Електронен дайджест "ГАЛЕРИЯ МИТЕВ"

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Архив

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.08.2012 09:25 - Професия кур-а-тор

Автор: ulian Категория: Други

Прочетен: 3988 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 17.08.2012 13:50

Професия куратор

Професията на куратор днес е предпочитана от младите хора. Тя първо излезе от музейните зали, за да замести хубавата българска дума уредник после от сферата на културата и днес я откриваме дори в пространството на супербаналното. Българската сцена изглежда едва ли вече може да бъде по-слабо засегната от тези тенденции. Какви битки водят кураторите у нас, А У ТЯХ?

Curator (лат.) – който се грижи, надзирател, управител, настойник, опекун.

      Да си куратор днес е толкова престижно, колкото преди да си художник, режисьор или писател, професията е особено популярна сред младите хора в развитите държави. Еволюцията й прилича на тази на диджея, който през 90-те години напусна ограничената сфера на музикалния клуб. Днес всичко подлежи на кураторство – списанията, блоговете и публичните дискусии. Музеите и галериите вече са тесни за кураторите, пише Стив Розенбаум в книгата си Curation Nation: Why the Future of Content is Context and How to win in a world where Consumers are Creators („Защо бъдещето на съдържанието е контекст и как да спечелиш в свят, където консуматорите са създатели”). Те отдавна са напуснали свещеното музейно пространство и се разпореждат в сферата на баналното. „Ню Йорк Таймс” се чуди защо на сайтовете си бутиците в Хюстън вече не предлагат обувки или книги, а кураторски подбор от продукти. Неотдавна YouTube обяви свободно място в маркетинг отдела си, за което изрично подчерта, че не се търси мениджър, а куратор – вероятно с очакване за друг тип въображение. В интернет също могат да се открият интересни трактовки на кураторската дейност: един блогър предлага видеоматериал – кураторски проект върху преживяното от японците по време на земетресенията.В големите центрове на изкуството – Берлин, Лондон, Цюрих, Ню Йорк и пр., през последните години се организират много курсове за куратори, интересът към тях е голям.
      Създадени са награди и стипендии за прохождащите в професията. Очевидно младите хора, които искат да се занимават с култура и да бъдат известни, учат за куратори. Търсените куратори са номади, пътуват непрекъснато. Това също привлича младите, които отбелязват в CV-та си, че живеят най-малко в две държави и владеят английски.Колко власт може да съсредоточи фигурата на куратора: пример е швейцарецът Ханс-Улрих Обрист. Той е сред най-влиятелните фактори на международната артсцена, на второ място в популярната, макар и оспорвана класация на британското списание Art Review – Power 100 за 2010. Преди 10 години това не би било възможно – той не е художник, директор на музей, галерист или колекционер, пише „Цайт”. Той е куратор – организира изложби в малката галерия Serpentine в Лондон, която дори няма собствена колекция. През по-голямата част от времето пътува и създава контакти между хората. В Берлин през лятото се откри изложба Based in Berlin – на петима млади куратори, предложени от трима известни техни колеги, един от които е Обрист. Той обяснява интереса към професията с интернет и увеличения поток информация.

От друга страна, свръхпредлагането в изкуството прави селекцията толкова значима и увеличава ролята на водача. Кураторът влияе върху вкусовете, той може да направи художника продаваем. Обрист е събрал в книга (Brief History of Curating) интервютата си с „пионерите” в професията, направени още през 90-те. Представени са различни подходи и почерци в кураторството, а имената на събеседниците са своеобразна галерия на най-добрите: шведа Понтус Хултен – бивш директор на Модерна Музей в Стокхолм и създател на Центъра Помпиду, Харалд Зееман – предтеча на свободните куратори, Йоханес Кладер, бивш директор на музея Абтайберг в Мьонхенгладбах, покойната директорка на Музея на изкуствата във Филаделфия Ан Харнонкур, Луси Липард, прототип на многостранния куратор, критик, автор, Уолтър Хопс и др.

      Има различни типове куратори – някои са самоуки, други с научни степени и работят в полето на историята на изкуството, търсят забравени имена, проследяват тенденции. Едни работят в музеите, други на свободна практика. Едни държат на критично-полемичния стил, други обзавеждат домовете на богаташите. Не са малко и художниците, които се явяват куратори на свои колеги. Днес все повече се налага привлекателната представа за куратора като артист в смисъла на понятието за тоталното произведение, за изложбата като медия.

Професионалните критерии, на които се подчинява кураторът, са неясни. Според някои автори това се дължи на нежеланието на самите куратори да „разомагьосат” професията. Макар че напоследък тъкмо кураторите започват да пишат историята й като част от историята на големите изложби през ХХ век.Как е в България? Последните интриги около създаването на Музея за съвременно изкуство и участието на Венецианското биенале актуализираха въпроса за куратора. Повечето куратори ще ви кажат, че извън страната, в международните среди се чувстват значително по-комфортно, отколкото тук, където срещат пренебрежение, съпротива или незнание. Но това като че ли е валидно за повечето професии, които се занимават с интелектуална дейност в България. Кураторите имат още един проблем: те съществуват в полулегалност. Националната класификация на професиите не ги отчита.
      „Ние, работещите в музеите куратори, се водим уредници, което много размива профе-сионалните критерии – казва Мария Василева от СГХГ. – Има сериозна разлика между уредник (или фондохранител) и куратор. Когато няма разделение черно на бяло, то не може да се въведе и в практиката.”Яра Бубнова припомня в публикация за каталога на международната изложба After the Wall: Art and Culture in Post-Communist Europe, че дори и западната сцена късно приема ролята на куратора извън музея – на свободна практика: „този човек-оркестър с полифункционална дейност по измислянето, организирането, изграждането и експонирането, както и популяризирането на изложби в съвременното изкуство”.

      Според проф.Чавдар Попов ролята на куратора в съвременното българско изкуство, където не се очертават различни и противопоставящи се визии, тенденции, мирогледни насоки, все още е доста скромна. Яра Бубнова напомня, че при отсъствието на художествен па-зар, квалифицирани дилъри, местни колекционери и публика, привикнала със съвременното изкуство, кураторите поемат и други функции, съответно много повече власт. Получават я и по линията на интегрирането в международния художествен свят, става дума за износ/внос на модели и методологии, чиято адаптация към местния контекст се превръща във форма на самоколонизация.Деликатните отношения в двойката артист – куратор са обект на силен медиен интерес, да си припомним Маурицио Кателан и Масимилиано Джони, Тино Сегал и Йенс Хофман… В българския контекст имената на Яра Бубнова и Мария Василева (от първото поколение активни куратори след падането на Берлинската стена) се свързват с Недко Солаков, Иван Мудов, Кирил Прашков, Калин Серапионов, Красимир Терзиев и др. Свилен Стефанов, изкуствовед и куратор, работи с артистите от кръга ХХL.

      Вече се утвърдиха и фигури от следващите поколения: Весела Ножарова, Светлана Куюмджиева, Владия Михайлова, Даниела Радева, Вера Млечевска, Галя Димитрова, които търсят своите посоки.Както се забелязва, и тази професия в България подлежи на феминизация. Яра Бубнова го тълкува в ироничен план: кураторът е в ролята на майката, нежна към художника, готова да му прости всички щуротии, „заслон от всяка травма, която реалността може да нанесе на художника”. Кои са другите функции, които кураторът безотказно развива: прелъстител – в набирането на средства, хамалин – при подредбата на изложбите, пиар, автор на каталози…Досега в България не се предлагаше образование за куратори. Едва от тази есен в НХА започва магистърска програма „Модерно и съвременно изкуство”, която ще включва и това.

      Кураторството едва ли може да се преподава в традиционния смисъл, то се учи в процеса на работа, настоява Алекс Фаркюхарсън, директор на Центъра за съвременно изкуство в Нотингам (в разговор за кураторските курсове в последния брой на сп. Frieze). Разбира се, кураторите се нуждаят от идеи, подходи, стимули, а образованието може да им спести самотните усилия. Рискът е в това, че преподаването се концентрира около определени канони и модели. Затова днес се произвеждат все повече добри куратори и все по-малко истински новатори. В световен мащаб икономическата криза доведе до съкращаване на местата за куратори в обществените институции, вероятно ще намалеят и студентите. Дали тенденцията ще засегне и без това трудното битие на куратора в България? ЛИК сглобява картината чрез интервюта и гледни точки на куратори, художници, галеристи.

Мария Василева

Художествен критик, историк на изкуството и куратор, главен уредник в СГХГ, сред основателите на Института за съвременно изкуство – ИСИ, в София.

Какво върши кураторът?

– Има различни кураторски позиции. Музейният куратор например се занимава с изграждане на институционалната логика. Той или тя трябва да мислят и развиват колекцията чрез изложбената политика. Техният поглед трябва да се простира далеч назад във времето и още по-далеч напред. Раздвижването на тромавия музеен механизъм изисква смели решения, но и балансирано поведение по отношение на отделните сегменти на колекциите. В работата на музейния куратор попада отговорността за изложбената дейност и новите постъпления, за проучването на фондовете и научната работа, за текстовете за каталози и рекламни материали.Когато говорим за куратори, най-често си представяме кураторите на съвременно изкуство, и то тези, които не са институционално зависими. Тази идеална възможност е все по-рядко срещана, но ако си представим, че съществува, ето някои задължения и привилегии на професията: познаване на световното изкуство; работа с художници; международни контакти; формулиране на тези; създаване на среда; менажиране на проекти; вземане на решения; реклама на дейността; свързване на хора и места; надграждане на смисли и естетически позиции; възможност за включване и работа в мрежи; грамотност; владеене на чужди езици; създаване на контакти; лидерски способности; творчески потенциал; вкус. Кураторите на съвременно изкуство са активните звена, които обединяват, свързват, ретранслират, подтикват, агитират, търсят, намират, убеждават, разказват и рекламират.

В какво се състои привлекателността на позицията на куратора?

– Успелият куратор чувства, че е в центъра на събитията. Че може да променя структури, ситуации, да преборва клишета. Също и да помага на различни художници да намерят добрия начин да покажат на какво са способни. Нещо като лакмус за събития и съдби.

Има ли професия куратор в България?

– Да, разбира се. И тук, и навсякъде тази професия е борба. Никъде не е лесно. Тук просто трябва да се преодоляват повече технически трудности. Слава богу, вече никой не отрича смисъла на тази професия, макар че не съществува в регистрите. Наложихме се с много упоритост и ни приемат – иска ли им се, или не.

Доколко са ясни професионалните критерии?

– Забелязвам, че някои колеги приемат готови изложби и се пишат за техни куратори. Това отношение понижава статуса на професията. Не ми се иска да вярвам, че е от липса на професионализъм и от неразбиране. По-скоро е плод на нездрави амбиции да се трупа биография.

Възприема ли се кураторът като артист?

– По-скоро има усещането, че кураторът е силова позиция. Ние тук нямаме толкова сериозна власт поради цялата система, в която функционираме, а пък и не смятам, че кураторът трябва да се стреми към нея, защото тя неминуемо ще го отдалечи от пряката работа с художниците, което е най-сладкото нещо в нашата професия. Основната работа на куратора е концептуална, формулиране на идеи, което граничи по-скоро с изкуството, отколкото с науката.

Къде се обучават българските куратори?

– Не зная досега в България да е имало курс, в който да се изучава тази професия, никой от активните куратори не преподава това. Затова, когато в СГХГ направихме проекта „Място за срещи”, основната ни идея беше да срещаме млади художници с млади изкуствоведи. От самото начало заявихме, че това е безплатен образователен курс. После младите изкуствоведи станаха добри куратори – Светла Куюмджиева, Галя Димитрова, Яна Костова, Даниела Радева. Освен това успяхме да издействаме сред наградите за млади автори на фондация „Св. св. Кирил и Методий” да има и награда за кураторски проект, която вече се приема дори и от най-консервативните среди.

По принцип кураторството започва да се преподава едва след 70-те години на ХХ век. Когато ние тръгвахме, имахме шанса, че бяха обявени няколко курса за хора от Източна Европа.

По-трудно ли е днес на българските куратори да се наложат зад граница, отколкото преди 20 години?

– Въпрос на лични и професионални качества. Всеки път, когато се връщам отвън, усещам разликата в общуването. По-комфортно се чувстваме извън България, тук има ужасно напрежение, неразбиране на това, което правим. Пребиваваме в условията на съпротива – макар и по-лека, нея я има. Изтърпяхме всички подигравки и насмешки от асоциациите, които думата куратор поражда в българския език.

Вашият образец в професията.

– Това е сборен образ от различни кураторски умения и поведения. Винаги ще си спомням обаче Харалд Зееман, който беше в София няколко години преди да почине – огромна фигура, светило, който се държеше толкова уважително към всички, с които се срещаше тук, търпеливо си водеше записки… Изумително човешко и професионално поведение.

Върху какво работите сега?

– Ще представим в СГХГ колекцията на фондация „Ерсте” – изкуство от Централна и Източна Европа от 60-те години насам. Показваме авангардите на съседите. Досега в колекцията нямаше български автори, най-голямата ни радост е, че са откупени няколко работи на Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Боряна Росса, три от тях ще покажем.

Чавдар Попов

Ръководител на специалността „Изкуствознание” в Националната художествена академия, историк на най-новото българско изкуство.

Каква е ролята на куратора в съвременната художествена ситуация?

– Съвременното изкуство е сложен за описание и систематизиране конгломерат от най-различни явления и е много трудно, да не кажа невъзможно, да бъде усвоено директно. Ето защо се явява обективната необходимост от фигурата на посредника, който може до известна степен да систематизира, да конфигурира и даже да насочи зрителския интерес към определени единствено и само от него насоки, тенденции, автори. Той е своеобразен интерпретатор и същевременно конструктор на тази художествена реалност, която иначе се размива. Другата причина е свързана със силно увеличения концептуален пласт на голяма част от съвременните автори, тенденции, насоки, които се нуждаят принципно от подобен род посредничество, интерпретация и някаква организираща воля. В този смисъл ролята на куратора е до голяма степен сътворческа на художника. В предишната система в България нямаше куратори, защото тяхната роля се поемаше от самите художници или по-точно от ръководството на СБХ. Беше създадена парадоксална ситуация – едни и същи хора да произвеждат изкуство, да журират собствените си произведения, да ги откупуват, вече като членове на комисии или някакви обществени формации, и да ги оценяват. В онази затворена система куратор беше непозната дума, използваше се друга дума – комисар. Впрочем терминологичната еволюция от комисар към куратор също е много интересна, но това е тема за отделен разговор. Тогавашният комисар до голяма степен изпълняваше ролята на властимащите в сферата на художествения живот, той беше придатък, служебна функция. Днес вече няма контрол, йерархично упражняване на властови функции и това също е един от факторите за появата на такъв тип играч, независим от самите художници и още повече от властовите фактори.

С колко власт разполага кураторът в България?

– Дори и у нас, конструирайки определена картина на съвременното изкуство, той придобива неочаквани властови възможности и може да убеди публиката и чуждите специалисти, че дадена тенденция в съвременното изкуство е водеща.

Достатъчно силна ли е тази фигура?

– У нас мисля, че все още не е. Първо, не може да се осъществи автоматичен и бърз преход от една система към друга. Второ, нямаме достатъчно сложна и завършена инфраструктура на художествения живот; нямаме специализирани издания и разгърната система от частни галерии с различен профил и статус, с различна степен на престиж, което би определило по-активната роля на един куратор. Ние все още пребиваваме във фазата на „първобитен синкретизъм”.

Нашата кураторска практика, доколкото я има, е свързана с проучвателска дейност около подбора, съставителството на определен тип изложби с дидактичен или научен характер. Това също е възможно – една, така да се каже, чисто изкуствоведска интервенция на куратора в художественото пространство. А в сферата на българското съвременно изкуство ролята на куратора все още е доста скромна, защото няма сблъсък на визии, тенденции, мирогледни насоки. Това, което у нас има, са акциите на Института за съвременно изкуство и до известна степен в техен противовес на онези художници, които смятат себе си, а и в публичното пространство битуват като живи класици, те имат своите привърженици, а може би и куратори.

Ще предложи ли НХА кураторски курс?

– От тази година създадохме две по-насочени магистърски програми, отчитайки промяната в интересите на кандидат-студентите. Едната е свързана с културно-историческото наследство, а другата – с пазара и съвременното изкуство, търгове, аукциони, кураторство. Проблемът е, че все още няма достатъчно подготвени специалисти,
които да водят лекционни курсове. Ще разчитаме и на практици.

Лъчезар Бояджиев

Артист и куратор, член на ИСИ.

Каква е ролята на куратора днес?

– Странно е, че вече 20 години (30 години в моя случай...) си задаваме този въпрос – що е то куратор (и има ли почва у нас). Вземете например уреждането на националното участие на България на Венецианското биенале тази година. Набедиха един PR агент за куратор. Резултатът е безхаберие и липса на цялостност в подбора, експозицията, каталога, посланието. В крайна сметка липса на контекстуализация в интернационалния форум и среда. За пропилените пари на новобогаташите не ми е жал, но за тъпотата, която се получава като излъчване от България към останалата част на art world-а, ще е добре да помним дълго... Резултат – скандал и конфузно мълчание, пропиляна възможност. Но може би за добро, тъй като на всички им дойде до гуша от скандали.

Какво върши кураторът?

– Какво ли не върши... Но най-важното все пак е как го върши... От образоването на публиката и художниците (особено на изостанали сцени като нашата) до измислянето на проекта и контекстуализацията му; от намирането на средства, художници и творби до пространственото решение и техническите аспекти на изложбата; от работа с музея или галерията до писането на текстове за каталога и работата с графичния дизайнер; от PR дейности до умиротворяването на авторите, изпълнителите, спонсорите, медиите и т.н. С една дума – кураторът е странна, високообразована личност. Трябва да е надарен с отговорност, талант, знание, умение, смелост, усет за съвремието, както и с един куп човешки качества... С една дума – кураторът днес е персонификация на контекста, в който живее изкуството; колкото по-силно е чувството му за съвремие, за приемственост и бъдеще, толкова по-добре. Разбира се, тук говоря за най-високото ниво на куратори, които познавам и с които работя. В този смисъл кураторът днес е силно овластена фигура.

Има ли такава професия в България?

– Има. За другите не мога да кажа, но аз лично за първи път съм употребил думата и понятието куратор в България през май 1984, когато по покана на Ателието на младия художник и Иван Русев изнесох лекция с диапозитиви за най-новите течения в изкуството на САЩ и Западна Европа от онова време. През втората половина на 80-те години Филип Зидаров с активната помощ на Кирил Прашков и Яра Бубнова, както и на групи млади сценографи, графици и живописци, пръв започна да упражнява кураторски функции. Кулминацията на процеса е дейността на групата „Градът” до края на 1989 и началото на 1990. Един вид колективно кураторство в процес на взаимна поддръжка и самообразоване беше дейността на Клуба на (вечно) младия художник между 1989 и 1992, където като куратори се изявяваха и Георги Тодоров, и Яра Бубнова, и Диана Попова, и Мария Василева, и аз, и Кирил Прашков, и други хора – за времето си това беше една лаборатория, спонтанна и неформална, в която с ентусиазъм и в хаос се „напипваха” съвременният език на изкуството и контекстуалното му битие. Гордея се, че първото групово (като че ли все още най-успешното) участие на български художници в наистина важно международно биенале, Истанбул 1992, бе курирано от мен по „пълната програма” на това какво прави един куратор като професионалист – по амбиции, качество, видимост и дълготраен ефект както върху сцената, така и върху кариерата поне на някои от участниците. Но всъщност в България професията на куратора, т.е. съзнателна ежедневна дейност, дълготраен избор, успешна в местен и международен контекст реализация, професионална работа, понякога и срещу хонорар, бе въведена за първи път от Яра Бубнова към 1993-94 с първите й проекти в Пловдив, Сау Паулу и т.н. Оттогава има и много други в България, посветили се на тази професия, разбира се. Яра Бубнова преподава кураторство през 1997-98 в колежа „Бард”, Център за кураторски изследвания, САЩ – професията куратор се учи. Тогава се учеше поне за две години и това беше като че ли единственото място в света за целта (сега има доста други). Сега в България е пълно с куратори в национални, градски или частни институции; с куратори на свободна практика и такива, за кои-то това е нещо като шикарно пар-
фюмче...

Какво очаква съвременният художник от куратора?

– Да познава работите ми в детайли и да има усет за контекста им, който да разширява и обогатява; да има отношение и разбиране към моя начин на работа от „а” до „я”; да е лоялен, да е прецизен, да е амбициозен; и най-важното – да е изпълнителен :).

Яра Бубнова

Родена в Москва, работи в Националната галерия за чуждестранно изкуство, ръководи програмата на Галерия ИСИ – София. Член на CIMAM (Международен комитет на ICOM за музеи и колекции на съвременното изкуство) и на IKT (Международна асоциация на кураторите на съвременно изкуство).

В какво се изразява същността на кураторската професия?

– От моя гледна точка не всички изложби, които правя, са кураторски, затова в CV-то си не изписвам всички. Наистина кураторската професия в България се забави по съвсем естествени причини, макар че винаги е имало хора, които се занимават с кураторство. По принцип в България няма недостиг на кураторски идеи и куратори. Друг е въпросът, че днес думата получи популярност и всяко нещо, което някой прави в публичното пространство, го превръща в куратор. За мен кураторската дейност е опит да се извлече от крайни индивидуалисти, каквито са художниците, нещо, което има отношение не към конкретния автор, а към пространството, в което живее.

Какво беше вашето начало в професията?

– Започнах да правя кураторски проекти, защото усещах, че липсва нещо – от едната страна са художниците, от другата – силно архаичните институции, и е необходимо съвсем малко усилие, за да се освободят художниците от задължението да обясняват, да се извиняват защо правят едно, а не друго. Първата изложба, която направих в България като куратор, беше през 1994 в Пловдив: „В търсене на отражението си”, как обществото привижда себе си чрез изкуството. Дълбоко вярвам, че художниците са мембрана, която вибрира спрямо обществените проблеми, но много често тази вибрация не се разпознава. Тук се появява необходимостта от куратора. Има един бог в нашата професия – Харалд Зееман, който живя дълго и направи много. Той положи основите на професията с изложбата „Когато отношението става форма”. Той си поставя задачата не просто да покаже какво прави художникът, той задава въпроса какво произлиза от това групово правене, къде е отношението, което прави изкуството, как да се откажем от представата за съвършения занаят…Най-досадният и сложен въпрос, задаван на младите хора, които учат за куратори в колежа „Бард”, е: What is your motivation? Не как или кого представят, нито колко струва изложбата. Ако каниш художник, който прави дамски портрети, защо го правиш? Защо художникът прави дамски портрети, си е отделен проблем, но защо ти, кураторът, смяташ, че трябва да представиш точно портрети, а не пейзажи? Този въпрос е сложен и впряга огромен обем теоретични знания, философия и социология. Разбира се, кураторът е много зависим. В Америка учат дори по-сериозно от Европа, че художникът е прав даже когато говори глупости, но артефактът, който е произведен, вече автоматично става част от историята на цивилизацията. Ако ти му обръщаш внимание – защо го правиш? Обясненията от рода: „Това е братовчед ми” или „Много обичам червено”, не са достатъчни.

С какво си обяснявате интереса на младите към професията? Дали е свързан с нейната артистична страна?

– Да, оказваш се близо до артистичната професия, на която е присъща и някаква безотговорност. Според мен има още един важен момент – публичността. Професията на историка на изкуството, на критика не е така на показ. В логиката на съществуване на самото изкуство е налице този момент – преди да е показано, него сякаш го няма, за разлика от много други неща. Затова професията на куратора е толкова привлекателна.

А и заради властта, която той притежава.

– Когато се разбере, че кураторът е овластено лице, възниква въпросът кой му дава тази власт и трябва ли тя да се постави под съмнение. Аз влязох в професията в периода на залеза на властовия куратор – 90-те години. Тогава се появиха други властови фигури – галеристи, търговци, колекционери. Индивидуалният вкус изведнъж стана
явен, колекционерите са много голяма конкуренция на кураторите, особено заради мащаба, с който излизат в публичното пространство: каквото и да купят Франсоа Пино или Роман Абрамович, цял свят ще пише.

Защо разговорът за кураторската професия е толкова неясен?

– Американците са измислили парадигмата за куратора, но професията е европейска. Днес в Америка няма куратори на свободна практика, те са институционални хора. Трябва честно да признаем, че американските институции са по-прогресивни – на по-високо ниво като концепции и стратегическо мислене. В Америка има музеи към университетите, градски, щатски, частни и други – в конкуренцията за зрителя те много по-прецизно формулират своите задачи. В София всички галерии се борят за един и същи зрител. Би трябвало НХГ да е място за чуждите туристи, а НГЧИ да култивира българския зрител. Тук има абсолютен недостиг на кураторското чувство за отговорност – защо правим нещо? Никой не си дава сметка, че е най-просто да станеш популярен куратор или музей, като покажеш Пикасо, защото с него от години промиват мозъците на хората. Къде е кураторът, който мисли? Затова нашите музейни експозиции са статични, това е моето най-голямо отчаяние. Затова по-интересните кураторски проекти се случват не тук, а в чужбина за разлика от по-интересните художници. Тук много трудно уважаваш себе си, трудно привиждаш себе си като човек с постижения, защото никой не ти вярва. Кураторството не се смята за професия, защото съвременното изкуство все още е извън културната политика и липсва инфраструктура.

По-трудно ли е днес на младите куратори да се наложат на международната сцена?

– Според мен младите куратори се чувстват много некомфортно, що се отнася до успеха зад граница. Ние никъде не успявахме; стената беше навсякъде – не само Берлинската; имаше овластени поколения; принципи, по които се работи; имаше назначени художници. А днес много рано стават известни тук, макар че нито една държавна институция не произвежда динамични хора. Те обаче са изолирани по собствено желание, вътрешно изолирани, по-зле и от соца. Има депресиращо чувство на удовлетворение сред младите художници и куратори. Това е проблем. Ситуацията обаче ще се промени, когато осъзнаят, че българският контекст е много малък, също както и люксембургският, и белгийският – не заради парите, а заради мащабите. За да бъдеш художник, трябва да си в световна конкуренция. Но засега те се чувстват комфортно, привиждат себе си като много елитарни, продължават да живеят с илюзията, че други някакви лоши художници все още са овластени. Когато художниците са пасивно-агресивни, това рефлектира и върху кураторите. Само всеотдайните художници преуспяват. Отмина романтичното време, когато можеш да живееш в изолация и да чакаш ценителят да те открие. Младите художници казват, че не им пука кой е
участвал на Венецианското биенале. Не им пука, защото не могат да си представят те да са там. Не могат да си представят да влязат в експозицията на Музея за съвременно изкуство, но когато един от тях се окаже вътре, ще разберат, че това не е митология, а абсолютна реалност. Какви амбиции ще се разгърнат тогава! Това ще е добре и за куратора, би могъл да манипулира амбициите, да кара художника повече да работи над себе си.

Какво ви донесе опитът от колежа „Бард”?

– Четох лекции и се занимавах с кураторска практика. Нашият опит се различава значително от този на американските студенти и преподаватели, но се допълвахме ефективно. Студентите са невероятно подготвени теоретично, с много по-модерен поглед върху процесите, играчите, силовите полета в съвременното изкуство. Учех се от тях. От друга страна, като млади хора в силно конкурентна среда никога не са работили с художници. Кой би им ги поверил? За тях беше интересно какви изненади преследват куратора, който работи с много хора. Там научих колко голяма е отговорността на куратора, не толкова на художника.

Разкажете за новия ви проект.

– На третото биенале в Солун (18.09. – 18.12.2011) представям съпътстващ проект – Roaming Images. В момента на поканата бяха актуални арабските революции, които никога не сме мислили за възможни, затова проектът е посветен на образа и на нашето културно невежество, на невъзможността да възприемем традицията на другия.

Олимпия Николова

Артмениджър, галерист и куратор, работи в галерия София прес и галерия „Дебют”.

Каква е ролята на куратора днес?

– Ролята е хамелеонска. Кураторът трябва да умее да чете, да пише, да гледа, да вижда, да говори, да мълчи; помага, ако може да носи тежки неща; да пие, да чисти... А всъщност да открива неочаквана гледна точка за някое произведение или автор, да изненадва, да дава надежда... Понякога и печели от това.

В какво се състои привлекателността на неговата позиция?

– В моя случай – живея с любимия си художник, общувам с автори, които ценя, с две думи: love and affection!

Има ли професия куратор тук?

– Разбира се, че има. На фона на често променящата се и неясна държавна културна политика много колеги се справят чудесно. Какво е да се упражнява – като да си джедай в III епизод на „Междузвездни войни”.

Вашият образец?

– Сигурно знаеш, тази година професията на куратора е в топ 50 на престижните професии (класация на
money.usnews.com). В анализа се посочва защо, набляга се на уменията и отговорностите, откривателството и влиянието върху обществото; също така се изтъква, че е много ниско платена (на фона на другите 49 професии – банкери, адвокати и т.н.) – от 43 000 до максимум 83 000 долара на година. Нямам кумир, но вероятно този, който успее да накара обществото да мисли, че заслужава милион, е моят образец!

Андрей Даниел

Живописец, професор в НХА.

Какво очаква съвременният художник от куратора?

– Ако под понятието „съвременен художник”, се разбира концептуален художник, то кураторът е почти задължителен. Той (кураторът) е автор на изложбената идея, той е селекционерът на участниците, посредник с обществеността и властите – т.е. той е и продуцентът! Ако говоря за себе си, нуждата от куратор се появява рядко. Произведенията ми в своята „класическа” картинна форма нямат особен проблем при експонирането и контакта. Темите и проблематиката произтичат от лично мои професионални процеси и желанието ми да ги публикувам или не е водещото!

Има ли куратор, който ви е впечатлил?

– Слава богу, срещал съм куратори, чиито идеи са ме увличали, и сега мога да кажа, че съм благодарен за тези срещи, поради които са се появили някои от моите картини.

Кураторът, без който не можете?

– Кураторът, без който не мога – това е жена ми! Иначе не мога да си го представя.

Веселина Сариева

Ръководи частната галерия „Сариев” в Пловдив.

Каква е функцията на куратора, какво върши той?

– Като присъствие кураторът е „свързана и свързваща личност”. Същностно дейността му натежава повече към поведението на политика, отколкото към това на човек от сферата на изкуството. Куратор може да е функция на определена личност, която паралелно е и художник или изкуствовед и т.н. Като куратор тази личност създава дискурс и го обслужва. Дискурсът може да е независим или зависим според ангажираността на куратора към институция и кауза или неговия независим мирогледен подход.

Ако приемем, че основният продукт и триумф на куратора е изложбата, то кураторът до голяма степен „върши” изложби. Може да цитираме дефиницията на Рийза Гринбърг, Брус Фъргюсън и Санди Неърне от книгата Thinking about Exhibitions („Да мислим за изложбите”), 1996: „Отчасти спектакъл, отчасти социално-историческо събитие, отчасти структуриращо устройство, изложбите – особено изложбите на съвременното изкуство – създават и администрират културните значения на изкуството.” Оттук следва, че кураторът е равни части създател и администратор.

По мое мнение кураторът е модерна личност, която борави с всички инструменти и принципи на съвременната култура, за да ни покаже послания в изкуството и да ни помогне да бъдем повече с него. (със съкращения и допълвания - Ю.М.)

ЛИК, Брой 10/2011

Нагоре