Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Януари, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031
Постинг
18.04.2011 09:25 - Из фото серията "Митев снима известните". Портрет на видния български диригент и известен столичен композитор маестро ЕМИЛ ТАБАКОВ
Автор: ulian Категория: Изкуство   
Прочетен: 1427 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 14.08.2012 08:12


Из фото серията "Митев снима известните"
Направление "Когда в толпе ты видишь человека, на коем фрак"

Портрет на известния български музикант и виден столичен композитор и диригент
 
маестро ЕМИЛ ТАБАКОВ

image
Емил Табаков - пътят на музиката
   Емил Табаков е сред най-ценените български диригенти и композитори. Роден е през 1947 в Русе, завършил Българската държавна консерватория в София с три специалности – контрабас, дирижиране и композиция. Кариерата му започва през 1976 в Русе. Бил е главен диригент на ансамбъл „Софийски солисти”, на Софийската филхармония, а от 2008 ръководи Симфоничния оркестър на БНР. Ръководил е оркестри в Сърбия и Турция, канен е да дирижира в цяла Европа, но винаги се е връщал в България. Автор на 8 симфонии, 9 концерта, Реквием и др. Произведенията му се издават на компактдискове не само у нас, но и в чужбина.

Може ли човек, отдаден на творчеството и на музиката, да раздели личния от професионалния си живот?

– Не може! Или си музикант изцяло, или си някой, който след работа веднага забравя за музиката, но за мен това не е истинският музикант.

Вие сте започнали с контрабас – това съзнателен избор ли беше?

– Не, не беше. Много късно започнах да се занимавам с музика, защото баща ми не ми даваше. Следваше правилото „Музикант къща не храни”. Той беше известен русенски адвокат, но свиреше на мандолина, а майка ми – на китара. Бях вече на 10 години и започнах благодарение на майка ми и най-вече на един мой братовчед, който тъкмо беше завършил Консерваторията и се беше върнал в Русе. Той беше виолист и успя да накара баща ми да му разреши да ми преподава уроци по цигулка. Започнах да свиря на цигулка с него, а след две години той каза: „Талантлив е! Но е късно, затова да вземе голямата цигулка – контрабаса, за да кандидатства в Музикалното училище.” И така станах контрабасист. А и баща ми се запали покрай мен – познаваше всички най-известни български композитори и диригенти, бяха приятели. По-късно взе присърце моята работа и ми помагаше много.

Кога дойде амбицията да станете професионален музикант?


– В Музикалното училище вече взех нещата на сериозно. Организирах камерен оркестър от съученици, започнах и да композирам. Не знам как се получи, но изнасяхме и концерти – в Русе, в Габрово. Тогава Илия Темков беше главен диригент на филхармонията, Митко Манолов също дирижираше в операта и във филхармонията. Те идваха на репетициите и решиха, че трябва да уча. Дори Илия Темков ми даде да дирижирам Русенската филхармония – докато бях още ученик, три пъти съм я дирижирал на нормални концерти от сезон, а бях на 16-17 години. И тогава той реши да ме представи на Курт Мазур, който идваше често в Русе. Бяха ме изключили по едно време от училище и работех като контрабасист в оркестъра, а Курт Мазур идваше да дирижира – той, разбира се, не беше още такава величина, каквато стана по-късно. Илия Темков го помоли да ме види – беше изключителен човек, много помагаше на младите хора. Той имаше нюх, никаква завист и злоба нямаше у този човек. Помоли Мазур и на генералната репетиция аз дирижирах Петата симфония на Бетовен. Курт Мазур тогава ме покани да отида да уча при него в Германия. По онова време, представяте ли си, аз – на 16 години… Беше много сложно да тръгна да уча дирижиране там. Но важното е, че Мазур ме покани. А Темков продължи да ми дава да дирижирам оркестъра. На втория концерт вече ми разреши да дирижирам Рихард Щраус – „Дон Жуан”. И моя композиция – Две импровизации за струнен оркестър и тимпани. Така започнаха нещата. А по-късно Кина Проданова, която ми преподаваше, ме водеше всяка ваканция в София, при проф. Пенчо Стоянов, да уча композиция, защото реши, че съм талантлив.

Тогава имаше един учител в Русе – Владимир Стоянов. Той беше много известен човек по онова време, защото притежаваше може би по-голяма фонотека и от Радио София. Навремето всичко излизаше на черни плочи. Той живееше много скромно, преподаваше музика в Педагогическия институт, но беше изключително начетен и образован човек. Много музиканти, като идваха в Русе, отиваха при него да искат плочи, да чуят нещо. Каквото му поискаха – изваждаше го. По онова време беше много трудно, не като сега. И откъде ги намираше всички тези записи… При него също съм учил композиция. Имах желание и амбиция.

В биографията ви всъщност срещаме само български имена на педагози – проф. Тодор Тошев по контрабас, акад. Марин Големинов по композиция, Влади Симеонов по дирижиране.

– Аз не съм учил в чужбина. Може би съм единственият български диригент, който не е ходил дори на специализация. Тогава се ходеше по държавен път, а не така – който реши, и тръгва. Беше трудно, но доколкото си спомням, всички колеги от моето поколение ходиха в чужбина. Аз не съм ходил. Не е само до мое решение, но и до възможности. Все пак аз съм от немузикантско семейство. Появил съм се в музиката от нищото, от провинцията. Когато си от музикантско семейство, имаш поддръжка. От тази гледна точка мога да съм доволен, че всичко съм постигнал сам.

Кой учител с какво ви промени?


 – Проф. Тошев беше много забавна личност. Но най-хубавото беше, че той виждаше в учениците си кой какво може. Дори и след като спечелех конкурс, той ми казваше: „Аз те виждам – ти контрабасист няма да станеш.” Той ме караше да композирам. Да пиша за контрабас, защото има малко пиеси. Ако не беше той, аз никога нямаше да напиша толкова неща, които сега се свирят по целия свят, дори ги ползват за задължителни пиеси на някои конкурси. Има и много записи на компактдискове в различни държави – Япония, Америка, Канада, Финландия, на много места. Ето че е имало смисъл да ме подтиква.

Влади Симеонов беше високообразован музикант, но остана малко недооценен от обществеността, защото не беше активен диригент. Тогава всички искаха да учат при Константин Илиев, включително и аз, защото него всички го виждахме на сцената. Но се оказа, че нещата са различни – да си действащ музикант е съвсем различно от това  да си педагог. Аз съм изключително щастлив и доволен, че след като не ме приеха в класа на Константин Илиев, бях при Влади Симеонов по дирижиране. Той не натрапваше своя стил на учениците си. Имаше благ и спокоен характер. Обясняваше много добре. И имаше много голямо доверие в мен – другите работеха с пиано, а на мен ми казваше: „Ти иди да репетираш с оркестъра.”

С Марин Големинов беше същото – той никога не караше учениците си да пишат в стила, в който той композира. Всеки от неговите ученици пишеше по свой начин, а той даваше технически напътствия. За разлика от другите големи композитори – Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, при които трябваше да пишеш точно както те искат, ако искаш да учиш при тях. А това не е правилно. Марин Големинов никога не се е месил в стила на студента, а само в технологията на изписване. Или с насоки за формата, без да отнема самобитността.

След завършването на Консерваторията усещахте ли, че дирижирането взема връх? То по-голяма цел ли беше за вас, след като спечелихте международния конкурс „Николай Малко” в Копенхаген през 1977?

– Искал съм и двете да вървят равномерно, но при всички случаи дирижирането е допир до живата музика, който някак си повече стимулира. Композицията е много трудна работа. Много изморителна, много бавна. Освен това в началото не можеш да ги съчетаеш, защото дирижирането изисква да натрупаш репертоар, а за това трябва много време за подготовка. Но дойде един момент, когато аз реших, че трябва да си разделя времето горе-долу поравно. И реших – никакво дирижиране лятно време, само композиране. През сезона нямах време – все повече и повече ангажименти натрупвах. От 1992 взех такова решение и лятото отделям за композиция. Това е най-изтощителната музикантска работа, и то не само умствено. Ако решиш да се потопиш в тях, и двете дейности са много трудоемки и изморителни.
Опитвам се да бъда еднакво отговорен и към двете.

Вие сте първият, когото хората от моето поколение виждаха да дирижира наизуст цели програми. Отстрани изглежда много трудно и рисковано.


– Първо, това е огромен труд. И аз наистина съм отделял време – за нищо друго не съм мислил, само да науча тези партитури. Има неща, които винаги съм дирижирал наизуст, а вече не смея. Защото и нямам толкова много време за всяка една партитура. Някои неща все още са наизуст, но сега се чудя – как съм ги научавал… Стоял съм буден, спал съм по 3 часа, от сутрин до среднощ работя, лягам за малко, после ставам и продължавам да уча нотите. Пълна концентрация. Много е сложно, но е много хубаво, когато знаеш всичко и когато можеш да имаш контакт с оркестъра изцяло. Да ги гледаш всички в очите и да виждаш какво правят. Но трябва да си много сигурен, защото ако стане гаф, особено при тези крупни произведения като Малер…

Турският маестро Гюрер Айкал смята, че са рядкост диригентите като вас, които дирижират наизуст Малер, Брукнер. Динамиката в наше време ли променя нещата?

– Никой вече не смее, никой не отделя толкова време – някак си всичко стана по-повърхностно. Дори и големите диригенти вече не го правят. Сложно е. С течение на времето толкова много ноти има в главата ти. Аз вече предпочитам да сложа партитурата пред себе си – дори и на неща, които знам и съм дирижирал наизуст. Голямо напрежение е. Притеснение, че може нещо да се случи.

А случвало ли ви се е?

– Веднъж. Много неприятно е – ка-къв ужас изпитваш в момента. Аз имах да дирижирам в Белград Пролетно тайнство и Виолончеловия концерт от Дворжак, а в София – премиера на операта Севилският бръснар – всичко на-изуст. Караха ме с кола посред нощ между София и Белград. До последно ме чакаха, преди да изляза на сцената, да кажа – да ми сложат ли ноти за Пролетно тайнство, или не. Реших, че мога да го направя. Изключих за малко и тогава изпитах огромния ужас – неописуемо чувство на страх: какво става? Оркестърът започна да се разбърква веднага и това ми се стори цяла вечност. Споделял съм го и преди – бях чел, че един пианист, от големите, нещо забравил на сцената и се объркал. За секунди трябва да премислиш хиляди неща – как да реагираш, как да замажеш положението. Той паднал – все едно, че му е станало лошо. И аз това се сетих тогава, в онзи миг. Но ако падна, както съм прав и на подиум, може да се ударя лошо… Все пак успях да се окопитя, събрах оркестъра за финала. Оказа се, че никой не е разбрал какво се е случило. Но за мен беше кошмар. Имаш чувството, че получаваш удар и умираш. Оттогава си давам сметка, че човек има някакъв лимит и не бива да издевателства, защото може да стане страшно. И сега, когато седна да си уча нотите, винаги се сещам за този момент.

Какви според вас трябва да бъдат отношенията оркестър–диригент? Има диригенти диктатори, други са приятели с оркестрантите, трети са се превърнали в легенди и не допускат никого до себе си. Вие какъв  стил на работа предпочитате?

– Моят стил на работа не зависи само от мен, а и от самите музиканти. И зависи в коя част на света сме. Манталитетът е различен на различните места. Най-добре е според мен, когато диригентът може да се държи много приятелски с оркестъра, но оркестърът разбира, че когато са на сцената, те са оркестрантите, а той – диригентът. Т.е. изпълняват изискванията, без да се налага той да е тиранин. Дали е прав, или не – това е отделен въпрос. Но той е човекът, който ръководи репетициите и концерта. Това е така в по-западните държави. Но на нашите ширини тази колегиалност се тълкува различно – щом си приятел с диригента, значи можеш да се възползваш.
Обстановката става непрофесионална. В това отношение е съвсем различно в Япония, да речем, в една северноевропейска държава и на юг – в България, в Гърция, в Италия.

На Балканите приличат ли си нещата?

– Да, приличат си доста.

В България сте дирижирали най-добрите състави през годините. Къде сте чувствали най-добра енергия, кога сте били най-доволен и щастлив от работата си?


– С всеки оркестър съм се чувствал добре, когато се е получавало това, което работим. Дали съм в радиото, или филхармонията, дали е гръцки, или сръбски оркестър – има моменти, когато се получава, а понякога не се получава търсеното по време на репетициите. Има музика, която на един оркестър ляга повече, на друг – не. Това е дълга тема.

Дирижирали сте най-добрите оркестри във Франция. Не сте ли се изкушавали да останете там? Защо винаги ви тегли към България?

– И аз не мога да си го обясня. Още след конкурса в Копенхаген ми бяха предложили работа в Радио Копенхаген. В Германия са ми предлагали, в Бразилия, в Корея, къде ли не. Аз не отидох. Не мога да кажа защо. Явно това е до човека. Много ми е приятно да ходя да работя с различни хора, с различни музиканти. Навремето нас ни възпитаваха, че не можеш да говориш лошо за държавата си. Бяхме научени – всичко за Родината.

Да, но „благодарение” на това възпитание някои българи избягаха и не искат да чуят за Родината, а вие – обратно.

– Хората са различни. Освен това аз съм имал възможност да работя с най-добрите състави тук, което има много голямо значение. Защото още от най-ранна възраст бях главен диригент на Софийски солисти. Обикаляхме целия свят. В същото време ми предлагат да стана диригент в някой малък град в Германия. Защо да седя там, като мога да видя целия свят – през цялото време турнета, записи. После оглавих Софийската филхармония – най-представителния оркестър на България. Къде да ходя, като имам възможността да бъда на високо ниво в държавата си. Там все пак си чужденец. Сега съм с Радиооркестъра. Ако бях в някой по-малък град, ако нямах всичките тези творчески възможности да изсвирим този грамаден репертоар, който в България не беше свирен – Малер, Брукнер, – със сигурност щях да отида в чужбина. Чувствал съм се поласкан, че в собствената си държава съм поста-вен на такова положение. Това има значение за чувствителност като моята.

Бяхте за кратко и министър на културата през 1997. Беше също много кризисен момент. Как преценявате промените днес?


– Все по на лошо се променят нещата за културата. Културата загива. Аз виждам недоволството на хората. Те по принцип са прави – имат право да искат повече. Те се чувстват унизени в това общество, защото преди за музиката се мислеше малко повече от тези, които ръководят държавата. Сега никой не се замисля какво е положението. Хората се чувстват изоставени и принизени и не работят с удоволствие. За да върви добре, трябва да е добре държавата. Изкуството е добре там, където държавата е добре икономически.

Какво най-много ви се иска да постигнете с Радиооркестъра?


– Да можем да направим един сезон, без да се замисляме дали някой ще пита защо го правим, защо е толкова скъпо, дали може да се направи с по-малко хора, за да е по-евтино. И е много важно артистите да се чувстват удовлетворени. Музикантите знаят, че състоянието на държавата е лошо, но тяхното заплащане е много ниско. Това ще пречи все повече на работата. Много хора ще искат да напускат. Няма вече чак толкова музиканти на високо ниво, както си спомняме преди, в България. За един конкурс се явяваха много хора. Вече няма. Трудно се намират добри. Няма и хора, които да учат, заради отношението към изкуството и към хората на изкуството – ние сме малко позабравени. В периода на трансформация, разбира се, най-малко се мисли за изкуството. И когато тази държава успее да се пооправи икономически, се страхувам, че нивото толкова ще е паднало, че няма да можем да се съвземем бързо. Един оркестър, една опера, един театър – това е градеж, трябва ни време.



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 2952017
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1806