Постинг
25.06.2015 13:05 -
„Отдолу лопата, отгоре корито и вътре то скрито“ – новите гатанки на проф. Памукчиев
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 2505 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 25.06.2015 14:05
Прочетен: 2505 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 25.06.2015 14:05
INTERNATIONAL ART RESEARCH & REVIEW №1 за 2015 г.
„Отдолу лопата, отгоре корито и вътре то скрито“ – новите гатанки на проф. Памукчиев
Новата изложба на Станислав Памукчиев грабва зрителя още със заглавието си – „Криптоси“ – неща тайни, неща скрити, неща труднодостъпни за разбиране. Наистина – на пръв поглед гледащият е поставен пред редица загадки. Те са най-малко на две нива – художникът скрива формата; неговите обекти – пакети, примитивни кукли, детски ризки, приготвени като че ли за големи кукли, са се лишили частично от своята материална форма, изчезваща по волята на авторовото “криптиране“, но още не са видоизменени дотолкова, че реципиентът да не може да познае авторские инвенции.
Второто криптиране е предефинирането и преобразуването на помещението на галерията, в която е ситуирана изложбата. Самата галерия е с планова схема, която българският език свежда до „апартамент – две стаи и кухня“, а в случая, както е в тази галерия „без кухня“ – „ах, как е сладостно това и тъжно“ (Далчев) е превърната в хранилище, в депо – нещо, което изначално е лишено от сакралното пространство, предназначено да помести картината и да стане сцена, върху която се проектира „големият исторически разказ“. В собствения смисъл на криптоса авторът на изложбата е „зашифровал“ именно големия исторически разказ, като го е деформирал и свел до отделни, нямащи на пръв поглед нищо общо една с друга, фрази. Именно фразирането с помощта на материал – „пепелни ризи, вързопи, кърпи, направени от тензух, марли, воал, мрежа, тел, канап, напоени с парафин и восък“ – както сам пояснява художникът, са основа на авторската му изобразителна стратегия.
Всичко, което е обект на разглеждане, е обект на „неопримитивен език“, като този език е характерен както за видеоарта на автора („Балерина“, Виждам една поляна“ – показвани в предишни негови изложби) така и в обектите, които излага сега. Превръщането става и по отношение на интериора на изложбеното пространство - боядисано в черно, то демонстрира стремежа на твореца да го превърне в абсолютно черно тяло, което да погълне в себе си „архетипните и атавистични наслоявания“ (по думите на автора) да съхрани морбидните енергии, страхове, обсесии на разтеглената времева ос, заедно с художническите „прекъсвания“ по нея.
От друга страна освен черното, с което са боядисани стените, те допълнително са облицовани с тънка полупрозирна материя, показваща умението на автора да ползва не само художествените си дадености, но и архитектурните особености на и без това безличното и миниатюрно галерийно пространство. Тук интуициятеа е помогнала на художника да преодолее успешно и неудачната планова схема – тази особеност и преграда, характерна за почти всички частни галерии в София, в сегашния момент.
Енергийното поле, създавано от и около неопримитивните, дори в голяма степен „атавистични“ експонати, е заключено в двойна черупка, което прави ударът върху психиката на зрителя още по-мощен и релефен: „образни въплътявания на енигматично закрити съдържания“ – според поясненията на автора. Именно тези енигматично скрити съдържания са разнообразно експонирани в „метални шкафове върху мрежи“, като начините за подреждане на материалите са различни – в шкафове или висящи на куки, на малки телени закачалки, в стъклени витрини, окачени на стената и долепени до нея – авторовият замисъл не е бил спиран пред нищо в стремежа си да помогне на зрителя да схване не само същността на загадката, но и да се добере максимално близко до отговора – „Предмети с озадачаваща функция провокират напрежение, предизвикват влечение към неразличимите сенки на едно пред или следбитие“ всъщност са знаците на днешното ни битие. Те ни гледат, те ни провокират, ти не карат да търсим смисъла на собственото си съществуване – от доказването, че ни има до самодоказването, че сме факт, че съществуваме.
Психичният и духовен комфорт са нарушени, удобството и сигурността – отхвърлени. Експонатите са лишени дори и от цвят – тук авторът продължава реализация на идеята, чието начало забелязваме в една от предишните му изложби, наречена „Пепелни картини“. Черното на въглена и бялото на памучната марля са крайните маркери, а сивото в различни негови нюанси е хомолог на цветността, която би трябвало иначе да бъде първостепенна авторова задача, ако художникът предварително не се бе отказал от нея за да доведе зрителя до така желания когнитивен дисонанс. Това, че този дисонанс е умишлено търсен, се потвърждава не само от трансформацията на пространството, отказването от цвят и странността на формата, но и скриване на съдържанието. Пакетите са толкова добре направени, че зрителят не се съмнява, че те крият в себе си нещо реално, но обгорени от стихията, покрити от крехката восъчна черупка, вързани на „двоен моряшки възел“ с дюлгерски канап, те никога няма да открият тайната си пред зрителя – те само ще му внушават своята енергия и подобно на някакъв психоделичен perpetuum mobile ще го предизвикват да прави своите флуктуации между изложбата и извън нея, между тук и сега, между някога и преди, като дори разгадаването на загадката няма да го доведе до яснота и спокойствие, защото енигматичните съдържания по дефиниция не могат да бъдат разшифровани докрай, а озадачаващата им, дълбоко нехудожествена същност, ще маргинализира зрителя докрай.
„Може ли изкуството да ни съпроводи в лабиринтите на себепознаване и себеразкриване?“ – това е и най-голямата загадка на изложбата.
На подобна гатанка зрителят вече ще е намерил отговора при излизането от тази малка галерия, която още дълго време след закриване на изложбата ще остане „абсолютна черна дупка“ – пардон! - „абсолютно черно тяло“. д-р Юлиан Митев, изкуствовед
„Отдолу лопата, отгоре корито и вътре то скрито“ – новите гатанки на проф. Памукчиев
Новата изложба на Станислав Памукчиев грабва зрителя още със заглавието си – „Криптоси“ – неща тайни, неща скрити, неща труднодостъпни за разбиране. Наистина – на пръв поглед гледащият е поставен пред редица загадки. Те са най-малко на две нива – художникът скрива формата; неговите обекти – пакети, примитивни кукли, детски ризки, приготвени като че ли за големи кукли, са се лишили частично от своята материална форма, изчезваща по волята на авторовото “криптиране“, но още не са видоизменени дотолкова, че реципиентът да не може да познае авторские инвенции.
Второто криптиране е предефинирането и преобразуването на помещението на галерията, в която е ситуирана изложбата. Самата галерия е с планова схема, която българският език свежда до „апартамент – две стаи и кухня“, а в случая, както е в тази галерия „без кухня“ – „ах, как е сладостно това и тъжно“ (Далчев) е превърната в хранилище, в депо – нещо, което изначално е лишено от сакралното пространство, предназначено да помести картината и да стане сцена, върху която се проектира „големият исторически разказ“. В собствения смисъл на криптоса авторът на изложбата е „зашифровал“ именно големия исторически разказ, като го е деформирал и свел до отделни, нямащи на пръв поглед нищо общо една с друга, фрази. Именно фразирането с помощта на материал – „пепелни ризи, вързопи, кърпи, направени от тензух, марли, воал, мрежа, тел, канап, напоени с парафин и восък“ – както сам пояснява художникът, са основа на авторската му изобразителна стратегия.
Всичко, което е обект на разглеждане, е обект на „неопримитивен език“, като този език е характерен както за видеоарта на автора („Балерина“, Виждам една поляна“ – показвани в предишни негови изложби) така и в обектите, които излага сега. Превръщането става и по отношение на интериора на изложбеното пространство - боядисано в черно, то демонстрира стремежа на твореца да го превърне в абсолютно черно тяло, което да погълне в себе си „архетипните и атавистични наслоявания“ (по думите на автора) да съхрани морбидните енергии, страхове, обсесии на разтеглената времева ос, заедно с художническите „прекъсвания“ по нея.
От друга страна освен черното, с което са боядисани стените, те допълнително са облицовани с тънка полупрозирна материя, показваща умението на автора да ползва не само художествените си дадености, но и архитектурните особености на и без това безличното и миниатюрно галерийно пространство. Тук интуициятеа е помогнала на художника да преодолее успешно и неудачната планова схема – тази особеност и преграда, характерна за почти всички частни галерии в София, в сегашния момент.
Енергийното поле, създавано от и около неопримитивните, дори в голяма степен „атавистични“ експонати, е заключено в двойна черупка, което прави ударът върху психиката на зрителя още по-мощен и релефен: „образни въплътявания на енигматично закрити съдържания“ – според поясненията на автора. Именно тези енигматично скрити съдържания са разнообразно експонирани в „метални шкафове върху мрежи“, като начините за подреждане на материалите са различни – в шкафове или висящи на куки, на малки телени закачалки, в стъклени витрини, окачени на стената и долепени до нея – авторовият замисъл не е бил спиран пред нищо в стремежа си да помогне на зрителя да схване не само същността на загадката, но и да се добере максимално близко до отговора – „Предмети с озадачаваща функция провокират напрежение, предизвикват влечение към неразличимите сенки на едно пред или следбитие“ всъщност са знаците на днешното ни битие. Те ни гледат, те ни провокират, ти не карат да търсим смисъла на собственото си съществуване – от доказването, че ни има до самодоказването, че сме факт, че съществуваме.
Психичният и духовен комфорт са нарушени, удобството и сигурността – отхвърлени. Експонатите са лишени дори и от цвят – тук авторът продължава реализация на идеята, чието начало забелязваме в една от предишните му изложби, наречена „Пепелни картини“. Черното на въглена и бялото на памучната марля са крайните маркери, а сивото в различни негови нюанси е хомолог на цветността, която би трябвало иначе да бъде първостепенна авторова задача, ако художникът предварително не се бе отказал от нея за да доведе зрителя до така желания когнитивен дисонанс. Това, че този дисонанс е умишлено търсен, се потвърждава не само от трансформацията на пространството, отказването от цвят и странността на формата, но и скриване на съдържанието. Пакетите са толкова добре направени, че зрителят не се съмнява, че те крият в себе си нещо реално, но обгорени от стихията, покрити от крехката восъчна черупка, вързани на „двоен моряшки възел“ с дюлгерски канап, те никога няма да открият тайната си пред зрителя – те само ще му внушават своята енергия и подобно на някакъв психоделичен perpetuum mobile ще го предизвикват да прави своите флуктуации между изложбата и извън нея, между тук и сега, между някога и преди, като дори разгадаването на загадката няма да го доведе до яснота и спокойствие, защото енигматичните съдържания по дефиниция не могат да бъдат разшифровани докрай, а озадачаващата им, дълбоко нехудожествена същност, ще маргинализира зрителя докрай.
„Може ли изкуството да ни съпроводи в лабиринтите на себепознаване и себеразкриване?“ – това е и най-голямата загадка на изложбата.
На подобна гатанка зрителят вече ще е намерил отговора при излизането от тази малка галерия, която още дълго време след закриване на изложбата ще остане „абсолютна черна дупка“ – пардон! - „абсолютно черно тяло“. д-р Юлиан Митев, изкуствовед
Излезе в тираж първият брой на списание ...
Виктория Марченкова, Създаване на репрез...
В Театъра на армията „Лес“ на Островски ...
Виктория Марченкова, Създаване на репрез...
В Театъра на армията „Лес“ на Островски ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
