщност. От
друга страна, забавлявам се с генерирането на образи, митологеми, фиктивни същества и събития, свързани с тези същества, които постоянно изменят лицата си, но като че ли са едни и същи. Тази полиморфност, тази гъвкавост и същевременно константност ми се струват вярната позиция на артист в това общество. Винаги изплъзващ се и същевременно ясен в намеренията си, стабилен в системата, която изгражда, и същевременно подкопаващ тази система.

Man ex Machina е ново стъпало, не очаквах, че толкова скоро ще мина на това ниво в играта, но предложението дойде от организаторите на фестивала „Варненско лято” и то ме подбуди да се заема с нещо, което отдавна мислех, че е възможно да организирам като театрално събитие. За мен то е една малка победа, кулминация на натрупвания, които следвам вече десетина години. В слоевете на този проект, в компонентите му съм вложил онова, което винаги съм имал нужда да ми се случи и в театъра, и в галерията. По внимателно обмислен начин съм съчетал различни стратегии и политики на визуалните и изпълнителските изкуства, на акцията и политическия коментар.

Кога художникът излиза на сцена?

– И друг път съм прекрачвал границите на перформативността. Според мен човешката фигура е сред най-силно означаващите елементи, с които един художник може да общува. Сцената е място за свръхозначаване в действие. Как да не изляза на нея! В последните ми проекти се вижда, че често съм вграден в различни конструкции, свързвам тялото си с различни предмети, изграждам с тях някакво ново тяло. Живостта на човешкото тяло, съчетана с фантазмения потенциал на обекта, е генератор на образност, чиято безпределност ме вдъхновява.

Какво ви накара да потърсите път към театралната публика, доста различна от публиката в галерията (извън факта, че вече я познавате като сценограф)?

– Хм, това ме връща към въпроса ви за възприемането на такъв тип усилия в нашата среда. Накара ме допускането, че мога да предложа нещо различно от обичайния начин за правене на театър. Използвах възможността, че не съм обвързан институционално и идейно. Някои хора харесват репортажи, а други романи. Някои са изчели тонове вестници и нито една книга, а други бягат от вестниците като дявол от тамян. И някак този проблем придобива нов смисъл, когато се появят репортажи, написани с дълбочината на роман, и романи, написани с динамиката на репортажа.

Киборгът – хибрид между човек и машина, като естествено продължение на Машината за рисунки, на Фантомат – машината за фантазии, на Ортоман…


– Те вече станаха едно голямо семейство. В логиката на историческото конструиране на такива същества обикновено мозъкът или главата са човешки, а останалото механизирано. Аз исках да представя обратното – същество, което, изглежда, се държи на слаби, голи, беззащитни крака като моите, а горната част, контейнерът на съзнанието и интелекта, да е технологично конструирана. Нали такава е и мечтата на „лудия професор“ днес – изкуственият интелект. Онова, на което исках да обърна внимание в този образ, е енергията, моторната сила на човешкото придвижване. Има една мисъл на Шопенхауер, че както животът ни е едно постоянно отлагане на смъртта, така и ходенето е възпрепятствано падане. Освен това в ходенето има голям заряд, заряда на прощъпалника. За мен е изключително да наблюдавам собствения си прощъпалник в по-късен етап като едно постоянно прохождане. Импулсът, спонтанността, енергията да усвоиш, да научиш, са сред нещата, които безусловно могат да се отнесат към човешката природа, която сама по себе си е нестабилно понятие. Затова ходенето, силата ни да изминаваме, да постигаме, да преминаваме е зарядът, който реших да вложа в тази фигура. Това е една от темите, които ме занимават – пределите на човешкото. А в най-последните ми занимания – пределите, свързани със сблъсъка на човека с технологиите.

А какво най-силно ви занимава като възможност в технологиите?

– Контролираната случайност.

Man ex Machina е производно от Deus ex Machina (бог от машината в древногръцкия театър). Как се съотнася човекът към бога във вашата представа?

– Човек изпитва необходимост да се свърже с божественото. В други времена това е осъществявано чрез отшелничество, медитация, съзерцание, отказ от всичко материално и веществено, а днес е свързано с технологичното ъпгрейдване на човешкото тяло, за да постигне идеала за божественото.

От една страна, божественото винаги е свързано с мистичното, тайнственото, но постигането на тази свръхестественост днес е свързано по-скоро с десакрализирането, с масовото и посредственото, с достъпното. Технологиите правят свръхестественото достъпно, помагат да направим невъзможното възможно и да излезем от очертанията на себе си. Още Фройд е писал за това, че микроскопът и телескопът продължават зрението, грамофонът – паметта, телефонът – слуха, че човекът се трансформира в някакъв вид протезиран бог (Man ex Machina) и че когато задейства всички свои допълнителни органи, той става наистина великолепен.

И това увеличава рисковете пред човечеството. Каква степен на ирония към технологиите си позволявате?

– Отговорът е свързан със самата фигура, която поставям на сцената в Man ex Machina. Едновременно респектираща и гротескна. Освен че е от моето семейство, тя е от голямото семейство на подобни репрезентатори, митологични фигури, които в различни периоди човек създава, за да могат по-категорично да съобщят някои важни наблюдения за конкретното време и развитието на човешката природа и обществото, за човека в риск. Затова протагонистът Киборг, който извежда лекцията, е част от тази верига митологични фигури, наречени културологични актьори, които имат тези две функции – да съобщават, но и да субверсират (да подриват), да ни предупреждават, но и да разкриват основните траектории, по които нашата природа би се развила. Те представят най-доброто и най-лошото в нас. Моята позиция в този случай е да изведа сложността на тези проблеми, но не само като съобщя кое е добро и кое зло. Човекът от машината коментира, има мнение, посочва тези крайности, но и проявява чувствителност, рефлексивност спрямо събитията. Това е ценното в неговата фигура –  разширява възможните интерпретации, възможните гледни точки към проблемите.

Интересуват ли ви експериментите с човешкото тяло, както ги правят проф. Уорик или художникът Стеларк*?

– О да, запознат съм с работата и на двамата, дори познавам заразителния смях на Стеларк, който чух преди време като участник в уъркшоп, воден от него. Добре е, че ме питате точно за тях двамата. Според мен проф. Уорик задава медийно популярния образ на кибернизацията. Погледът му е рационален и продуктов. Моите симпатии са към, добре го казахте, художника Стеларк. Технологичният дискурс все повече се превръща в апология на масовата култура и като такъв е дискурс на желанието и екстаза. В този случай целокупността на човека и заобикалящия го свят е сведена само до едно-единствено ниво на консумация, наслада, адреналин, електронно продължаване на тялото, биологическо продължаване на машината, размяна на информация, модернизация. Другата гледна точка към технологичния дискурс е иронична, тя е повод за създаване на аналитична критика или субверсия на техниката като определяща масовата или доминантна култура. В тази връзка бих вметнал един многозначителен цитат от Родни Брукс (Rodney Brooks, Flesh and Machines: How robots will change us), който лично мен ме кара да се усмихвам. „Ние не трябва да се плашим от машините, защото ние, хората машини, ще бъдем винаги крачка напред от тях – механичните машини.”

Паркът като лабиринт, Любляна, 2011

Днес мечтата за създаване на изкуствен интелект отстъпва пред идеята да се създават машини за изпълняване на задачи по начин, невъзможен за човека. Това ще промени ли утопиите ни?

– Новото не е в идеята, а в новите възможности тя да стане факт. Не ви ли се струва, че днес е по-лесно да си представим свят без хора, отколкото свят без машини?

Нашият живот се променя значително заради успехите на две изследователски програми: за създаване на изкуствен живот и за създаване на изкуствен интелект. Автоматите представят историята на изкуствения живот, те вече толкова приличат на живи, че сами стават образци на живот, а сметачните машини, започнати от Лайбниц, Бабидж и Ада Ловлейс, днес наречени компютри, представят историята на автоматизацията на интелекта. И двете програми са свързани със създаването на машини, изпълняващи невъзможни за човека задачи, първо имитиращи го и после превъзхождащи го. В епохата на функционалността надмощие добиват машините, а ролята на човека все повече се ограничава до тяхното обслужване.

Какво е чудовищното в образа на Киборга?

– Ние. Но ето какво казва той за себе си в края на своята киберлекция Man ex Machina: „Машината и организмът са като кодирани текстове, чрез които се впускаме в играта на писане и четене на света. Аз като носител и на двете участвам в пренаписването на света по уникален начин. Когато се обръщам към себе си като пред огледало, се виждат два образа: единият е все още твърде разумен, деградирал в нещо чисто механично и нарекъл тази деградация с името Прогрес; другият образ се втренчва в частите на тази механика, във фрагмента, в разкъсаното, в особеното, в инстинктите, склонностите, патологичната любов и се нарича Самоосъзнаване. Динамиката на съдбата е резултат от смущенията в симетрията на тези два образа. Спасението ни зависи от тяхното съчетаване.”

Какво бъдеще очаква Киборга?

– Нали е железен, може много да носи. Има няколко конкретни неща, които му се случиха – първото беше премиерата на фестивала „Варненско лято” в началото на юни и откриването на Фестивала за дигитални изкуства в Художествената академия на 12 септември. Следва цикъл от представяния в „Сфумато”, които започват с официалната му софийска премиера на 17 ноември. Следващата година започваме адаптацията му за едно турне в Германия с версии на английски и немски, има покана през януари да гостува на фестивала „Под радара” в Ню Йорк, дано се случи. А моето непосредствено бъдеще е свързано със съвместната ни работа с Явор Гърдев в Русия.

Досега като сценограф често работехте с режисьори от школата на ТР „Сфумато”, как се вписвате в лабораторния процес?

– Съвсем точно я нарекохте школа. Изследването е ключова дума в „Сфумато”. Връзката със сценографа започва много преди връзката с актьорите и стъпването на сцената. Изследването е много важен процес, съотнасям го към преподавателската ми работа в Художествената академия, където голямата битка е да научим студентите да натрупват, да далдисват в пространството на това, с което искат да се занимават. Изследването, доколкото си спомням, беше много съществена част от моето собствено обучение в академията, а и в работата на сценографа до голяма степен е заложено да натрупва колкото се може повече образи, информация, да се сближава до крайна степен с темата, по която работи. Но съзнавам, че всеки има прагове и бариери на любопитството си, на жаждата си за натрупване на информация. От друга страна, лимитите се проявяват и в това как селектираш тази информация, какво подбираш от нея, т.е. чисто формалното натрупване на знания не е
достатъчно. Но те са необходимо условие, което отключва креативността, това показва опитът ми – уникалността преминава през баналното, през потока от информация.

Участвате в създаването на един парк лабиринт в Любляна. Правите ли  препратка към акцията на Йозеф Бойс, който засажда в Касел 7000 дъба?

– Да, има такава препратка, та нали той създава понятието социална скулптура, както жанрово може да се определи този проект, мотивиран от утопичната вяра в универсалната човешка креативност, но също е и в духа на Вагнеровия Gesamtkunstwerk, в чиято същност стои креативната колаборация на мнозина. А можем да добавим и идеите на Бенямин в есето му за промяната на художественото произведение в епохата на механичната репродукция. Има и други натрупвания. Преди десетина години, когато работех с групата Via Pontica, мотото ни беше свързано с ходенето като изкуство. Ако тогава ходенето беше свързано с преодоляването на пространства, с изследването на средствата за преодоляването им, то в последните ми проекти съм фокусиран върху по-малката амплитуда, ограничеността в придвижването. Върху лабиринта работя вече 3-4 години със словенската организация Zavod EXODOS. Едно от централните неща, които осмислят проекта, са процесите на партньорство и съавторство с градската общност, с чиито средства се реализира, а така също и естественото развитие, което този парк ще претърпи с времето. Авторството в този случай е детронирано, то е споделено, зависи от фактори, които не могат да бъдат контролирани изцяло. Този принцип на работа ми се струва верен на подхода, който един съвременен автор би трябвало да има. Може да открием и още един хоризонт, изследването, за което си говорихме преди малко, не е свързано единствено и само с предварителната подготовка, но и с последващите реакции и ефекти от онова, което създаваш. Моето авторство в този случай беше по-скоро в изграждането на една ситуация, в която давам възможност на всеки, който би пожелал, да бъде съавтор и да допринесе за настоящото състояние на тази инсталация и за нейното развитие. Дойдоха наистина много хора, може би около 90% от дърветата имат
собственици, които ги посадиха и се грижат за тях, посещават ги със семействата и приятелите си. Знаят, че имат свое дърво, и оставят различни предмети при него – опит да индивидуализират неговото присъствие. Това сближава различни лич-ности, които иначе нямат нищо общо. Площта на парка е около 100 на 100 метра, засадени са 287 дървета, в центъра му има концертна сцена. Там са силно развити съвременният танц и нещо, което тук не е познато, разказвачеството – хора от различни възрасти се събират по парковете и си разказват неформално приказки. В дъното на сцената има и библиотека, хората оставят и свои книги в нея. За пръв път работих в такива мащаби спрямо местната общност, за пръв път видях толкова разнородни хора, увлечени от една кауза. Може би този проект е свързан с едно от най-силните усещания, които съм имал: направил си нещо, което живее собствен живот, ти не си важен, то започва да се развива самостоятелно.

Вие сте сред създателите на новата специалност „Дигитално изкуство” в Националната художествена академия. Срещате ли интерес сред студентите?

– Поканата през 2008 дойде от ректора проф. Светослав Кокалов. За четвърта година приемаме студенти, като успоредно с това провеждаме и Фестивал за дигитално изкуство. Винаги го споменавам в контекста на образователната програма, защото той е част от нея. Двегодишната магистърска програма се развива все по-добре, мисля, че това, което казвам, е обективно. Екипите на студентите и преподавателите са малки. Целта ни е да създаваме автори, не толкова да подготвяме хора за изпълнителски дейности в офисите на различни продукции, въпреки че софтуерно и практически обучението ни е много силно. Студентите излизат и с практически умения, които могат да приложат в комерсиални сфери. Държа да кажа, че в програмата за дигитални изкуства техноло-гиите не са просто средство, друг вид молив, с който можем да изобразим. Те имат свой език, парадигми, своя история и теория, свои полета, амбиции, утопии. Целта на всички нас е да създадем автори, а с фестивала да създадем контекст, в който дигиталните изкуства като микс между дигитални технологии и култура да намерят своята публика. 
              
Разговора проведе
Людмила Димова.





Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3208303
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1807