Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Постинг
13.08.2012 08:27 - Виртуозната германска цигуларка Ане-Софи Мутер след 35 години на подиума (+ 3 видеоклипа)
Автор: ulian Категория: Други   
Прочетен: 1583 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 17.08.2012 13:04




Виртуозната германска цигуларка Ане-Софи Мутер след 35 години на подиума
imageimage


Първия си концерт Ане-Софи МУТЕР изнася на 13-години, първият й диск с Караян излиза, когато е на 15. Върховната цигуларка осъзнава артистичната си мисия. Тя свири музиката на своето време, много композитори пишат произведения за нея. Създала е  фондация, за да подпомага млади таланти.

Дойче Грамофон отбелязва 35 години от началото на кариерата й с луксозен комплект от 40 CD и издава новия й диск, съставен от световни премиери. Оливие Белами от Classica разговаря с нея.

Красива като зората, Ане-Софи Мутер се държи съвсем естествено и е в добро настроение. Разбира френски, но предпочита да говори на английски.

Има много извънредно добри цигулари по света и двама извънземни: Гидон Кремер и вие.

– Колкото до Гидон Кремер, вярно е. Той има ясна визия за репертоара, за ролята на музиканта и наистина е извънземен. Не съм сигурна обаче дали заслужавам това определение.

И двамата изпълнявате много съвременна музика освен класическия репертоар. Би било невярно и обидно да се твърди, че всички останали цигулари свирят по един и същ начин, но повечето, съзнателно или не, гледат да се харесат на критиците, музиколозите и публиката. Гидон Кремер и вие, изглежда, нехаете, че може да навредите на кариерата си.

– Много важно е да съзнаваме отговорността си като артисти. Отговорност към публиката, композиторите и в живота. Ролята на музиканта е да разширява своя репертоар, да проправя път за бъдещите поколения, да помага на композиторите и на младите музиканти. Трябва също да се възпитава публиката, за да може тя да разбере и приеме странните и привидно чужди музикални езици. Артистът има дълг да е социално – не политически – ангажиран, да помага на човечеството в границите, поставени от неговото изкуство. Не можеш да се мъчиш да угодиш на всички. Няма време за това. Имаме прекалено много важни мисии, за да ласкаем тълпата.

У вас се усеща и „германска сериозност”, и същевременно някаква главоломна екстремност, необузданост...

– Това може да е  моята „френска” страна (смее се). Дядо ми по майчина линия бе французин, което може би обяснява защо съм страстна музикантка в средиземноморския смисъл на думата. Шегата настрана, но всички ние сме изтъкани от противоречиви тенденции и характери, съответстващи на различни нации, особено при музикантите. Когато човек работи върху твърде различни композитори, задължително е да притежава такъв усет и да е широко скроен в културно отношение.

На 15 години с Херберт фон Караян

За трийсет и пет години кариера много се променихте в музикално отношение. Петнайсетгодишното момиче, което дебютира с Херберт фон Караян, е придобило голяма свобода, за да се превърне в жената, която сте днес.


– Мисля, че това се дължи на факта, че съм работила много с живи композитори: Лютославски, Пендерецки, Рим, Превен, Губайдулина, Къриър и най-вече Дютийо, който е като Бог за мен. Благодарение на тях придобих  по-задълбочено разбиране за големите възможности, които има изпълнителят. Общувайки с тях, разбрах, че те винаги се опитват да подходят към собствените си произведения под много различни аспекти, за да обогатят представата, която са имали. Това бе освобождаване и силно стимулира любознателността ми.

Свирейки Моцарт и Бетовен например, това ви е позволило да възприемете двамата композитори като живи, а не само като велики музиканти от миналото, така ли?

– Положително. Но макар човек да има възможност да разговаря безкрайно с някой жив композитор, в края на деня е сам пред страницата с нотите. Ще кажа, че редовното изпълнение на съвременна музика разшири погледа, цветовата ми палитра и бе от полза за начина, по който изпълнявам Моцарт и Бетовен.

Обичате ли Франция?

– Израснах в Шварцвалд, близо до френската граница, и обичах да се измъквам, за да скитам из елзаските пейзажи. Свикнала съм с френската кухня. Луда съм по френските художници, черпя вдъхновение от Моне. Той е казал нещо много съществено: „Да рисувам реалността не ме интересува. Важното е какво се случва между сюжета и мен.“ Точно това чувствам, когато свиря  – не е просто изпълнение на ноти. За него е било важно не да пресъздава водните лилии, каквито са, като на фотография, а да изрази какво протича емоционално в зависимост от различното осветление или настроение. Беше откровение за моето изкуство.

Пианистът Фридрих Гулда възприемаше работата си на изпълнител като фотограф. Вие я изживявате по-скоро като художник, скулптор. Според някои партитурата е библия и текстът трябва строго да се зачита...

– Текстът трябва да се уважава. Проблемът е, че той е само част от онова, което композиторът е имал в главата си, частица от онова, което чува впоследствие. Когато  мисълта се превежда в ноти, след това партитурата се пресъздава в музика, се губи много информация. Затова интуицията и въображението на изпълнителя са извънредно важни. Въображението помага да се открие онова, което е било загубено при трансфера. Нужно е изпълнителят да е верен на текста, но също и да вложи цялата си душа.

Каква е връзката ви с вашия Страдивариус? Той инструмент ли е, или живо същество, продължение на вас самата?

– Продължение на самата мен. Доказано е неврологично. Ако човек свири на цигулка или играе тенис от много отдавна, мозъкът накрая приема цигулката или ракетата като част от тялото. В известен смисъл присадката се е хванала малко по малко. Не само във философско, но и във физическо отношение.

През живота си Караян е имал двама любими цигулари – Кристиян Фера и вие. Разбирате ли защо?


– Кристиян Фера притежаваше чистота, простота на изказа, личност, която не държеше да е под светлините на прожекторите. Караян бе много чувствителен към това. Колкото до мен – не знам. Имах голям късмет, че ме забеляза. Много съм му признателна, защото това бяха най-вдъхновяващите години в живота ми. Да свиря с него бе прекрасен начин да порасна.

Останахте ли приятели до края? Той бе много силна личност, вие също.

– За да се разбираш с него, трябваше да приемеш, че той винаги има право. Понякога се опитвах да променя ритъма, невинаги успешно, но уважението ми към онова, което той знаеше за музиката и което бе направил от живота си, бе толкова голямо, че никога не е имало нужда да се противопоставяме. Освен това той изпитваше такава нежност към мен и ми предаде толкова много мъдрост... Не бих казала, че бяхме приятели, защото изпитвах преди всичко възхищение към него и продължавам да му се възхищавам. Човек не може да е приятел с хора като Караян или Роден! Невъзможно е. Само може да благославя времето, което прекарва с тях.

Имате също силна връзка с Курт Мазур. Той е много взискателен към солистите и дори се е скарал с някои от тях. Вие обаче сте много свободна под негово ръководство, пълна с въображение, и човек остава с впечатлението, че той ви позволява всичко. Че приема от вас неща, които не би приел от други музиканти.

– Щеше да е прекрасно, ако беше вярно! Възхищавам му се като човек за ролята му около падането на Берлинската стена, за качествата му на лидер при Обединението. Имаме много, много специална връзка. Той усеща какво свиря, знае какво ще последва и предугажда. Това е нещо много рядко между музикантите и между хората изобщо. Когато работим заедно, се превръщаме в един музикант, който дирижира и свири едновременно. Свободата, която усещате, идва оттам.

Възпитана сте в германската традиция на Карл Флеш. Какво се промени във вашето отношение към музиката и какво никога няма да се промени?


– (Продължително мълчание.) Връзката ми с музиката винаги е била много сериозна. Станах музикантка, защото исках да променя света чрез музиката. Да създам отношения, така че хората по света да се уважават и разбират независимо от религия,  националност и възраст. Да ги обединя в съпреживяването на пиеса на Бетовен и да разберат, че всички ние сме деца, с един и същ произход, появили се от един и същ извор. Ето това никога няма да се промени, а с времето се задълбочава. Промени се съзнанието: живеем в невероятна епоха благодарение на интернет и на достъпността на информацията, но това ни прави мързеливи и губим вкус към усилието. Доволни сме, че слушаме нови записи, както се купува нова кола, но забравяме, че миналото крие големи съкровища: големи артисти, велики композитори, велики певци. Хората някак си остават на повърхността на нещата, вместо да погледнат вътре, по-надълбоко. Това ме тревожи. Затова създадох фондация за изпълнители на струнни инструменти – за да предам, каквото съм научила с моя най-добър педагог по цигулка Аида Стуцки, която почина неотдавна. Тя бе невероятен музикант, ненадминат педагог. А школата на Карл Флеш е най-добрата, защото предполага такова познаване на музиката, такава любознателност, такова разбиране на структурата и палитрата, сякаш е нещо като школа по скулптура и живопис – едновременно и двете. С тази разлика, че изпълнителите никога не завършваме картина или скулптура, понеже сме в непрекъснат процес, а произведението, което създаваме, е ефимерно и остава единствено в паметта.

На шест години се влюбвате в изпълнението на Давид Ойстрах, възпитаник на руската школа, която е твърде различна от германската на Карл Флеш.

– И да, и не. Ойстрах си остава за мен един от големите герои на миналото. Онова, което сближава руската школа и тази на Карл Флеш, е страстният подход към звука и  персоналното отношение към партитурата. Съвсем различно е от нюйоркската Джулиард Скул, която години наред произвежда голям брой изключителни виртуози. Питам се обаче дали тази американска школа се е опитвала да формира музиканти според личността им, или обратно, всички звучат по един и същ начин. В руската школа има толкова звучения, колкото и цигулари. Спиваков, Третяков, Кремер са излезли от една и съща школа и са много различни музиканти. Това е белегът на една голяма цигулкова школа: всеки музикант да бъде обучаван, като се развиват собствените му възможности и собственият вкус.

Днес времето е много различно от това на Моцарт или на Бетовен. Тогава не са съществували мигновените мобилни връзки. Вие как откривате тяхното собствено усещане за времето?


– Целта ми не е да остана в XVIII век, защото живея в XXI век и ползвам модерните комуникации, но си запазвам време за съзерцание и за учене. Ползвам ограничено компютъра, тъй като съм погълната от музиката и от плановете си да разширя своя репертоар и да се занимавам с учениците си. Малко са развлеченията в живота ми: четене, посещения в музеи и галерии. Те ми помагат да не попадна под властта на модерната технология, която е полезна, но всъщност не носи голямо удовлетворение. За да имаме пълноценен живот, не трябва да забравяме да храним душата си. Телевизията, радиото и вестниците ни помагат да осъзнаем жестоките страни на живота, но изкуството ни прави по-човечни.

Когато Мстислав Ростропович ви чул за първи път, се разплакал.


– Наистина ли? (широка усмивка) Не знаех.

Записали сте няколко триа на Бетовен с него (и Бруно Джурана). По един и същи начин ли работят руснаците и германците?


– Пием по-малко водка (смее се). Но наистина разликите не са особено големи. Когато човек е отдаден на някакъв проект, навиците остават настрана – с изключение на водката... По време на репетициите бяхме трима перфекционисти. Слава бе майстор на цветовете. Той също бе извънземен. Той дори бе първият извънземен на XX век! Давате ли си сметка, че в живота си е поръчал или представил за първи път осемдесет творби! Никой не е постигал това.

Знаете ли, че вашето свирене може да предизвиква раздразнение?

– Надявам се. Целта ми не е да съм приятна.

Първия път, когато ви чух на концерт, изобщо не ви харесах.

– Всички имаме определена представа за някоя творба, с която сме израснали и която е оформила вкуса ни. Белязани сме от усещането за звученето, което „тя би трябвало да има”. Това важи и за музикантите, и за меломаните. Музикантите имат отговорността винаги да си задават въпроси за начина да се усети и изсвири една творба: дали това усещане почива на навика, на идеята за някаква традиция, или на аналитично разсъждение? Трябва да търсим оригинална гледна точка, но винаги с основателни причини да пристъпваме към някоя творба и да избираме начина на нейното изпълнение. Ако причината не е емоционална, тя не важи. Слушателят винаги се смущава, когато се сблъска с различно от неговото възприемане на произведение, което обича. Известни са големи композитори, използвали импровизацията, за да се опитат да намерят различни подходи към едно произведение. Имаме доказателства, че някои композитори са свирили винаги по различен начин собствените си творби.

Трябва да сме с отворени сетива. Лично аз като слушател обичам изпълнителят да ме обърка, защото това предизвиква емоция в мен и се страхувам, че той може да не ме  развълнува достатъчно.

Как слушате старите си дискове? С нежност, раздразнение, неудовлетворение или удоволствие?

– Със смесени чувства. Зависи от репертоара, от записа, но общо взето не обичам много да слушам собствените си записи. След като усилено съм се трудила, имам нужда преди всичко от тишина. Слушам главно големи пианисти.

Кои са цигуларите, които веднага разпознавате по радиото?

– Поколението цигулари, с което израснах: Хайфец, Ойстрах, Милщайн, Гидон Кремер. И Миша Елман.

Какво съветвате младите музиканти?

– Стани музикант по основателни причини. За да служиш на композитора, а не да бъдеш богат и известен. Бъди хуманист. Опитай да си полезен на другите, а не само на себе си. Притежаваш език и инструмент, които целият свят разбира, ти можеш да промениш нещата.

Смятате ли, че може да се води богат, пълноценен и честен живот на музикант в оркестър или на учител в малка селска школа?

– Без никакво съмнение. Честността е основно качество. Ние всички трябва да се стараем да дадем най-доброто от онова, което Бог ни е дал, като слушаме какво става около нас и като се отворим за другите.

За трийсет и пет години кариера вие сте постигнали най-доброто. Какво ви липсва за следващите трийсет и пет години?

– Времето. Цял живот времето не ми стига. Имам дъщеря, която навършва двайсет години, и 17-годишно момче и не успях да прекарам необходимото време с тях заради концертите и пътуванията ми. Всичко това ми липсва. Не съжалявам за живота си на музикантка, но му липсва малко равновесие.

Ще спрете ли един ден да свирите?


– Да.

Няма ли да продължите до осемдесет и повече години като Натан Милщайн?


– Било е друго време. Той е пътувал десет дни с параход, за да пристигне в Ню Йорк, докато ние вземаме самолета в понеделник, репетираме във вторник и свирим в сряда, четвъртък и петък, после в събота заминаваме за Азия. Дълголетието на цигуларите от миналото може да е било генетично, но техният ритъм е бил по-естествен.










Тагове:   ане-софи мутер,


Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3415258
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1808