Постинг
11.08.2012 17:05 -
Седмото Берлинско биенале
Автор: ulian
Категория: Други
Прочетен: 1449 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 09.04.2013 15:15
Прочетен: 1449 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 09.04.2013 15:15
Седмото Берлинско биенале Забрави страха
Act for Art. Forget Fear е названието на седмото Берлинско биенале на съвременното изкуство(27 април – 1 юли 2012). При превод втората му част – ЗАБРАВИ СТРАХА, е пределно ясна, затова пък първата дава избор – ДЕЙСТВАЙ ОТ ИМЕТО НА... или ЗАМЕСТИ... – и в двата случая...ИЗКУСТВОТО,разсъждава Яра Бубнова.
Яра Бубнова
Което и от двете значения да изберем, ще сме прави. Проектът буквално изритва публиката извън традиционните очаквания за „биеналност”, кара я да се види участник в политически обозначени акции на художници, ангажирани с бурните събития на настоящето.
Това, че 7-то издание на биеналето – вече установена проява в художествения свят, финансирана от Федералната културна фондация и град Берлин със средства на данъкоплатците, ще е политически натоварено, се коментираше от 2 години заради избора за куратор на един от най-признатите днес полски автори Артур Жмиевски. Поемане на работата на кураторите – често балансьори между различни идеи – от художници, по презумпция по-директни в действията си, само по себе си не е рядкост. Фактът обаче, че берлинският борд от известни куратори и организаторите повериха за първи път едно от конкурентните събития в Германия на художник неберлинчанин, известен с безкомпромисните си визуални изказвания, занимавал се през целия си професионален живот с теми за аутсайдери, социална политика, постсоциалистическо съществуване, консервативно влияние на религията, проговори за свободолюбието на едно общество, способността му да не си затваря очите. На много места действията и на художници, и на куратори остават зависими от политиката; Берлин си позволи обратното. „Светът на изкуството в момента няма нужда от поредна изложба на художник звезда”, казва на страниците на вестника на биеналето неназован куратор. А участващият с шестмесечен проект-семинар исландец Олафур Елиасон назова работата си „Политиката е изкуство на възможното, изкуството е политика на невъзможното”.
Жестовете на Жмиевски също подгряваха дълго преди откриването световната аудитория. Поканите за помощници към сънародничка – Йоана Варса, подчертала„полскостта” на проявата, намерението да се засегнат болезнените съседски отношения на страната им, и особено към групата „Война”, задържана в Русия заради изрисувания върху вдигащ се мост пенис, „гостуващ” на сградата на уж бившия КГБ в Санкт Петербург, посочиха убеждението му, че единствен път за съвременното изкуство днес е да отговаря на обхваналото света напрежение. В интервюта Жмиевски обяснява, че не само иска да подкрепи художници, подложени на политическо преследване, но че изкуството на „Война” е пример за демократизация. В цел е превърнато премахването на елитарния привкус на големите мащабни и крайно селективни изложби, корумпирани от пазара. Биеналето проведе така наречения Artwiki/Open Call – всеки, желаещ да предложи профе-сионалната си документация за възможно участие или, най-малкото, за присъствие в програмата за публичен достъп. Включилите се автори са близо 5000, сред тях и българи. Бурак Арикан от Турция построи алгоритъм, разпределил имената като в аналема според посочените по желание политически пристрастия – реални, измислени, подигравателни, никакви, някои, образуващи струпвания, други, кръстосващи се, трети, избягали встрани.
„Правенето на реалност” в биеналето нямаше как да не се взре в движението „Окупирай”, още повече че сред протестиращите от Кайро до Ню Йорк има немалко художници. Разбира се, въпросът около ролята на изкуството в тъканта на един социален протест не е от вчера. Радикалният момент в Occupy Biennale – нещо като асамблаж от парченца палаткови лагери в сградата на Kunstwerke, дойде с персоналното присъствие на протестиращи от движението, чиито членове, както се твърди, са 15 милиона. Визуалният говор в тези лагери надвиква „кадифената критика” на институционализираното изкуство, настоятелно пита кому служи художникът днес. Ка-къвто и отговор да се даде, задачата, поставена от Жмиевски, е да бъдат чути онези, чиито думи са заглушавани. Тънките граници на активизма обаче предизвикват и критика – въпросите се задават в свободната рамка на биеналето, реакцията обаче е в реалността. Съгласилите се паспортите им да бъдат белязани от палестинеца Халед Джарар с печат на родината му рискуват да станат persona nongrata за Израел. Призивът на художника Зет за събиране за инсталацията му на 60 000 екземпляра (от продадените в страната над
1 300 000) от известното антилиберално издание на Тило Сарацин „Германия се самоликвидира“ в някои медии е привидян като призрак на нацистките аутодафе на книги – във формата на политическата коректност се вмъкна езикът на омразата...
Неравенството между активния художник – творец, образец, и пасивния зрител, само харесващ или не, натрупано от десетилетия, поведе кураторите в Берлин към желанието за „елиминиране на публиката“, превръщането й в действен участник. Павел Алтхамер призова всеки желаещ да влезе във визуален диалог върху стените на St. Elisabeth-Kirche – важна за Берлин, все още ремонтираща се постройка на Шехтел. Любопитно е да се отбележи как влияе, макар и изпразнена от съдържанието си, църковната сграда – при цялата свобода на решение в олтарната й част се появи кръст, също като в раннохристиянските храмове. И сигурно като отговор отсреща, около входа, там където сме свикнали да разпознаваме Страшния съд, е изрисувана Vulva dentate, през която сме влезли и ни предстои да излезем. Търсеното съучастие на публиката донася още нещо ново спрямо „нормалните“ биеналета – пристигналите на preview професионалисти завариха множество само „започнати“ работи с предстоящо и често непредвидимо развитие. Продължението им става още по-отворено и с решението входът за изложбите да е безплатен. Дали разиграваната в Шпрее парк възстановка на Битката за Берлин от края на Втората световна война, дали Първият международен конгрес на движението за еврейско възраждане в Полша (продължение от Яел Бартана на филмовата й трилогия „...и Европа ще е зашеметена“, показвана и в София), дали донасянето от Лукаш Суровиец за засаждане на различни места в града на 320 брезички от района на Аушвиц-Биркенау, памет за ужаса от този „брезов“ лагер – много от работите придобиват силата си от публиката съавтор.
Критика за съотношението между политическо и художествено бие-налето получава и от двете страни – дисбалансът отнема от едното или от другото; балансът – често и от двете. В текстовете си кураторите се опират на периоди в историята на изкуството, когато художниците са виждали ангажимента с политиката като свое задължение. Работата на Марина Напрушкина и Офиса за антипропаганда от Беларус – сборен брой на разпространявания от тях нелегално рисуван вестник, призоваващ за самоуправление като начин за сриване на одиозния режим в страната им, е един от примерите, където ясно се прочита наследството на руския революционен авангард. Впрочем и визуалният език на логото, и специално разработеният за 7-то биенале шрифт тръгват от същия действен източник. Разбира се, представата за спектакуларност на изкуството, включително дизайна, през 1920-те и днес е коренно различна. Отдръпвайки се от всяка визия, която би могла да напомни за консумеризма, кураторите са се отказали от производство на каталог – мощен и обикновено лъскав символ на международните изложби, и са го заменили с двуцветен вестник. Черните, сгъстени названия на работите в него – „Германия да се отърве от това“ (на споменатата неосъществена инсталация на Зет) или „Ребрандинг на европейските мюсюлмани”, се набиват точно като лозунги. Естествено, при такава изложба лозунгът се превръща в основно средство. За изпълнението на работата си Happy New Fear Марио Ломбардо е убедил повече от 20 модни магазина в Берлин-Митте да настанят във витрините си политически лозунги на различни партии. Един от въпросите, които се задават в тази връзка, е доколко изписаното заявление търпи промяна заради контекста, в който го откриваме? Същият въпрос сякаш важи и за „РМ 2010“ на Тереза Марголес – всичките 313 първи страници за година на таблоид от Сиудтад Хуарес, мексиканския град на границата със САЩ, прочул се с жестоките масови убийства във войната между наркотрафиканти при участие и на прави-телствени войски. Всяка от тях носи обезобразени трупове; характерът на вестника обаче се разкрива от присъствието на разголена девойка край цветното заглавие. Виси и въпросът кой е отговорен за всичко това – бедността, принуждаваща хиляди да пренасят дрога и да се жертват; наркокартелите, готови да изтребват наред заради печалбите си; богатите, осигуряващи тези печалби заради пристрастията си; правителството, неспособно да защити гражданите си...
Жмиевски не крие, че сред заявленията на биеналето има и такива,
които самият той не може да подкрепи. Но продължава да настоява, че единственият начин за промяната им е да са чути. „Нов световен форум”, проект на Йонас Стаал, събира около кръгла маса символите на движения, обявени с право или не за терористични. Подобна маркировка ги оставя в още по-дълбока тъмнина, лишава и тях, и противниците им от възможността да разрешат проблемите си без терор. Да не говорим, че събрани заедно, противоречията на подобен „интернационал“ надали ще са по-малко от тези в ООН. Във всеки случай вече има достатъчно примери в какво се излива тоталното заглушаване на мнението на опонента – виж Китай, Русия, защо не и Египет... Кайро е споменато на биеналето с GSM оператора MOBINIL, незабавно изключил мрежата си при демонстрациите на площад „Тахрир”, но рекламиращ се днес с фотографии от същите тези демонстрации.
Последната работа, за която искам да разкажа, е „Родена в Берлин“ на Йоана Райковска, представена в обширна фото- и видеоинсталация. Авторката, живееща между Лондон и Варшава, взема решение да роди дъщеря си Роза в столицата на обединена Германия, запознава я с града, който оттук нататък тя ще бележи като място на раждането си. За самата Райковска Берлин прилича на „...човек на средна възраст, добре изглеждащ, добре облечен, но едновременно изтощен от години страдания... от опитите да ги изкаже, отсъствието на език, от неминуемите последици и всекидневните болкоуспокоителни... Някои части на тялото му са тотално умъртвени“. И продължава: „Искам да видя тези мъртви места, да ги докосна... Роза е откликът ми на Берлин. И дар.”
Напрежението, изливащо се върху зрителите на 7-то Берлинско биенале, поляризира мненията, професионални или не. За едни политиката е убиец на изкуството, за други – то е длъжник, който няма право да отвежда погледа си от разтърсващите моменти на настоящето (и миналото). Но и в двата случая опцията „харесвам/не харесвам“ спря да работи – засегнати са всички, значи такава изложба има място. Още повече че Берлин е единственият възможен град, където тя да се случи именно сега. А за тези, които искат други изложби – има и за тях, – всеки миг се очаква Документа в Касел...
Яра БубноваНяма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
