Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Август, 2022  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Постинг
02.05.2012 09:21 - Нови научно-изследователски материали (рецензии и становища) по тема за българския видеоарт - продължение
Автор: ulian Категория: Други   
Прочетен: 1237 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 24.11.2013 10:00



Становище
За дисертацията на Васил Еленов Марков „Трансформации на времето в съвременните видео и дигитални изкуства. Работи от художествените форуми в Югоизточна Европа след 1996 г.” за присъждане на образователната и научна степен доктор
От
image
доц. д-р Ингеборг Братоева - Даракчиева

   Забележка:
© 2006-2016 Юлиан Митев
Всички снимки към този текст, както и самия текст са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с мен, ако желаете да ползвате текстове на статии и снимки. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към публикациите.  



      
Дисертацията на Васил Марков „Трансформации на времето в съвременните видео и дигитални изкуства. Работи от художествените форуми в Югоизточна Европа след 1996 г.” представлява опит за теоретично изследване на проблема за времето във видеоизкуството, подкрепено от примери върху български материал. Засягайки проблематиката на съвременното изкуство от гледна точка на хибридността на съвременните визуални медии, авторът се фокусира върху динамиката на визуалната култура. Изследването е направено с интердисциплинарна методология, съчетаваща преди всичко философски, културологични и медиаведски подходи.
       Авторът разработва основната проблематика на труда в четири глави, плюс задължителните увод и заключение. Изложенето е фокусирано върху няколко смислови центъра: разкриване на същността на видеото като технологично изкуство; характера на връзката на движещия се образ с времето и проблемът за „реалното време”; отношението на съвременния движещ се образ към предходните модуси на визуалното; генеалогията на технологичния образ; „избледняването на времето” при отсътвието на материален референт на дигиталния образ и отново въпросът за времето, вплетен в анализа на отношенето стари-нови медии. Анализите на българската артистична практика, които според мен представляват осонвния принос на дисертацията, са допълнени с интервюта с български видеоартисти, видеография и илюстративен материал.
       Първата галава на дисертацията озаглавена „Ранният видео арт и въпросът за времето” изследва динамиката на развитие на видеоизкуството при възникването му като културна форма през 60-те години на миналия век. Тя задава понятийната рамка на изследването и основната му проблематика – отношенията телевизия-видеоарт и тематизирането на реалното време като иманентна характеристика на видеото като медия. Заявяват се и двете основни тези труда: „при системите на образа никога не говорим за разтрогване и изместване, а за динамично задействане на виртуалности” и доста спорния опит да се обоснове възможнстта за дефиниране на „коя да е медийна специфика”.
Втората глава „Дигитална култура” е опит за оспорване на чистотата на видеото („Видеото никога не е било чисто, а разроено и разклонено (инсталации, пърформанси, сателитни излъчвания, апроприативни колажи и пр.), а образът е прескачал от медия

2

на медия.”) и поставянето му в контекста на по-обща дигитална култура. Заедно с това се посочват и коментират особеностите на дигиталния образ. Опитвайки се да се противопостави на опозицията аналогов-дигитален образ Марков предлага видеото „да се разгледа не като фиксирана област, а като поле на потенциалности, отношенията между които се пренареждат при отделната, конкретна творба. Повече от оригинална е и ключовата му теза, че „ новите технологии не представляват прелом” и „че традиционно и ново, аналогово и дигитално не стоят в опозиция”, базирана върху пренебрегването на факта, че телевизионният образ не е аналогов в традиционния смисъл на термина, свързан с технологията на киното. В телевизията „писането със светлина” не се извършва като непосредствено въздействие на светлината върху ленатата, а е трансформирано, т.е. опосредствено от електромагнитни импулси. Мога да разбера порива на един млад изследоветел да се отдаде на синхорен, вместо на демодирания лиеарен, анализ на процесите, но все пак мисля, че известен историзъм би го предпазил от подобни неточности, които по-скоро подронват, отколкото доказват иначе оригиналните му тези. Те намират своята доста по-адекватна защита най-вече чрез позовавнията на Дельоз: „Идеята ми е ... да покажа, че парадигмата при него [дигиталния образ – б.м. И. Б.] е не на препис и оставяне на следа, а на изразяване (едно от централните понятия във философията на Жил Дельоз).”
       Присъствието на Дельоз, като главен референт на труда се забелязва особено отчетливо в третата глава на дисертацията „Видеомашини”. На пръв поглед изглежда, че Марков се интересува и от постановките на Бергсон, но за всеки, който познава в детайли философията на киното, предложена от Дельоз, е очевидно, че дисертантът се инетресува от Бергсон в степента и в аспектите, които са интересували и Дельоз преди близо тридесет години (трудът му излиза през 1983). По това време дигиталната култура прави първите си стъпки и колкото и остаряла да ни се струва самата мисъл за напредък, все пак бихме могли да си дадем сметка, че за тридесет години в изкуството на движещия се образ са настъпили значителни промени.
       От гледна точка на българския контекст най-интересната тема в трета глава представлява анализа на връзките на изкуството, и в частност на видеоарта, с надзора като социо-културен феномен. След традиционните позовавания на Фуко, Марков проблематизира реалното време във видеоарта като време на надзора „и ако артистите присвояват надзор, то е за да „доставят“ време, което е качествено и нехронологично – време на събитието, а не затворен къс настояще.” За съжаление липсата на историзъм отново създава впечатление за предпоставена аргументация. „Да се върнем за кратко при ранното видео. – пише Марков на стр. 80 - Едва ли е тайна, че образът в телевизията – тази гигантска машина за глобален контрол – влече генеалогията си от военния надзор. Телевизионният образ е само по-късна версия на радарния (радарът е технология, развита през 30-те години на 20-ти век за целите на войната). Ако проследим, обаче историческото развитие в неговата линеарност, ще се наложи да се конфронтираме с факта, че телевизионният образ няма как да се е развил от радарния, тъй като първата телевизионна транслация се е състояла в Лондон през 1928, като изобретателят й Джон Л. Беард се опитва да създаде визуален аналог на радиото, да транслира образ, да комуникира, а не да надзирава. (Вж. Monaco, James. How to read a film. Movies, Media, Multimedia. New York, 2000.) Функцията

3

на наблюдение, или ако предпочитаме на „надзор”, наложена от военните върху телевизията , през 50-те години на 20 век, не влиза в първоначалните намерения на Беард.
Историзмът би допринесал и за това да не се огласява като открвателска теза заключението, че „дългият, необработен кадър в реално време е не по-малко конструиран и не по-малко трансформативен от онзи, който е монтиран”, а да се отдаде дължимото на теорията на Сергей Айзенщайн за „вътрешнокадровия монтаж”, която е известна още от 30-те години на миналия век. Дельоз коректно цитира Айзенщайн, да не говорим за българския кинотеоретик проф. д. изк. Неделчо Милев, чл. кор. на БАН, който многократно засяга проблма за вътрешнокадровия монтаж в трудовете си, имено от гледна точка на постановките на Айзенщан. Милев обаче липсва като референт в тази дисертация, както липсват и трудовете на проф. д. изк. Божидар Манов „Дигитална аудиовизия” (2000), „Дигиталната стихия” (2003) и „Еволюция на екранното изображение” (2004), както липсва и дисертацията на Александър Янакиев „Пространство и време в киното и телевията” (1988). Тези трудове са издадени на български език, и естествено не са донесли на авторите си световна популярност, но за сметка на това оформят една, макар и малка българска традиция на навлизане в проблематиката и предлагат доста добра основа за разсъждения върху проблема за времето във видеото (създавано върху магнитна лента или дигитално). От друга страна, считам, че при Васил Марков преодоляването на тези липси е въпрос на време, което младият изследовател има в изобилие пред себе си.
       Според мен четвъртата глава на труда „Entre-deux”, която съдържа анализи на множество произведения от български артисти, е най-приносната в текста. Спирайки се на отделни творби и заедно с това очертавайки културната практика на видеоарта у нас, Марков открива образи-време, които не са подчинени на движението, а напротив – при тях времето не е подчинено на движението, а по-скоро „самото то поражда погрешни движения и фалшифициращи структури.” Марков съзнателно търси метаморфозите на неистинното при българските артисти: „ексцентрични и интензивни движения, довеждане на „преди“ и „след“ в средата на кадъра, симултанност на несъвместими моменти и т.н.” Заедно с това авторът се опитва да установи, доколко интервалите в работите на Надежда Олег Ляхова, Калин Серапионов, Красимир Терзиев и др. са „проходи между статичния и подвижния образ и между отделните медии и диспозитиви.” Интервютата с българските артисти добавят и интересен поглед към културната практика „отвътре”.
       Оценявайки по достойнство сериозната амбиция да се създаде теоретично обоснована концепция за видео културата в България, стойността на адекванто подбрания емпиричен материал и точните анализи, както и адекватните като количество и съдържание налични публикации, изказвам становище, че дисертационният труд „Трансформации на времето в съвременните видео и дигитални изкуства има необходимите научни качества, за да бъде присъдена на автора му Васил Еленов Марков образователната и научна степен доктор.
       Доц. д-р Ингеборг Братоева-Даракчиева
       17.1.2012.




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 3219149
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1807