Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Постинг
29.05.2010 07:48 - Обсъждане на изложбата „10х5х3” в СБХ
Автор: ulian Категория: Изкуство   
Прочетен: 1953 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 13.06.2010 07:43


Обсъждане на изложбата „10х5х3”


На 27 май от 15 часа се проведе обсъждане на изложбата „10х5х3”
в изложбената зала на ІІІ етаж на ул. „Шипка”  6.
Модератори на срещата бяха Димитър Грозданов и Станислав Памукчиев.




image
Любен Генов (СБХ) и и повиканият специално за целта стенограф са заели местата си и дори успяват да си кажат нещо весело току-преди започване на обсъждането.


image
Двамата модератори - Димитър Грозданов и Станислав Памукчиев - също са заели местата си и след малко обсъждането ще започне.

image
Стенографът работи (изписва сигли), Димитър Грозданов работи (говори и жестикулира), Станислав Памукчиев мълчи и мисли - значи обсъждането е започнало.

              СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ХУДОЖНИЦИ

                                СЕКЦИЯ ЖИВОПИС

                                         Стенограма

 

                                   О Б С Ъ Ж Д А Н Е

                                                 Н А

                                ИЗЛОЖБА  “10 х 5 х 3

                           Състояло се на 27 май 2010 г.

                    в изложбената зала на ул. Шипка № 6

                               Н А Ч А Л О : 15.12 часа

ВОДЕЩ: ДИМИТЪР ГРОЗДАНОВ

Уважаеми колеги, ние решихме да предизвикаме обсъждане на изложбата, което не е правено от много години. Ако греша, поправете ме, но аз не си спомням. Последните обсъждания, които си спомням, бяха преди 1989 г., а първото, което си спомням като студент, беше на “Голо тяло” – извинявайте за ретроспекцията, която накрая спечели Кирил Петров. Тогава активно участваха нашите класици и изкуствовед Кирил Кръстев и художник Никола Аръшев.

Обсъждането тогава беше много странно. Аз бях с моята преподавателка Ружа Маринска и Никола Аръшев през цялото време искаше да провокира нещо скандално, също както и Кирил Кръстев. А Светлин Русев ги режеше без да му пука. Направи ми много силно впечатление това, че влизат в такъв конфликт поколения, които са горе-долу различни като конфликт на идеи. Надявам се, че и този път ще има подобни конфликти. Но искам само да ви кажа технически, че разговорът се записва и ако стане нещо, след това ще го редактираме и ако стане, ще го публикуваме, за което имаме договореност с няколко издания, включително новото списание “Изкуство и критика” на Художествена академия.

Аз мога да говоря много за тази изложба, но искам да ви представя – всички го познавате – Станислав Памукчиев, на когото е идеята за изложбата в този й вид – “10 х 5 х 3”. Това е третата изложба, така че той ще има думата да се изкаже по нея. Мен са ме назначили за модератор.

СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ:

Колеги, ние сме се виждали и аз вече съм заставал в това положение пред аудиторията, пред почти същите очи, които виждам в залата. В интерес на истината трябва да си призная, че очаквах да има малко повече участници в този разговор, поне активните участници куратори в последното издание. Част от тях са тук, но мислех, че поне те ще бъдат всичките, тъй като искам с тях да започне разговора, те да си представят проектите и да очертаем тематичните рамки на нашия разговор.

Аз мога да кажа от името на Ръководството на Секцията какво ни мотивираше и какво ни накара да тръгнем да правим трето издание. Разбира се, окуражени бяхме от това, че първите две издания дадоха добър резултат. Вашата колегия на изкуствоведите основно добре реагира. В анкетата на вестник “Култура” и двете издания се класираха много добре, като изданието от 2007 г. дори спечели най-много гласове  между анкетираните изкуствоведи и се отчете като артсъбитие за сезона.

ВОДЕЩ: ДИМИТЪР ГРОЗДАНОВ:

Очевидно през 2007 г. е имало качествена критика.

СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ:

Сега още не са проверени и може да ги има и сега.

Какво седи зад тази енергия, зад това харесване? Мисля, че приближаването на проблематиката на една такава изложба към зоната на интереси на професионално изследване към гилдията на изкуствоведите вля допълнително енергия, което смятам, че е от съществено значение. Ние самите извървяхме в търсенето на актуални адекватни решения на ситуацията, с търсене на отговор на тези решение през изложбената програма, съставена и предлагана от Ръководството на Секция “Живопис”, да съчетаем, да балансираме изложби, които са съставени и решени по различни признаци, различни тематични посоки, по различен начин като организация и все по-убедено, макар че този разговор съвсем не е бил лек. Между нас този разговор съвсем не е бил лек, но в края на краищата общото убеждение, че в съвременната ситуация на изкуството изкуствоведа-куратор има все по решаващата роля и място. Нещо, което, разбира се, много отдавна е решено в практиките на Запада. В нашата реалност този вид дейност дълги години се подлагаше на коментар, макар че времето доказа колко съществен дял от художествените прояви се падат на така наречените кураторски изложби.

Има едно друго нещо, което е много съществено, като мотив да се търси такъв поглед към съвременната живопис, че тя по своето същество, по своя характер предполага отговаряне. Съвременното, концептуалното изкуство, живописта се включи в текста на съвременното и концептуално изкуство и ако не бъде отговорено, то загубва голяма част от своята активност. Ако му дръпнеш текста на съвременното изкуство, то има голяма опасност да се разпадне. Знаете съвременната картина все по-малко разчита на естетическо внушение, все повече губи от своята естетическа сила, все по-малко е психологичният, емоционалният, интелектуалният и духовен актив на автора, все повече поле за интерпретация на смисли и значения, част от една голяма информационна среда. Тук мястото на куратора-манипулатор в някакъв смисъл е от изключително значение. Изкуството стана текстуално, интертекстуално и мястото на изкуствоведа вече не е само да оцени, да анализира отделния художествен факт, отделната творба, а сам да изгражда пространство, сам да изгражда текст, надтекст или подтекст на художниците, с които работи, да образува смисли, да ги приведе в обществения разговор, така че неговото място и роля стават все по-осезаеми.

Тук за артистичната колегия трябваше известен период от време да измине, за да свикне с този много специфичен момент. Знаете поради ред особености на вътрешното локално развитие до много скоро си битува в съзнанието на колегията, че художникът си е самодостатъчен, че всичко е в неговите ръце, че неговата съдба, неговото изкуство, в последно време дори и неговата самооценка, са единствено валидните неща. Пак казвам: в новата ситуация, в която изпадна и живописта, мястото на куратора е от особено значение.

Може би тук трябва да дадем думата на самите участници куратори в изложбата, за да предложат своите тези и да тръгне отнякъде разговорът в дълбочина и по същество.

Предлагам разговорът ни да започне с тези, които сте тук и сте запознати с формата на изложбата.

ВОДЕЩ: ДИМИТЪР ГРОЗДАНОВ:

Ние сме свикнали винаги да казваме: “Оценявам високо тази изложба като постижение”. Но трябва да ви кажа, че аз не я оценявам високо като постижение още в началото като видях работите и после като се подредиха на този кураторски принцип. Обаче намирам в нея нещо, което липсва във всички изложби. Намирам в нея провокация, много силна, в този смисъл, че от колекциите, от проектите, които се спират върху традиционален тип живопис или върху портретите и т.н., до крайните решения. Едно от най-крайните е за група “Градът”, в което беше очертана една линия, която ни връща към стари и към по-нови спорове. За съжаление, у нас споровете напоследък протичат, не бих казал императивно, а едногласно. Примерно, когато се пише книга за, примерно, постмодернизма, няма кой да й отговори, освен някой сам за себе си. Или когато излезе теза някаква за някаква класация, класификация или хронология. Съжалявам, че тук една от основните хронистки на деветдесетте години на по-миналия век Диана Попова отсъства.

Достатъчно можем да спорим и с други трудове. Аз четох един труд, който още не е публикуван и затова няма да го споменавам, нито автора му, който също предизвиква към някаква дискусия.

За съжаление, ние отвикнахме и няма някаква възможност, няма форма за дискусия. Затова идеята на Станислав Памукчиев...

СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ:

Понеже няколко пъти се каза, че това е моя идея, аз не мога да си я препиша като персонално моя. Това е колективно взето решение от страна на Ръководството на Секцията.

ВОДЕЩ: ДИМИТЪР ГРОЗДАНОВ:

Така че е време да се разговорим, защото този път наистина живописта така, както е видяна от кураторите, всъщност в един голям процент от проектите и представенията, не става въпрос за живопис. От гледна точка на някаква нормативна естетика естествено, че в повечето работи не става въпрос за живопис. От гледна точка на някаква по-авангардна естетика също много от работите не стават за живопис. Но това не означава, че не можем да си говорим върху тези теми. Пак стария проблем за модерността, за модернизма и за авангарда, за който у нас много се е спекулирало, много се е писало и според мен в много случаи страшно догматично. По целия свят – да не говорим за Европа, да не говорим за нашата, така да се каже, роднина Юлия Кръстева, се говори за авангард и за авангардни тенденции до края на Двадесети век. Самата тя като основава с Филип Солер списанието ....................., го основава като списание на новия авангард. Списанието приключи едва ли не вчера. Докато у нас все още излизат някакви такива руски тези, че авангардът е свързан с началото на Двадесети век. Авангардите на Двадесети век са много. Аз гледам на тази изложба като – понеже споменах и постмодернизма и авангарда – на някакъв вариант, който по някакъв начиk комбинира постмодерните тези с не авангардните на Двадесети век.

По принцип аз съм привърженик на това, че България и нашето изкуство не чак толкова изостават от световните тенденции, колкото се развива по друг начин. Забравих как се казва този унгаро-американски учен, който разговаряйки за Двадесети век, казва, че започва 1910 г. и свършва 1990 г., т.е. има един друг тип измерение на времето, което се мери в зависимост от културния интензитет. При нас също може да се разговаря за неща, които не са свързани толкова с годините, а са свързани с явленията и по този начин бихме могли да говорим спокойно за развитие на нашето изкуство и принадлежността му към различните тенденции, включително през осемдесетте и деветдесетте години, без това да ни смущава.

В тази изложба обаче наблюдавам нещо много странно. Всички ние можем да се огледаме – от Любен Костов до тези скулптури, инсталациите на Емил Миразчиев, вариантите на Мона Лиза на Елена и на Валентин Дончевски. Включително онази група млади хора, която Даниела не се осмелява да определи точно какви са.

Можем действително да говорим за живопис без граници и съжалявам, че повтарям Гароди от преди четиридесет години, малко променяйки неговата формулировка, но това го казват художниците. Станислав Памукчиев не е много съгласен, че те определят и те постулират. В случая аз не съм съгласен, тъй като се постулира до голяма степен от кураторите, но наистина можем да говорим за явления, при които в момента сме, така да се каже, в тяхното сърце, в центъра, чието развитие ни предстои да наблюдаваме и които, според мен, ще бъдат много интересни. Така че всички тези теми мога да ги подхвана, включително наистина отказа и, ако щете, липсата на някакво ниво от гледна точка на нормативната естетика на живописта в много аспекти на изложбата и на двата етажа.

СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ:

От вас си спомням и предишните издания. Тук са и някои от кураторите на предишните изложби. Според мене би било интересно, ако леко в паметта си реконструираме какво се случи. Те по някакъв начин са родствени, но със своите акценти и със своите постижения определят развитие и трансформация на образа. Ако си спомняте, в първото издание имаше три проекта, които се занимаваха с едно много пълноводно развитие в новата българска живопис, свързано с интерпретацията на абстрактното и по-точно на информела.

Имаше проекти, които се занимаваха с живописния образ, изваден на базата на пластическите идиоми и внушения. Във второто издание се заложиха много по-категорично кодове от попарта и постмодерното, докато в последното издание очевидно акцентът, преобладаващото е в тази посока. Можем да говорим за някаква тенденция, можем да говорим също за тенденция в кураторските настроения. Това зависи от избора на кураторите, от тяхната ориентация. В този смисъл изложбата не може да бъде пълен разрез или вярно огледало на цялата ситуация, но по някакъв начин е симптоматична. И ако говорим за проблемност, то тази проблемност идва изцяло, като че ли сменената парадигма. Някак си човек, който не е много вътре в нещата, може да остане с впечатлението, че едва ли не това се е случило с българската живопис. Тук оценките са много полярни. Има хора, които приемат изложбата точно като събуден интерес към проблемни зони. Има една част от публиката, която просто приема изложбата като културен провал. Един такъв коментар не касае само и точно кураторските проекти и авторите, включени в тази изложба, а някакъв общ процес.



image
image
image
Групов портрет на участниците в обсъждането.
image Първа се изказа в качеството си на куратор изкуствоведката В.Радоева.
ВЕСЕЛА РАДОЕВА: Не бих искала нито едно от тези ограничения, за които стана дума, да се случва някъде, още по-малко в тази сграда. Че това е идея на Секция Живопис означава, че изложбата е живописна. Може би само първото издание беше с наистина чисто живописни по материалност произведения. Оттам насетне нещата влизат в сферата на визуалните изкуства. Според мен такива понятия не трябва да се опитваме в малки чекмеджета да сложим. Чекмеджетата са по-широки и не са само едно. Тогава си спомням, че скандалът беше при първото издание – вижте колко малко години минаха от него, седем години и колко нещата са се променили. Защото тогава, след като поименно ни поканиха от бившето Ръководство на Секцията, събрахме се в зала тук и всеки един от нас каза горе-долу с кои художници смята да направи своето павилионче. Тогава така беше начупен етажът. Оказа се, че мене ме гледат много страшно, включително подозрително, защото аз предложих петима души, които не са от Секция Живопис. От Секция Илюстрация и графика бяха и правеха нова тема живопис и според мене я правеха добре. И това беше изключително видно за всички, които са завършили живопис, кандидати или членовена Секцията и т.н. Оказа се след това, че като постоя изложбата, не мога да кажа, че беше на концептуално ниво. Сега искам да кажа пред вас, че никога не съм имала желание за някаква конфронтация, аз просто не съм такъв характер. Първото издание, както каза Димитър Грозданов преди малко, от гледна точка на историята, на тенденциите в българската живописв края на деветдесетте и началото на новото десетилетие на Двадесет и първи век, наистина имаха един действително представителен характер. Обаче все още се седеше на това, че десет куратора това са изборът на няколко живописци. Тук нещата са поставени на субективна основа. А в изкуството всичко е поставено на субективна основа. Между нас може да има историци на изкуството, само че трябва да мине едно вре-ме, да мине една дистанция, за да можем нещо исторически да го нагласим, да го документираме. В този момент нещата са по-скоро на това кой кого познава добре, кой кого цени като критик по-добре и затова изложбата беше кураторска. Но все пак с такъв подтекст, че някои живописци са си харесали куратора. След три години харесаха други куратори, естествено. След като сега се провежда трето издание с куратори, означава за мене, че “10 х5 х 3” отдавна е изложба на по-млади или по-възрастни членове и не членове на СБХ, търсещи тенденция и т.н. Това за мене е, може би, несъзнателно. Направен е опит да се стимулира кураторското движение тук в тази сграда, в този Съюз. И тъй като от 2003 г. насам много по-активно вече художественият живот се развива именно на кураторски принцип, независимо дали е в някоя частна галерия или е в някой музей, дали е тук, затова сега вече са ни малко по-развити нещата, по-малко са ни интересни. Ако трябва като критик на изкуството да си кажа мнението, на мене най-много ми харесва второто издание. Аз имам спомен за него. От първото почти нямам спомен, тук нещата са ми хаотични, не защото не ми харесват отделни автори, но не ги виждам кураторските концепции, докато при предишните те бяха малко по-изчистени, малко по-здрави. Честно казано – аз това го споделих преди няколко дни със Станислав Памукчиев – на мен не ми се иска да продължава тази изложба в този вариант. Защото ми се струва, че след третото издание както се смята, че един автор с три работи може да изчерпи идеите си, така и с три издания на подобна идея може да изчерпи вложената в нея – както искате я наречете – провокация. Други неща могат – дали Секция Живопис, дали някоя друга секция, дали изобщо отделна секция на Съюза, но след като се случва в Съюза, значи тук наистина има тенденции. Тези тенденции могат да бъдат от ден до пладне, други могат да бъдат десетилетни, това е божа работа и никой от нас не може да го предпостави и никой от нас не носи отговорност дали е участвал или е провокирала една проява, в която са намерили или не тенденция колко дълго ще живее. В този смисъл се отнасям абсолютно толерантно към всичко представено, но отново казвам: ако ще се продължава с преглед на кураторите – тук има един много стар момент, който още преди седем години го усетих, но не съм го казвала това публично – в Съюза се смята, че когато се прави изложба, когато тя е журирана, всеки автор може да представи три работи. И изведнъж тук се оказва, че всеки автор с три работи, не може с четири, не може с две, не може с десет. Нали така се казва, че всеки има право на три работи. ПРЕДС. ДИМИТЪР ГРОЗДАНОВ: Понякога така, друг път – не така. Няма такова нещо. ВЕСЕЛА РАДОЕВА: Няма защо да си обясняваме, но това е един толкова формален критерий, който няма нищо общо с художественото постижение и с каквото и да е било друго. Защото на мене някои автори тук не са ми достатъчни и аз искам малко повече. Тогава какво правим, да речем, с този проект на Владия, където са повече от трима автори. Те са петима, но не са с по три произведения. Започваме формално да си въртим едно синджирче около пръстите, което няма смисъл.
image
Вторият куратар, който взе участие с изказване бе младата културоложка В.Михайлова.

ВЛАДИЯ МИХАЙЛОВА:
На мен ми се иска да кажа нещо не като куратор, който сега участва в изложбата “10 х 5 х 3”, а започвайки от това, което Весела Радоева очерта и някак си възникналия разговор около фигурата на куратора и това, което Светла Куюмджиева каза за така разнопосочните очаквания, които тази изложба поставя. От една страна има някакви очаквания, които не се оправдават и тя всъщност показва нещо друго. На мен ми се струва, че и двете неща са свързани с идеята за рамката и въобще с формата на изложбата и тази рамка едновременно е и разширена. Тя включва очевидно някаква нова фигура и същевременно с това отново запазва някаква консервативна и ясна схема на представяне. Тук, според мене, това, за което може да се дискутира, това е въобще фигурата на куратора. По какъв начин тази фигура е интегрирана в схемата “10 х 5 х 3”. Очевидно тя е интегрирана наполовина някак си – от една страна кураторът е включен като позиция и той така участва вече в прегледа на това какво се случва. На него му е дадена власт да очертае някаква субективна визия или проект за съвременното състояние на живописта, като така предложи своя интерпре-тация и въобще изказване по темата що е живопис днес. От друга страна обаче той има една ясна рамка: той трябва да работи точно с петима художници и точно с по три произведения. Същевременно това ограничава полето, в което кураторът може да действа. Преди малко Станислав Памукчиев каза, че една кураторска идея може да бъде един художник, може да бъде и едно произведение и това да бъде достатъчно силно и категорично кураторско изказване. Едновременно кураторът е натоварен: на него му е казано, че могат да бъдат петима художника и три произведения и това е, така да се каже, полето, в което трябва да се защищава кураторската идея. От друга страна на него не му е гласувано стопроцентово доверие, че и с един художник може да изкаже някаква гледна точка. По същия начин мен ми се струва, че едно такова наполовина или едно движение в двете посоки по отношение на това дали се представя живопис, дали идеята тук е проектите да се занимават със съвременното състояние на живописта, или се надскача тази рамка и въобще се говори за съвременното състояние на изкуството, или се представят някакви гледни точки, които коментират определена ситуация. Така че за мен това е една от възможните дискусионни теми, която е по-обща и в някакъв смисъл явно включва и трите проекта и за това как се интегрира фигурата на куратора. Аз бих се радвала, ако е подхваната тази тема.

image
Трета по ред направи изказване изкуствоведката В.Ножарова.
ВЕСЕЛА НОЖАРОВА:
Аз съм участник може би преди две издания. Струва ми се, че и имадве неща, които трябва да се сложат в контекста по някакъв начин и да се разгледат в контекст. Едно от нещата е, че когато беше създаденотова начинание в СБХ “10 х 5 х 3”, трябва да си представим, че все пак СБХ извървяваше някакъв път към ролята на куратора в своите салони. Помня, че това в някакъв смисъл беше нещо малко трудно да се каже радикално, но все пак голяма крачка по отношение на това как ще се представя изкуство и живопис в рамките на салоните и ролята на куратора. Тогава това беше моят единствен начин да се дефинира какво е куратор и защо този куратор има място в рамките на залите на улица Шипка. Така че в това отношение аз имам някакъв спомен за тези години и мисля, че съм я заснела много подробно тогава изложбата. Помня, че тогава това беше някаква Секция Живопис, която да наложи ролята на куратора в рамките на този контекст на това време. Сега очевидно сме изправени пред едно голямо затруднение да коментираме една изложба, която е съставена от десет различни изложби на практика кураторски. Това затруднение идва не само защото много е трудно тези десет проекта да начертаят някаква обща кураторска гледна точка, защото те никога не е трябвало да правят такова нещо. Никога не е трябвало и пред тях не е стоял въпросът да чертаят тенденции в съвременната живопис, примерно. Тук изпадаме в един проблем, който Съюзът на художниците, Секция Живопис, ако не го коригира в бъдеще, тази изложба ще отива назад в бъдеще. В това отношение съм съгласна с Весела Радоева, че в някакъв смисъл схемата “10 х 5 х 3” не  поема отговорност, не поема никаква концептуална отговорност. Тя остава с едни десет човека, които са най-разнообразни, с най-различни вкусови разбирания, просто да си покажат по три картини на автор. Дали е нещо такова, или се обърквам в тази сметка, но горе-долу в един момент няма я концептуалната рамка, която се задава от организаторите. Изборът на куратор не е концептуална рамка и не може да бъде. Всички сме близки и познати и си знаем вкусовете и това някак си не е достатъчно. Така че в един момент нататък една сериозна изложба, за да бъде кураторска в истинския смисъл на думата и да може да бъде коментирана от гледна точка на някаква обща концепция, е добре, според мене, да бъде курирана от тези десет човека, примерно, заедно. По някакъв начин те да работят заедно, да търсят проблемите заедно, да търсят образ на българската живопис – дали ще бъде съвременно изкуство, но да го правят по някакъв начин заедно. Защото едно такова залагане на една формула не може да доведе до продукт, който ние сега да започнем да казваме какви проблеми има. Всяка една кураторска секция има някакви проблеми, има да решава нещо. А може би нищо не решава, а показва еди-колко си мои познати, които правят неща, които мен са ми интересни. Това също е кураторска рамка. Аз съм виждала подобни изложби. Те се правят обикновено – спомням си една изложба, която гледах във Флоренция миналата година, която беше точно така направена: бяха поканени, примерно, пет водещи куратора, които да покажат трима или четирима млади художници. Това бяха за избора на млад автор. Тогава също имаше този проблем, че в един момент малко се получава едно средно нищо накрая, защото нямаше нещо, което да обедини тези автори. Работите в една изложба една с друга се допълват, засилват, разглеждат различни проблеми и т.н. В някакъв смисъл тази формула не може вечно да действа и може би трябва да има куратор на изданието, който да поема отговорност за цялото нещо и ние да коментираме неговата концепция. Иначе как сега да седнем да коментираме проект по проект, може би, или как, по какъв начин? Кой поема отговорността, за да можем ние да седнем да коментираме неговата отговорност.
image След това думата бе дадена на професор, доктор на изкуствознанието СВИЛЕН СТЕФАНОВ.
СВИЛЕН СТЕФАНОВ:
Колеги, аз първо искам да кажа, че приемам изложбата такава, каквато е. Нямам особени притеснения, че е условно “10 х 5 х 3”, защото някой някога така я е измислил и това е точно тази изложба. Няма пример на 5 х 2 х половин. Тя е такава, тя е на Секция Живопис. Между другото от трите й издания аз я намирам за изложба, която поставя определени проблеми. Ние винаги, разбира се, можем да кажем, че едно нещо може да бъде оптимизирано, може да бъде по-добро, може да бъде по някакъв начин по-стройно и да има някакъв по-цялостен кураторски възглед. Това е изложбата “10 х 5 х 3”, тя е замислена по този начин. Разбира се, сега аз мога да си помечтая как тя би могла да стане чисто институционално по-добра, но мисля, че не това е случаят. Ако я направим по друг случай, тя няма да е “10 х 5 х 3”. Искам да кажа, че точно тази изложба тук, на тези етажи, аз я смятам за нещо, което е доста сполучливо и нещо, което поставя проблеми и нещо, което трябва да ви кажа, че ми е приятно да го наблюдавам. За мен е удоволствие да наблюдавам цялата тази трансформация на образа, която ние преди години в известна степен мечтаехме да се получи. Изложбите на живопис преди петнадесетина години не изглеждаха по този начин. Имаше някои, които изглеждаха по-иновативни, други изглеждаха по друг начин. Тази изложба аз само мога да кажа, че съм много доволен, че съществува това нещо, че в края на краищата мога да видя една цялостна тенденция за това как имаме една проядена отвътре живопис, която е живопис без живопис, която е концептуализирана. Защото концептуалното в много отношения по отношение на традиционното разбиране на живописта е тъкмо подпъхване на различни други намерения, концепции, материали, текст, фотография и какво ли не още. Точно по тази причина аз смятам изложбата за важна, за значима, за интересна. В никой случай проблемъттук за мене не е в ролята на куратора. Защото не е казано, че непременно добрите резултати се раждат от то-тализирания кураторски контрол. Трябва да ви кажа, че това е практика, теза и по-скоро практика, която нито е нова, нито е особено оригинална. Не е казано, че непременно целеустременият кураторски подход трябва да доведе до някакъв добър резултат. Ние можем вече от тук насетне д


Тагове:   обсъждане,   „10х5х3”,


Гласувай:
1
0



1. анонимен - риторичен въпрос
29.05.2010 09:02
кога подобно събитие ще се случи в глухата и няма провинция.
ни-ко-га
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 2771018
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1805