Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Постинг
25.06.2015 13:00 - „Мизантроп“ – на сцената и сред публиката
Автор: ulian Категория: Изкуство   
Прочетен: 1435 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.06.2015 14:07


INTERNATIONAL ART RESEARCH & REVIEW №1 за 2015 г.
image

„Мизантроп“ – на сцената и сред публиката

  На всички съвременни режисьори много им харесва фразата, приписвана на Леон Даниел:  „Текстът е само повод за театър“. Обичат я, защото ги облекчава безкрайно при техните, с позволение, експерименти – текстови, сценично-постъновъчни и актьорски. А всички тези безумия, които кой знае защо (може би по инерция) се наричат режисьорски търсения, се изсипват върху главата на обикновения зрител. Да още натоварени с обвиненията, че той не разбира от театър и не приема на доверие всички тези режисьорски и актьорски търсения, нюанси, въодушевления, първоначално провокирани от авторския текст, стоят едва ли не в основата на театъра, който гледаме.

В подобни търсения, макар и по-умерени, виждаме и режисьора Петър Денчев с постановката му „Мизантроп“ от Ж.Б. Молиер, която той поставя съвместно, като гост-режисьор със Сдружение „Клас“ – в дадения случай това е независима артистична организация. Тя е създадена съвсем наскоро – през 2013 г. и по един своеобразен начин е продължение на артистичната дейност на абсолвентите по актьорско майсторство от класа на доц. Ивайло Христов от НАТФИЗ. По съвет на своя преподавател те продължават да са заедно и след дипломирането си. Добрата новина, която трябва да се отбележи за тях, е неистовият им стремеж да създават театрални проекти, които да вдъхновяват младите хора, които все още не са предпочели „Терминал 2“ на аерогара „София-Враждебна“, а са останали у нас. Техният стремеж да създават качествени театрални постановки, които да са не само провокативни, но и направени с майсторското умение на младите, кипящи от идеи и енергия актьори, се увенчава с успех. Пример за това е и постановката на Молиеровия „Мизантроп“.

Преди да поканят Петър Денчев за режисьор, актьорите от трупата придирчиво проучват това, което той е постигнал до сега. На везните вероятно са били сложени всички негови постановки – като се започне от студентския му дебют с пиесата на Франк Ведекинд „Смъртта и дяволът“ с участието на червенокосата фурия Гергана Плетньова, та до началото на 2014, когато всъщност започва съвместния им театрален проект. Запалените театрали също помнят успешния му професионален дебют „Жената от миналото“ по Роланд Шимпелфениг, поставена от него в  Пазарджик, която може да се отбележи и като началото на серия от успешни постановки в провинциалните театри. В старозагорския театър „Гео Милев“ зрителите го помнят с две  постановки – „Карнавал“ от Жорди Галсеран и „Ромео и Жулиета“ от Шекспир. Знаменит в професионалните в театрално-зрителските среди обаче го прави постановката на „Медея“, като своеобразен творчески микс от текстове на Еврипид, Ануи, Драйер и Бродски, която той поставя в Русенския театър „Сава Огнянов“ през 2012 г. Режисьорските находки, постигнати заедно с русенската трупа, са закрепени по-нататък и на софийските сцени с „Морски пейзаж“ от Едуард Олби, поставен в Народния театър „Иван Вазов“ (2013 г.), „Бурунданга“ от Жорди Галсеран, играна на сцената на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ през следващата година. Като човек, предпочетен за режисьор на толкова своеобразна театрална трупа, той е успял да се разгърне без да усеща сдържащите начала на нашите репертоарни театри.

Неговият „Мизантроп“ няма как да бъде сбъркан с друг – печатът за качество е поставен още с избора на заглавието – вечнозелената и актуална класика  винаги е привличала зрителя. Летвата още при репетициите е вдигната високо и на премиерата Сдружение „Клас“ успява да покаже не само, че е задружен колектив, но и че е съвършен „театрален механизъм“ под управлението на амбициозния и добре подготвен млад режисьор. Основната линия – че става дума за неща, в които всички сме потърпевши – е изведена още преди актьорите да са се появили на сцената. Тук трябва да отбележим умелата работа по сценографията и костюмите, дело на Радостина Тодорова. При сценографията се разчита главно на светлината и контрастите между светло и тъмно, които се редуват така, както „приятностите и неприятностите“ в живота. Костюмите, голяма част от тях носят това наименование чисто условно, позволяват максимум актьорска игра с телата, потопени в тъмнина или светлина, според замисъла на режисьора, а той пък остава верен на духа на класиката, макар че стремежът му е да скъса веригата на многовековната комедийна интерпретация и да я превърне в своеобразна траги-комедия – нещо, така близко и понятно в живота извън сцената. Тази своеобразна конюнкция между сценично и несценично, между игра и алюзия, между фантазийно-актьорско и грубо-житейското всъщност е най-големият успех на режисьора и магнит за зрителите. Да, наистина няма човек, който поне веднъж да не е претърпял поражения както в своите копнежи, търсения и приятелства, така и в своите несъгласия, докосвания до щастието и заблуди. Именно това е втората умела драматургична мрежа, с която актьорите оплитат зрителя в своята магия на сценичното действие.

Но Петър Денчев не забравя факта, че поставя комедия. Към смеха той се отнася сериозно, като си дава ясна сметка, че ще бъде безотговорно да накара младите хора от публиката да се смеят на несъстоятеллни неща. Оттук произтича и стремежът му да се докосва до силно актуални проблеми. При това тези проблеми са хем смешни, хем също така болезнени – персонажите са потънали дълбоко в собствения си херметичен свят веднъж заковани там с авторския текст и втори път – с режисьорските указания. Интересна е играта на актьорите Ивайло Драганов и Кристиана Ценкова, претворили по удивително естествен начин стремежът на своите персонажи към взривните усещания на болката и напрежението, появили се като резултат на изпразване от съдържание, защото се подчиняван на фалшив морал, обладани и накрая унищожени от него. Играта на Юлия Петрова и Ева Данаилова е доведена от режисьора да нейния краен синтетизъм – в персонажите, пресъздадени от тях, копнежите, така присъщи на младия човек, са заменени от страстта по притежаваното – да се притежава на всяка цена – това е показано от тях по начин, който покорява зрителя, показва му пагубността на тази страст и му напомня, че нищо от притежаваното тук няма да отнесе в отвъдното. В играта на Виктория Ангелова и Дарий Чавдаров е означено деструктивното, като част от комичното и по този начин те доизграждат органиката на режисьорските търсения. При тях всеки поглед и жест са не просто маска, а маска върху маската – двойно кодираната замаскираност, парадоксално разкрива и главната мисъл на великия френски драматург: признанието като отрицателно откровение за човека е и висока трагика, и житейска комедия, и това прекрасно разбират и пресъздават на сцената актьорите на това удивително театрално сдружение „Клас“ – наистина под ръководството на П. Денчев поднасят парадоксите на съвременния ни живот в една комедия, чийто текст се появява на бял свят преди няколко века. Прекрасно беше актьорското превъплътяване на Светла Рангелова и Калоян Лулчев. Петър Денчев не само окуражава тяхното постигане на театралната страст към търсенето на отговорите, към сложната проблематика и обобщенията, която предполага финалът на пиесата. Колективът на сцената показва не само колективния крах на илюзиите, но и изгнанието – независимо дали вън или вътре в себе си – като едничката форма на утеха.

Трябва да споменем и още един елемент на спектакъла – това е хореографията на София Георгиева. Тя е подходила синкретично – танците не са специално отделени от играта, а органично вплетени в нея – получава се нещо, което напомня текст на песен на Б. Окуджава: „Как он дышет так и пишет“ – тук актьорите танцуват с такава лекота, с която се движат на сцената с лекота, подобна на тази, с която дишаме. Органичният букет от актьорски индивидуалности е слят, но всеки от тях представя своята история, своя персонаж, вижда спектакъла като „свой“ и го пречупва през себе си. Ето каква сложна задача е решил режисьорът. Творбата не е загубила от своя силен патос, но той е представен през Петър-Денчевския конструктивизъм на общото постановъчно решение и това прави пиесата интересна, гледаема и съвременна.

РЕГИОМОНТАН



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 2632697
Постинги: 1530
Коментари: 191
Гласове: 1804