Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Постинг
29.04.2011 08:35 - ДНЕС БЪЛГАРИНЪТ В БЪЛГАРИЯ Е ИЗЧЕЗВАЩ ВИД! Интервю с актрисата Йоана Буковска
Автор: ulian Категория: Изкуство   
Прочетен: 2114 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 18.12.2011 10:37


ДНЕС БЪЛГАРИНЪТ В БЪЛГАРИЯ Е ИЗЧЕЗВАЩ ВИД (ИНТЕРВЮ С АКТРИСАТА ЙОАНА БУКОВСКА) С любезното разрешение на главната редакторка на електронния дайджест "СПЕ".image  image Стоим и чакаме пред служебния входна Театъра на армията заедно с фотографа. Дошли сме малко по-рано от уреченото време. Уговорката ни с Йоана Буковска е за ... часа и 30 минути. Мисля си колко ли ще закъснее за срещата. Първа изненада: Йоана се появява точно в и тридесет. Делово се ръкува и ни повежда по изпълнените със синкав полумрак коридори на театъра. Изкачваме се по тесни и стръмни стълби за да стигнем до гримьорната. Влизаме. Тук ме очаква втората изненада: обзавеждането е в стил „каменен век” – 4 стола, 4 малки бюрца, 4 симпатичнти огледалца тип „трюмо”, 1 кушетка (вижда ми се малко изтърбушена) и 1 салонна закачалка. Това е. Няма окачени по стените стари афиши на отдавна отминали представления, няма засъхнали букети от многобройни почитатели, кутийки с гримове и бурканчета с кремове. Сядаме на неудобните столове. Докато чакаме фотографът да извади и нагласи своите „такъми”, поглеждам към актрисата. Тук върху мен се стоварва третата изненада: макар и облечена строго – тъмносини джинси и огненочервена блузка от фина вълна , с прихваната назад коси, актрисата излъчва невероятна, всепокоряваща женственост! Когато започна да говори, към впечатлението за безупречно тяло, жест, мимика и смях се прибави и това, че има удивително чувство за хумор. С пленителна усмивка ми обяснява, че не вижда в мен представител на жълтата преса. Намекът е ясен, нали? През смях ми обяснява че Чарлс Буковски (Henry Charles Bukowski, 1920-1994, е американски поет, романист и публицист) не е нито неин чичо, нито вуйчо; че не и е помагал за нищо в живота, макар да носят еднакви фамилии. Нейната е с ударение на „у”, защото е дъщеря на друг писател, само че български – г-н Христо Буковски. Поглежда ме. Разбирам че е време да започнем и задавам първия въпрос, който няма как да бъде наречен другояче освен банален, но все отнякъде трябва да се започне. Въпрос: Какво беше Вашето детство? Отговор: Доста съм говорила за своето детство и то няма да е изненада за никого. Имах едно прекрасно и щастливо детство, което до десетата си година прекарах в град Габрово. В родната ми къща, където основно живеех с баба и дядо. Свирех на пиано до трети клас. А след уроците и пианото, по цял ден прекарвах пред паметника на Тотю Иванов пред къщата ни с цяла тайфа деца. Не съм от поколението, които си играе на компютър и всяко дете вегетира самостоятелно вкъщи. В. Как се прекъсна музикалната линия във Вашето образование? О. Прекъсна се след идването ми в София, където живеех с мама и татко на един прекрасен таван, на който нямаше как да вдигнем пианото, за да имам музикален инстумент вкъщи. Но за мен пианото... Аз, преди да стигна до театъра, който за мен е събирателен образ на всички изкуства, тоест, театърът се прави от всички изкуство помалко, изобщо актьорската професия, а не само театърът, минах през почти всички видове други изкуства. Пианото бе едно от тях. Танцувах балет докъм 4-ти клас. Всъщност, това беше големият сблъсък с майка ми, която се оказа права, защото и казаха, че аз имам „халтави” стави. Това попречи на мечтата ми да стана балерина, тъй като имаше опасност в един момент тялото ми да ме „предаде”. Освен това, когато влезеш в 4-ти клас в балетно училище губиш всякаква възможност за нормално образование, защото се знае как се работи там и по колко часа на ден се танцува. И така: балет, пиано, рисуване, което и до днес е мое хоби. Но за него трябва да имам определена нагласа и, основно, време. Другото беше писането – покрай мама и татко, които цял живот си изкарват хляба с писане. С брат ми имахме периоди ( уточнява – „с по-малкия ми брат Янислав”), когато пишехме – кога новели, кога приказки. Той се беше засилил да пише дори роман. Става дума за това, че всички тези занимания много са ми помагали и ми помагат днес в моята професия. Дори когато бях малка и ме питаха каква искам да стна отговарях: „Нещо, свързано с изкуството” и то така се и случи. В. Това означава ли, че един ден, в бъдеще, можем да очакваме от Вас драматургични текстове? О. Може би да. Но за това също се изисква време и опит. Напоследък се улавям – покрай отговарянето на интервюта, изпратени ми по Интернет – че явно съм наследила таланта на майка си ибаща си и писането ми се отдава все по-добре. В. В музикантските семейства децата, като правило, също стават музиканти, но не знаех, че и в писателските фамилии децата също стават писатели? О. Не, не е задължително. Но аз израстнах в такава среда и с такива родители, които винаги са държали много на словото, на правилното използване на думите, на пълния член и т.н. Днес това е вече лукс, който дори ежедневниците ни не спазват. Стана така, че правописът на българския език за никого не е задължителен. В. Но вие освен правоговора знаете и правописа? О. Да, надявам се! Това много ми помогна в ученето на езици. Аз научих добре френски език след като завърших Френската гимназия и английски, защото когато знаеш добре родния си език, това е основа да научиш добре всеки следващ език. Без това няма как да се получи. В. Тогава едно от стъпалата да покорите „Комеди франсез” е вече преодоляно. О. Не, не е минато! Там изобщо никого не чакат с отворени обятия. Това, че станахме част от Европа нищо не значи. За съжаление техните синдикати си стоят на мястото и си знаят задълженията, за разлика от нашите, които допускат актьори от всички народности да снимат или да играят в България, но когато ние се опитаме да отидем там - било то във Франция, Италия, Англия или пък не дай боже Америка – много е трудно. Ситото е голямо. И ти казват: „Ние си имаме наши актьори. Вие си стойте там, където сте си родени”.
image
В. Какво беше най-ценното от обучението ви във ВИТИЗ? О. Моята преподавателка проф. Снежина Танковска, която кали характера ми. Тя ме научи да отстоявам и изпълнявам всички ангажименти, които имах във ВИТИЗ, да пресявам всичко онова, което е важно за мен и кариерата ми и да го постигам, независимо от това, какви жертви се изискват от мен. Това, че музикален преподавател ми беше големият композитор Румен Цонев. Той ме научи на основни неща. А също и големият приятел, първо приятел и след това преподавател – Красимир Йорданов, лека му пръст, който си замина от рак на 36 години, който ме научи как се говори на сцената, като извади от мен глас, който аз не бях чувала до този момент. Той работеше по много нови техники, които бешие усвоил навън, в чужбина. Той знаеше как се вади сценичният глас на актьора, тоест, че същността на един актьор е неговият глас и как да достигнеш до него благодарение на медитация, йога-дишане и активна работа с подсъзнанието. Това е най-общо казано. Има много методи. Нашият клас бяхме щастливци – разбрахме какво се крие във всяко човешко същество. А ако е имало късмета да бъде актьор – може да го използва по предназначение. В. Извинявайте, но човек, когато Ви гледа, не може да си помисли, че сте попаднали в плен на мистицизма и други такива неща? О. Не, това е начин да опознаем вътрешното си „Аз”. Ние все пак работим с това. Ние не сме кукли на конци, които режисьорите манипулират. Актьорът трябва да познава какво носи в себе си за да знае кои роли са за него и кои не са. Или пък да използва потенциала си за да го изразява и развива с ролите, които получава. В. Търсите ли да откриете онази точка, в която, според Бергман, се пресича личността на актьора с онова, което той играе? О. Тази пресечна точка е може би „нещото”, което събира Станиславски и Бергман. А именно – да се опиташ да си представиш: какво би станало ако ти беше в този живот, даден ти от автора, на хартия, този живот, който трябва да изиграеш. Естествено е, че не можеш да избягаш кой знае колко от собствения си светоглед и светоусещане като човек, защото все пак ние, на тези „хартиени хора”, както аз наричам нашите персонажи в пиесите и сценариите, даваме „плът икръв”, чувства и емоции. Дори да трябва да изиграеш нещо, което ти никога не би направил в собствения си живот, защото си съвсем друг мовек, това ти дава един „друг” жизнен опит. Трупаш опит, който никога не би ти се случил в собствения ти живот и то точно защото не си такъв човек, не си имал семейството, което има героинята ти, или не си имал предателите, които има героинята ти, или не си имал малшанса, който е имала тя. Така ставаш много по-зрял, добиваш много по-голям опит, благодарение на ролите на тези същества, които изиграваш. В. Понеже споменахте името на Константин Сергеевич Станиславски – какво е неговата система за Вас? О. Това е същината на актьорстовото. Когато четях и прочетох техните книги във ВИТИЗ докато учих, много се изплаших, защото в тях имаше непозната терминология, дедостъпност и дистанция в начина, по който е описано всичко. А всъщност, с времето и опита, мисля, че всеки един актьор стига до техните прозрения, но не може да вникне в така добре облечените от тях в думи процеси, през които се минава. И въпреки това смятам – да, тяхната система е гениална; да, - генерално казано – точно така. Но всеки един актьор има коренно различен, индивидуален подход към всяка роля. Не трябва да забравяме, че театърът и киното са две абсолютно различни неща. Става дума, че всеки си намира своя начин как да стигне през себе си или как да „напъха” някой друг в себе си и това също се определя от всяка роля, всеки жанр, всеки режисьор ... Защото не може да сравниш и да приравниш Вили Цанков с Теди Москов, нали? Те имат тотално различни похвати на работа. Мисля, че всяка система, независимо от кого е „онагледена” и определена (дадена като правила) , не може да изчерпи живота на един актьор или режисьор. Всеки открива истината за сбе си благодарение и на тези неща, но ако можеше с прочитането на книги, написани от теоретици, да се стане актьор, то всеки щеше да е актьор. В. Споменаването на имената на тези колоси на теоретичната мисъл ни отвежда към МХАТ и култовата му поставовка „Чайка”. Какво е Вашето отношение към руския театър? О. Нещо, за което мога само да мечтая. Не само като театър, но и като атмосфера. Аз говоря за Русия днес. Има нещо, което в България се губи. Това е именно отношението на публиката към хората на изкуството; още повече – към актьорите. Това благоговеене, което те имат към творците си, това, че смятат, че творците им не са обикновени хора, а същества, които са с едно стъпало по-близо до боговете. Колкото и високопарно да звучи това е факт. Тяхната публика са хората, които ходят до театъра „в галоши”, а там вадят официалните обувки, обуват ги и влизат наистина като в храм. Подобно отношение няма как да не влияе на творците им, няма как да не ги накара да се почувстват наистина различни, специални. И ги провокира да правят по специален начин нещата, защото колкото и да смятаме, че оставяме бита и проблемите си до вратата на театъра, когато отношението към теб в театъра, било то служебно или от публиката, или изобщо цялото отношение на обществото към творците в България няма как да не ти влияе да не се чувсваш нищожен, заменяем. Това обезличава и всички успехи. Това – да няма никакво значение кой си, какво си постигнал до тук, колко награди си получил – това саво в България се случва.
image
В. Първата Ви поява на сцената като дипломирана актриса? О. „Есенна соната” В. Какво си спомняте за тази постановка? О. Най-добрата пиеса, в която съм имала щастието да участвам под режисурата на Младен Киселов. Най-тежкият кастинг, който съм спечелила от 400 души актьори за 4 роли. Нещо, което изненада и мен, и публиката съответно, е една роля, която нямаше думи, но беше може би най-емоционалната в целия спектакъл, което показва, че не е „номерът” да си научиш думичките и да изглеждаш добре. „Номерът” е как въздействаш! В. Но не е номерът да не ги знаеш и да изглеждаш зле? О. Има и такива случаи, за съжаление. Това не е задължително правило. Има големи изключения от това правило. В. Как станахте „щатна” актриса в Театъра на армията? О. Аз никога не бих си представила, че мога да бъда на щат в друг театър. Ако трябва да съм на щат. В интерес на истината аз догодина, да уточня – през 2011 г., правя 20 години откакто съм на тази сцена. В. ДВАЙСЕТ(!) години на тази сцена?!? О. Да, така е! В. Извинете, но не мога да повярвам? О. Не можете?! Много е просто. На 14 години Коко Азарян ме взе да играя в „Лулу”. На тази сцена! Това беше първата ми постановка на професионална театрална сцена. Първото ми прохождане. Аз изведнъж попаднах в най-дълбоките води. Директно от студията на Бончо Урумов в „Сълза и смях”. Бях точно влязла в тази студия. Не бях дори направила своя прощъпулник в самата студия и изведнъж коко Азарян се появи на една от нашите първи сбирки Каза: „Трябва ми момиченце за такава роля”. Доста отговорна роля. С доста текст в четвърто действие. Моята героиня – Кадиджа – бе съществото, около което се въртяха всички други персонажи. Трябваше да се плаче. Изобщо имаше сериозни задачи. В. Как „да се плаче” – здрав рев или само триене на очите? О. Не, не... сериозно си беше. Изведнъж аз, дето се вика почти „от улицата”, се оказах от едната страна с Йосиф Сърчаджиев, а от другата – с Васил Михайлов, които дотогава само по телевизията ги бях гледала. И трябваше или да съм им на нивото, или просто завинаги да напусна тази сцена. В. Или „много под”? О. Не, ако бях „много под” мисля, че Коко нямаше да го допусне. В. Или „много над”? О. (Смее се.) „Много над” също нямаше как да стане, със сигурност. Прохождаща... На 14 години... Изобщо незнаеща за какво става дума. Това е накратко началото на историята. След това, една година по-късно, Коко ме взе в „Приказки от Виенската гора”. В този период, преди да стигна до ВИТИЗ, аз имах щастието да работя и с Вили Цанков, и с Бойко Богданов в силните им постановки в „Сълза и смях”, и с Гриша Островски в „Народния театър”. Имах щастието да направя и „Жулиета” на 16 години, за което взех първата си международна награда на фестивал за деца. Той беше във Враца и се казваше „Време”. Изобщо аз имах доста сериозет опит, защото работейки с тези режисьори – колоси на българския театър за всички времена - само на репетициите им да седиш и да гледаш как всеки един от тях прилага своята методология – това е училище... Аз затова казах: „Да, Станиславски е велик, но това е само едно от лицата на нашето изкуство”. Иначе много са лицата, които правят живо театралното изкуство днес. И това са (сигурно пропускам някого) Коко Азарян, Бойко Богданов, Вили Цанков, Гриша Островски... А това да си дете, да „попиваш” докато още си необременен от системата, от лицемерието, което естествено го има във всяка система. А в нашата гилдия тосякаш тамира на-голяма почва за развитие. В. И най добре се шлифова? О. Да, но чрез театъра намерих и най-добрите си приятели в сдтудията при Венци Кисьов, с когото направихме всъщност по записки на Леон Даниел „Ромео и Жулиета”, и това беше „желязно представление”, което се игра в продължение на 4 сезона! Значи ние направихме „Ромео и Жулиета” за деца... от деца реално, защото в нашата студия бяхме от 14 до 18 годишни. И в този възрастов диапазон изиграхме всички роли в „Ромео и Жулиета” – беше изключителна постановка. Това се случи преди да стигна до ВИТИЗ. Някак си ВИТИЗ беше... (замисля се). В. ...„междинна станция”? О. Не, не „междинна станция”, а „неизбежното стъпало”. Майка ми не искаше много да се занимавам с това. Като човек, писал дълги години за театър, а самата тя беше правила опити и като сценарист, и като драматург, знаеше колкое трудно да се пробие и да те пуснат да се изявиш за да покажеш какво можеш. Не да пробиеш, а просто да те допуснат в статуквото и в конюнктурата. Тя ми каза: „Или влизаш във ВИТИЗ и ставаш най-добрата, или си избираш някаква друга професия”. В. И каква професия бихте си избрали тогава? О. Майка ми много искаше да стана адвокат. За мен това не би било проблем, защото смея да твърдя, че имам доста добра памет, за да запомня законите; доста добра логична мисъл, за да мога да се обосновавам и да се противопоставям на съперници, но с моята твърде голяма емоционалност не знам дали нямаше да се нахвърля на съответния „противник” или да скоча да набия съдията (казва го през смях). В. Пък и адвокатската тога би Ви отивала. О. Това е най-малкото. На мен костюмите не са ми притегателна сила. Както се казва почти всякакви дрехи вече съм обличала в пиесите и филмите, в които съм играла. В. Как актрисата днес оцелява в машината, наречена „Театър”? О. Трудно. Както всички зруги хора. Това дали си с някаква друга професия или си актьор, не мисля, че има значение, особено днес в България. Днес българинът в България е изчезващ вид. В. Но ако си мутра или политик? О. Това е въпрос на избор. Аз никога не бих могла да бъда мутра или политик. В този въпрос на избор сам определяш дали компромисът със себе си е решаващ , тоест, доколко ти имаш значение за самия себе си. Ако решиш да плюеш на характера и на принципите си веднага ставаш мутра или политик. Сигурно съм доста крайна, но така мисля. В. Как приемате рисковете ва „занаята”, който съществува в актьорското майсторство? О. Я пак? Че нещо загубих тук. В. Как приемате рисковете, които съществуват в актьорската професия? О. Рисковете? Не знам какво разбирате под рискове? В. Рискът от провал, например. О. Всяко следващо нещо може да се провали. За това няма гаранция. Няма застраховка. Няма къде да си дадеш вноските и да си кажеш: „Спокойно! Тук ще получиш едно обезщетение. Само ти се провали”. Всяка следваща роля е още по-голямо изпитание от предишната. Особено ако с предишната роля си се справил добре. Да, хубаво е да си успяващ, но това вдига летвата ти още по-високо защото и очакванията към теб са още по-високи. По този начин и наградите винаги са идвали в неочакван за мен момент. Не съм смятала, че по някакъв начин съм достигнала върха в дадена роля, за да получа награда. И в същото време, осъзнавайки, че са ми дали тази награда виждам, че съм подценявала това, което съм направила и в същото време разбирам, че очакванията към мен следващия път ще бъдат по-големи. В. Какво правите с наградите – редите си ги в шкафче, гледате ги и се самовъзхищавате? О. Не, подарявам ги на майка ми. Тя ги заслужава истински. Те са наредени на нейната секция. Не са при мен. При мен запазих само дипломата от последната много голяма награда, а статуетката – една златна платноходка – е при нея. Наградата е „Златната бригантина” от Бердянск, която получих там през 2009 г. за ролята си в „Моето мъничко нищо”. На този сериозен международен филмов конкурс в Украина аз получих наградата за главна женска роля. От дълго време не се беше случвало българска актриса да вземе международна награда за главна женска роля – поне 30 години със сигурност. В. Що са дни – за напред са; ща са награди – също. О. Стига да има филми, че да ги печелим някак си тези награди. Защото докато няма българско кино, докато няма пари за него и ние стоим в къщи и броим по стената мухите, няма как да се получи награда. В. До сега очертахме какво е за вас театърът. Същото ли е и киното? О. Няма как да е същото. Те са две коренно различни неща, въпреки че хората смятат, че като си актьор и играеш на двете места значи ти е „все тая”. Системата и организацията на работа е съвсем различна. Театърът е нещо, в което крайния резултат постигаш чрез натрупване. Но аз не мисля, че има такъв - „краен” – защото едно са репетициите, друго е премиерата, в която е и публиката и вече с нея и с актьорите продължава доизграждането на този жив организъм, наречен представление. (Все едно е коя е пиесата.) То търпи своето развитие – има своето прохождане, своето юношество с падове и върхове и стига своята зрялост, в която ние се чувстваме добре и плуваме свободно. Но това не значи, че не откриваме всеки път малки детайли, които носят изненади за нас, а оттам и за публиката. Истинските театрали обичат да гледат няколко пъти едно и също представление, защото всеки път откриват нещо ново. И това е прелестта на театъра. Докато киното – то, за мен специално, изисква страшна дисциплина. Иска да си много наясно от самото начало, за което много ти помагат сценарият и сценаристът, и режисьорът – най-вече за да постигнете диалог и да сте на една плоскост, когато говорите за това какво искате да направите заедно. От там нататък си изграждам железен скелет за цялата роля, защото много малко хора знаят, че киното се снима не хронологично, както е историята във филма, а се снима „разхвърляно”. Първи снимачен ден – при мен в 90% от случаите е така – снимаме финала, което е кошмар. Нито имаш време да се потопиш в историята, нито си усетил „твоята героиня” или „твоят човек” как се държат, как говорят, как ходят, а снимаш края на тази история. И ако не си проиграл вътрешно ролята, ако не си наясно какво става с нея във всеки един момент – как този човек се променя, къде са му „чупките”, къде са вътрешните му преобръщания, за да стигнеш до края си загубен. Правиш от два до пет дубъла на дадена сцена и това е! Нямаш възможност, както в театъра, нещо да си сънувал и да си решил, че това е ключът на героинята ти, на сцената и да го пробваш следващия път. Просто това е запечатано, това е такова и продължаваме нататък. Нямаш право на грешки. Просто наистина трябва да си много добре подготвен. За мен киното е много по-отговорно от театъра (леко се засмива). От друга страна за мен театърът е лаборатория, в която винаги може да експериментираш още и още. В. От друга страна пък от театралната постановка остават само купчина снимки, редове на журналисти във вестниците и, за сега, нищо повече. О. Така е. В ... докато от киното остава целулоидната лента. О. За съжаление. Това е и „обречеността” на тези две изкуства. Запечатваш момента такъв, какъвто е на кинолентата и той се пази за поколенията и те могат да се изказват в един момент дори след като тебе те няма; и това е прекрасното на киното. Прекрасното на театъра пък е в ефемерността и съпреживяването – дадената вечер с точно тази публика, с точно тези актьори. То е заради момента. То е вид откровение, защото всички знаем, че театърът е „излязъл” от религията, а тя е откровение. В. Колко здрави са основите, в които са Ви учили на „История на театъра”? О. Не са ме учили на това. Мама и татко са ме учили да мисля и да правя връзки. Да изучаваме такъв предмет, но никой не те кара да правиш собствена схема за нещата и да си обясняваш причинно-следствената връзка. Но пак казвам, че за всичко е нужен опит. Човек сам трябва да достигне до тези открития, не да му ги наливат с фуния от книгите строгите учители от НАТФИЗ. В. Във връзка с опита – кога се чувствате най-безпомощна? О. Х-м-м (замисля се за момент, а след това отговаря със странна притихналост в гласа) когато нямам работа. Това е наистина нещото, което ме кара да чувствам, че губя време, че годините изтичат между пръстите, а в тези години си даваш сметка кои роли може да изиграеш; че като отлетят тези години, никога повече няма да изиграеш тези роли. Може би ще изиграеш накои други, но... става едно голямо „може би” с големи букви. В. Всеки мъж акттьор мечатае да играе ролята на Хамлет. Има ли подобна женска роля, която Вие мечтаете да изиграете? О. За изненада на всички мъже актьори и аз мечтая да изиграя роляата на Хамлет. В. Много странно... това да не е някаква „унисекс” роля? О. Не точно унисекс. Според мен Хамлет е идеята на Шекспир за една душа, която е непримиримаи търсеща, и поради това няма значение в каква плът е облечена. Наред с добрия фехтувач в „Хамлет” би могло да има и добра фехтувачка – ако това е определящото да бъде мъж. Не, просто е много по-лесно и е било по-лесно тогава, когато не е имало жени актриси да бъдат изречени тези мисли и философски търсения на Хамлет тогава от устата на мъж, а не от жена. Но мисла, че това светоусещане на Хамлет – „Да бъдеш или не...” – изобщо въпросите за живота и смъртта са общочовешки и са търсения на всяка една душа, независимо дали тя е облечене в женска или мъжка плът. В. Въпросът, който най-често си задавате, когато се запознавате със сценарий за филм или текст на нова пиеса? О. То не е въпрос, то е усещане – когато ми се предлага нещо, разбира се, а не когато съм задължена да го играя, въпреки че тук, в театъра на армията, ако имаш непремереме противоречия с ролята и не можеш да намериш диалог с режисьора, имаш право да откажеш дадена роля. Слава богу, това още не ми се е случвало. Приемам да играя дадена роля, ако открия нещо любопитно за себе си.. То може да е интуитивно усещане, но има неща, които ако не разбирам като логика на поведение на героинята или като последователност на действията и режисьорът не може да ми обясни защо това е така и защо той иска да го прави точно с мен, при положение, че аз не виждам нищо, за което да се „хвана”, за да му бъда полезна, най-общо казано, аз просто му отказвам за да не му преча и на него и на себе си и да не се тормозя излишно с неща, които очевидно не са за мен, а просто притегателната сила да бъда поканена е моето име на афиша. Това за мен никога не е било цел и стремеж и не мисля, че популистката известност е полезна някому, най-малко пък на мен. Аз избирам ролите си в съответствие с това какво съм нтаправила до тук и дали това, което ми се предлага е нещо ново и различно от всичко, изиграно от мен до сега. Ако пък мога да внеса и доза висота в развитието си е още по добре, което става все по-трудно. В. Откъде черпите вдъхновение? О. От всичко около себе си. Не от мен, ако това очаквате да чуете. Човек не може да е толкова самодостатъчен. В. Обичате ли да наблюдавате хората и техните реакции? О. Да, наблюдавам непрекъснато. Опитвам се да не си затварям сетивата, защото животът е толкова абсурден, че ако се опишат едно към едно нещата, които ни се склучват всеки ден, всички ще кажат: „Е, не, това вече е пресилено. Особено ако някой се опита да го направи на филм или на театър. Абсурдността на живота ни днес толкова ескалира, че нещата, с които се занимаваме в театъра и киното изглеждат смешно лековати. В. Вашето мнение за театралната реформа? О. Илюзията, която ние си изградихме като тинейджъри, всеотдайни и чисти същества, беше, че театърът е място, което създава приятели защото ние всички, бидейки в студията и играейки „Ромео и Жулиета” бяхме и сме приятели и до ден-днешен. Най-добрите ми приятели бяха от студията, заради театъра, а не от студентството. Тези илюзии, за приятелството, доста бързо се разбиват. Особено когато попаднеш в истинската ситуация в театъра, където всеки е срещу всеки, защото конкуренцията е огромна. Но въпреки това аз мисля, че пак съм късметлийка, защото тази трупа, говоря за трупата, а не за ръководството на театъра, е наистина едно голямо семейство, което наистина много се обича, мчного се подкрепя, страшно трепери един за друг. Това са хора, на които можеш да им се обадиш за всичко, по всяко време на денонощието. А освен това има и една приемственост между поколенията, която се изразява в това, че възрастните много милеят и се чувстват отговорни на кого ще предадат щафетата за да може Театърът на армията да си остане запазената марка „Театър на Българската армия”, а качеството на постановките и творческият екип в лицето на актьорите да е добро, да не се правят компромиси. В. Как протича един Ваш репетиционен ден? О. (Прихва и едва се сдържа де не се засмее с цяло гърло.) По определени правила и часове. Нормално. В. А сънувате ли нещо? О. Сънувам доста, когато се подготвям за филм. Тогава имам едни такива наистина почти пророчески сънища със целе сцени, които ги няма, или с дадени реплики на героинята ми, които после се оказват знакови за нея. Когато нещо не ми е ясно това явно ме занимава много дълбоко защото подсъзнанието ми „изплюва” отговорите в съня ми. В киното често имам такива случки. За мое щастие и рпежисьорите, и сценаристите са казвали: „Да, страхотно! Как не сме се сетили? Ти откри разковничето на ролята”. Тези неща показват, че съм „опитомила” ролята и съм я направила своя. Мисля, че така мога да го определя. В. Вашият любим тип режисьори? О.Мислещите, недидактичните и недиктаторски настроените, тези, които използват  актьорите като хора със свои мисли и чувства, а не тези, които смятат, че ние сме живата част от декора. В. Едив въпрос в стил Кеворк Таквор Кеворкян, може ли? О. Да, задайте го. В. Огнян Георгиев от София се интересува какви са критериите, на които трябва да отговаря един мъж за да го допуснете до себе си? О. Критериите ми, предполагам не са толкова различни, а са като на всяка обикновена, нормална жена. От опита ми с мъжете, особено през последните години, установих, че мъжете не искат силна жена до себе си, още по-малко публична личност, защото колкото е по-успяла и независима, толкова по-ги плаши. Трябва просто да знаят, че трябва да бъдат мъж и жена. Жената е тази, която иска да бъде обгрижвана. Да се чувства спокойна с човека до себе си. Да намери партньорство, което всъщност отново съм щастлива, че ми се случи. Иначе човекът просто трябва да бъде да бъде достатъчно отговорен и силен. И да бъде на моя страна дори всички останали да са срещу мене. В. И накрая, да не изпуснем коронния въпрос на всяко подобно интервю – какви са вашите творчески планове? О. Нямам такива. Тъй като държавата ни няма такива за мен, а и не само за мен, а за цялата ни гилдия – не се знае какъв ще е бюджетът, тоест знае се, че няма да има бюджет за кино, което значи, че следващите две-три години няма да има български филми. Да си говорим директно. Нямаме бюджет за кино, нямаме, поне за сега, одобрен бюджет за театър. Не се знае след Нова година ние ще имаме ли пари да изкараме някаква нова постановка, или просто ще играем тези, които вече сме правили някога. Да, отново нямам творчески планове, защото и държавата ни няма планове за творчеството ми. В. Струва ми се, че глаголът „няма” е прекрасен кнай на нашето интервю. О. Искам да кажа на хората, че театърът е нещо, което те трябва да оценяват какво им носи. Като казвам за театъра, говоря за нещата, произтичащи от него – телевизионните комични шоута, които им носят разтуха и забавления; филмите, които ще ги накарат да се смеят или да плачат; театърът, в който те идват като в голямата къща за приказки, за да чуят и видят поредната история, която да ги накара да са малко по-добри и човечни Ние си мислехме: „Ако започнем да стачкуваме, да не играем вечер на представления, да не записваме дублажи за сериалите, които хората очакват в петък вечер, защото знаят какво предаване има и защото искат да се посмеят от сърце – дали някой изобщо ще го забележи?”. Дали хората ще могат да си представят света без всичко това? Дали ще разберат, че ние имаме нашето право на глас? В тази държава ние не се борим за по-големи заплати, а за правото си на съществуване. Ние не сме учителите, които могат да стачкуват и децата да не ходят на училище, нито шофьорите от градския транспорт, нито лекарите. Ние лекуваме нещо друго – това са душите им и би трябвало, като идват на театър и си мислят за актьорите да не ни обезсмислят съвсем като... като... призвание. Ние сме Призвани! Ние стоим тук заради духа на хората, който трябва да остане жив.
image
image............................................ Интервюто завърши. Поглеждам към часовника си – уговореният половин час ще изтече след секунди. Посягам към диктофона да го изключа итова, което чувам е поредната изненада. Актрисата ми заявява, че за пръв път вижда журналист, който идва с обмислени въпроси и е подготвен за срещата. Вътрешно си стискам ръката, а външно чувствам, че се изчервявам като шестгодишен хлапак. Но това е силата на словото. Йоана Буковска наистина владее тази сила безрезервно. image
Борислав Янев, Портрет на актрисата Йоана Буковска, маслени бои, платно 2011 г.



Гласувай:
3
0


Вълнообразно


Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 2925562
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1806