Постинг
07.05.2010 19:25 -
141. Приказка извън читанките
Автор: razkazvachka
Категория: Изкуство
Прочетен: 10064 Коментари: 30 Гласове:
Последна промяна: 30.12.2010 04:34
Прочетен: 10064 Коментари: 30 Гласове:
23
Последна промяна: 30.12.2010 04:34
Още една приказка в първо лице,
но човекът е в текста на света,
в тъканта на историята,
приказка в приказката.
А приказката е хлябът на гладния,
богатство насред кризата,
блян насред загубата на човешките посоки
в прекрояването на света.
Постинг номер 141:
Изворът на белоногата
1. подробности Ако се покачиш на заоблените склонове на предпланината, пред тебе се открива цялата равна шир на полето с реката, която извива през него и скупчените криви силуети на десетина възлести изсъхнали върби. Някога там имало село. Голямо село с бели къщи и бистри вади между цветята в градините и калдъръма по двора, с чимшири отпред и стопански сгради и дворове отзад. Нямало кой знае какви огради – хората живеели в мирни години, обработвали си нивите и лозята, прели и тъкали, шили и везали, правели гърнета и кошници, масло, сирене и баници, бъчви и вино, гледали буби и пчели, ловели риба в бистроструйната река, имали си по стотина-двеста овци, да не говорим за кокошките, гъските, пуйките и малачетата, конете и магаретата. Веднъж годишно правели панаир. Ходели и по чужди краища, гледали, продавали, купували и се връщали да си живеят живота у дома, защото камъкът тежи на мястото си. Изобщо, имали си занимания. Имали си и песни и танци. Имали си, също така и кокетна църква със звънка камбана и резбовани врати, писана и позлатена отвътре, чиста и гледана, попът бил добър, четял на разбираем език, а дяконите пеели като ангели. Събирали се хората на сватби, кръщенки и седенки. Обичали хубавото. Гледали да не предизвикват лошото. Империите били млади, далечни и много не ги тормозели, а и те си траели и чакали да им мине времето. В прохладните летни вечери полето намятало ароматно кадифено наметало над светлозелените си рамене и се надигало на пръсти да си говори със звездната нощ по линията на хоризонта, която била, както и сега е, навсякъде околовръст. Реката ромонела, а жабите и щурците си правили дискотека. Цветята – знаете ги, правили каквото правили през деня, вечер навирвали гребенче, парфюмирали се и грейвали ярко, за да се виждат дори и на тъмно, защото имали срещи. От къщите миришело на вкусни гозби, животните дишали плътно в кошарите и оборите, а хората си говорели, смеели се, плачели, свирили и пеели. И се обяснявали в любов: с думи и без думи – който както можел. Женели се, раждали им се деца, ходели за дърва в планината, копаели камъни и глина от близките хълмове, вадели ситен пясък от реката, строели нови къщи, кошари и улици, садели градини, сеели жито. И така от лято на лято – много лета наред. Трябва да е имало и зими. А може би и пролети и есени. Приказката, обаче, мълчи по този въпрос, защото не я интересува. Онова, което станало, станало през лятото: между късната пролет и ранната есен. На края на селото, където полето леко се издигало към полите на планината, белият път отклонявал пътечка към средата на равната поляна, а после се шмугвал в гората на сянка. Пътечката водела към бистър извор, който надигал гейзери от фин пясък от дъното, галел глезено листата на червения кантарион и дивата мента покрая и подскачал весело по нанадолнището към реката, като образувал вирче след вирче, бистри като сълза, весели като врабчета. Младите момичета от селото ходели за вода на това изворче – не защото си нямали кладенци в дворовете, не защото водата била някаква по-специална. Това било място за срещи, но не било прието да ходиш просто така на среща, без да имаш някаква основателна причина. Младите момчета пък обичали да ходят на поляната – да попасат коня, да потърсят загубено магаре, да разходят кучетата, но най-вече да видят момичетата. В онова време също било обичай момичетата да ходят за вода с голяма китка, украсяваща главите им. Момчетата се опитвали да си вземат китка, а заедно с нея – усмивката на момичето, обичта на момичето. Това сигурно било така, защото цветята растели в дворовете и момичетата ги гледали – садили, плевили, поливали ги и им пеели, разказвали им тайните си. Цветята знаели всичко за момичето и понеже са бъбриви, когато отивали на среща, те веднага разказвали на момчетата как стоят нещата. Защото хората тогава били срамежливи и не винаги можели да говорят за любовта, но от друга страна знаели, че някой трябва да говори за нея, за да я има изобщо.
2) дребнавости и слабости човешки или по въпроса за черната веда...
И станало веднъж така, че в земите навлезли чужди войници, а местните хора, отдадени на всекидневните си грижи, даже и не забелязали, докато една сутрин голямата поляна край извора не изчезнала под бяло-сини шатри, а войската на везиря - или, по-скоро – свитата му – не застанала в почетна стража пред голямата шатра досами кладенеца. Погледнали ранобудните девойки отдалече, па се върнали да кажат на майките си, а майките – естествено, бързо-бързо ги накарали да се приберат по къщите и да не се показват. Тръгнал бил втория човек на царството да наобиколи земите на мирните селяни, да види кое как е и какво ще е полезно да знае като управлява. Набирал, също, везирят еничари – харесал момчета от селото, а на момците им харесали везаните униформи, среброто по пушките, лъскавите коне, които войската яздела. На едни им било страшно, на други – интересно, а трети – трети майките им не ги пускали. Везиря бил на кеф – империята била във възход, не му се слушали плачове и кандърми – оставил който иска да дойде, а другите пуснал да си ходят. Пошегувал се на тръгване – нямате ли моми в селото, а някакво пъзливо злобно гласче взело та му заразправяло за хубавиците и най-вече за оная, дето му била на сърцето отдавна, а тя нехаела за него заради ваклите очи на Никола от горната махала. Заслушал се везиря – не повярвал.
- Верно е, султане – настоявал Мичо – имаме си хубавица в селото, дето е по-хубава от целия ти харем.
- Сус, бе, керата – раздразнил се везирят – ти пък какво знаеш за харемите…
- Нищо-нищичко, ама няма нигде таквази хубавица – руса-бела, всяка сутрин вода налива и си мие белите ноги – тънка-висока, косата й до петите, очите й като кладенци...
- Я, доведете я – не се стърпял везиря.
Довели я – гледа-диви се – верно било. А момата – вместо да се кланя, вместо очи в земята да забие и лице да скрие – гледа големеца в очите и глава не скланя – самодива съща… Стопила сърцето на везира хубавата тракийка, мило и драго задавал само и само да я вземе със себе си. Ама момата нямала очи за него – няма да си щастлив с мене, ага, нито пък аз ще съм същата, ако дойда с тебе… Мъдър бил везирят – не е случайно да си съветник на султана… поразмислил, поразчувствал, погледал момата – млада била, а корава като кремък, знаел за тези моми – беля били, а и влюбена била – нямало да я спечели като я отведе – пуснал я да си ходи, изпратил подир два дена дарове за сватбата й и майстори – да направят от извора чешма и да изваят момата, седнала на месечинка да преде… А злобни змийчета-слухове тровели близките й, стигали до Никола – как така стоя годеницата ти половин ден в шатрата на везиря и излезе и се върна дома, а той дарове й праща… и майстори чешма да правят… Разпитвала я майка й, не вярвала – разпитвал я Никола – хем иска да й вярва, хем го тровят стари баби като се прибере, другарите му го гледали с жалост, а момите – макар и да шушукали, по-мили станали от всякога… Отначало Гергана не усетила разликата, макар и да я ласкаели даровете. След няколко дена усетила как майка й върви подир нея и я следи, а другите крият очи и спират да шъпнат, като се приближи, пък и Никола взел да я пита настойчиво какво толкова са си говорили с големеца от Цариград. А после дошли майсторите чешма да градят и я загледал баш-майсторът внимателно, че му били наредили да я изпише точно на чешмата. И в сънищата й идел везирят с бяло-златна дреха везана и горящ поглед – представял й целия си палат и цариградските хубости – на нея, уж простата селянка – а после, после я гледал мъдро и я пуснал – оставил я, а вързал сърцето й – и тая чешма – как да се среща с Никола там вече, като го нямало техния извор. А Никола вече не бил същия – отложили сватбата. Минало лятото, дошла есента, минала есента в унес – ноемврийският вятър оголил дърветата – черни ръце сграбчили месечината в ранна нощ, когато пак била тръгнала за вода Гергана – натежали й менците, изсипала се студената вода по нея – треска я втресло – до зима изкарала – стопила се в болест и мъка, че ни майка й, ни дружки, ни либе вече не я жалели. Отишла веднъж на чешмата – посред зима – сняг нямало – поседнала на каменното корито, а небесните пътеки изведнъж се отворили, станало светло и поела хубавицата по пътя към звездите, намерила сияйния си дом, усмихнала се като звезда-вечерница. А приказката останала, загадъчна била – не им била ясна на хората от селото цялата работа – мъчно им било, изоставени се чувствали. И минало време, а енергийни вихърчета рано напролет току-минавали по полето и по пътя надолу към върбите и де-кого стигнели – омайвали, та сънища сънували младите момичета, а момчетата неспокойни ставали, взимали кавалите и свирели по цяла нощ медено-тъжно. Минавало време – променяли се местата, хората сякаш били същите… 3) превратности и срещи със себе си
И в големия град край Марица след зимна омая реката шумяла под мостовете, а белият вятър завихрял листенцата на тополите – кичур по кичур разтърсвали, ръсели пух, а вятърът вплитал пухчетата в косите на момичетата. Четяхме в клас „Изворът на Белоногата” и се кискахме на наивните сравнения. А после – историята ни грабна – но пак се правехме, че не я харесваме, макар и да бяхме повярвали в нея. Необичайно бе името на момата, диво някак беше – първично, не селско, не и градско. И майка ми твърдеше, че съм кръстена на дядо ми Георги, ама – на него бе кръстен Гого, а баща ми разправяше, че съм на момата от поемата. И Николай си въобразяваше, че е влюбен в мен, а съседките от техния блок, начело с класната – подхранваха илюзията му, а клюкарките от училището хихикаха и го дразнеха, докато си повярва. Но аз не бях там – някак ме бяха пропуснали по подразбиране. Не на мен тия. Колкото повече се ядосвах и не допусках да ме хване клюката, толкова повече многозначително квакаха подмолно, а горкото момче – затъваше, но нямах как да му помогна, защото всяка проява на човешко отношение към него от моя страна, влошаваше болестта му. А после – после отидох в друго училище, а на него явно му бяха отредили ролята на страданието, заради горделивата му изгора – да де, само дето не беше. И веднага на следващата година се появи Ники и този път треската бе за мен – наказана бях да мина през същото – от другата страна. И никой не се осмели да каже нещо пръв – защото думата обвързва. Минаваше времето – връзките бяха загатнати, неизречени – недоказани, недоказуеми – имало ли е нещо или е нямало. Сякаш е нямало, а защо сърцето боли и огън тръгва около тебе, когато някой от тях – независимо кой, - случайно премине пред тебе? И дразни те мълчаливия поглед. И бягаш – далече от старите пътеки, толкова пъти минавани с магьосани стъпки, че вече не се издържа… Тръгваш на свобода из света, а от време на време се връщаш при мама и татко и чуваш какво става наоколо. Някой се бил оженил, някой бил отишъл в чужбина, други имали деца, за трети никой нищо не знаел. А Николай – е, ами той отишъл да учи в конкурентното училище, а после станал вторият човек в консулството – тръгнал да търси везиря, явно, откраднал спокойствието на младостта му приказна… А майката на Ники още съжалявала, че не съм… какво?! – ами… е той се оженил – за някаква непозната, искала да дойде да живее в града, а аз съм се била изнесла… Ама на нея той й е казал нещо нали? – не е било по подразбиране… Искаш ли… А ти искаш ли?... Само ако ти искаш… Заради тебе… А ти?... Ако ти… исках – с думи, не по подразбиране… а нямаше… Говореха майките, но бе мълчание…
И там някъде се бе родило момиченце и бе кръстено – Гергана. Дядо й беше Георги. Но също и Белоногата… и несбъднатата мечта на баща й…
... и аз…
но човекът е в текста на света,
в тъканта на историята,
приказка в приказката.
А приказката е хлябът на гладния,
богатство насред кризата,
блян насред загубата на човешките посоки
в прекрояването на света.
Постинг номер 141:
Изворът на белоногата
1. подробности Ако се покачиш на заоблените склонове на предпланината, пред тебе се открива цялата равна шир на полето с реката, която извива през него и скупчените криви силуети на десетина възлести изсъхнали върби. Някога там имало село. Голямо село с бели къщи и бистри вади между цветята в градините и калдъръма по двора, с чимшири отпред и стопански сгради и дворове отзад. Нямало кой знае какви огради – хората живеели в мирни години, обработвали си нивите и лозята, прели и тъкали, шили и везали, правели гърнета и кошници, масло, сирене и баници, бъчви и вино, гледали буби и пчели, ловели риба в бистроструйната река, имали си по стотина-двеста овци, да не говорим за кокошките, гъските, пуйките и малачетата, конете и магаретата. Веднъж годишно правели панаир. Ходели и по чужди краища, гледали, продавали, купували и се връщали да си живеят живота у дома, защото камъкът тежи на мястото си. Изобщо, имали си занимания. Имали си и песни и танци. Имали си, също така и кокетна църква със звънка камбана и резбовани врати, писана и позлатена отвътре, чиста и гледана, попът бил добър, четял на разбираем език, а дяконите пеели като ангели. Събирали се хората на сватби, кръщенки и седенки. Обичали хубавото. Гледали да не предизвикват лошото. Империите били млади, далечни и много не ги тормозели, а и те си траели и чакали да им мине времето. В прохладните летни вечери полето намятало ароматно кадифено наметало над светлозелените си рамене и се надигало на пръсти да си говори със звездната нощ по линията на хоризонта, която била, както и сега е, навсякъде околовръст. Реката ромонела, а жабите и щурците си правили дискотека. Цветята – знаете ги, правили каквото правили през деня, вечер навирвали гребенче, парфюмирали се и грейвали ярко, за да се виждат дори и на тъмно, защото имали срещи. От къщите миришело на вкусни гозби, животните дишали плътно в кошарите и оборите, а хората си говорели, смеели се, плачели, свирили и пеели. И се обяснявали в любов: с думи и без думи – който както можел. Женели се, раждали им се деца, ходели за дърва в планината, копаели камъни и глина от близките хълмове, вадели ситен пясък от реката, строели нови къщи, кошари и улици, садели градини, сеели жито. И така от лято на лято – много лета наред. Трябва да е имало и зими. А може би и пролети и есени. Приказката, обаче, мълчи по този въпрос, защото не я интересува. Онова, което станало, станало през лятото: между късната пролет и ранната есен. На края на селото, където полето леко се издигало към полите на планината, белият път отклонявал пътечка към средата на равната поляна, а после се шмугвал в гората на сянка. Пътечката водела към бистър извор, който надигал гейзери от фин пясък от дъното, галел глезено листата на червения кантарион и дивата мента покрая и подскачал весело по нанадолнището към реката, като образувал вирче след вирче, бистри като сълза, весели като врабчета. Младите момичета от селото ходели за вода на това изворче – не защото си нямали кладенци в дворовете, не защото водата била някаква по-специална. Това било място за срещи, но не било прието да ходиш просто така на среща, без да имаш някаква основателна причина. Младите момчета пък обичали да ходят на поляната – да попасат коня, да потърсят загубено магаре, да разходят кучетата, но най-вече да видят момичетата. В онова време също било обичай момичетата да ходят за вода с голяма китка, украсяваща главите им. Момчетата се опитвали да си вземат китка, а заедно с нея – усмивката на момичето, обичта на момичето. Това сигурно било така, защото цветята растели в дворовете и момичетата ги гледали – садили, плевили, поливали ги и им пеели, разказвали им тайните си. Цветята знаели всичко за момичето и понеже са бъбриви, когато отивали на среща, те веднага разказвали на момчетата как стоят нещата. Защото хората тогава били срамежливи и не винаги можели да говорят за любовта, но от друга страна знаели, че някой трябва да говори за нея, за да я има изобщо.
2) дребнавости и слабости човешки или по въпроса за черната веда...
И станало веднъж така, че в земите навлезли чужди войници, а местните хора, отдадени на всекидневните си грижи, даже и не забелязали, докато една сутрин голямата поляна край извора не изчезнала под бяло-сини шатри, а войската на везиря - или, по-скоро – свитата му – не застанала в почетна стража пред голямата шатра досами кладенеца. Погледнали ранобудните девойки отдалече, па се върнали да кажат на майките си, а майките – естествено, бързо-бързо ги накарали да се приберат по къщите и да не се показват. Тръгнал бил втория човек на царството да наобиколи земите на мирните селяни, да види кое как е и какво ще е полезно да знае като управлява. Набирал, също, везирят еничари – харесал момчета от селото, а на момците им харесали везаните униформи, среброто по пушките, лъскавите коне, които войската яздела. На едни им било страшно, на други – интересно, а трети – трети майките им не ги пускали. Везиря бил на кеф – империята била във възход, не му се слушали плачове и кандърми – оставил който иска да дойде, а другите пуснал да си ходят. Пошегувал се на тръгване – нямате ли моми в селото, а някакво пъзливо злобно гласче взело та му заразправяло за хубавиците и най-вече за оная, дето му била на сърцето отдавна, а тя нехаела за него заради ваклите очи на Никола от горната махала. Заслушал се везиря – не повярвал.
- Верно е, султане – настоявал Мичо – имаме си хубавица в селото, дето е по-хубава от целия ти харем.
- Сус, бе, керата – раздразнил се везирят – ти пък какво знаеш за харемите…
- Нищо-нищичко, ама няма нигде таквази хубавица – руса-бела, всяка сутрин вода налива и си мие белите ноги – тънка-висока, косата й до петите, очите й като кладенци...
- Я, доведете я – не се стърпял везиря.
Довели я – гледа-диви се – верно било. А момата – вместо да се кланя, вместо очи в земята да забие и лице да скрие – гледа големеца в очите и глава не скланя – самодива съща… Стопила сърцето на везира хубавата тракийка, мило и драго задавал само и само да я вземе със себе си. Ама момата нямала очи за него – няма да си щастлив с мене, ага, нито пък аз ще съм същата, ако дойда с тебе… Мъдър бил везирят – не е случайно да си съветник на султана… поразмислил, поразчувствал, погледал момата – млада била, а корава като кремък, знаел за тези моми – беля били, а и влюбена била – нямало да я спечели като я отведе – пуснал я да си ходи, изпратил подир два дена дарове за сватбата й и майстори – да направят от извора чешма и да изваят момата, седнала на месечинка да преде… А злобни змийчета-слухове тровели близките й, стигали до Никола – как така стоя годеницата ти половин ден в шатрата на везиря и излезе и се върна дома, а той дарове й праща… и майстори чешма да правят… Разпитвала я майка й, не вярвала – разпитвал я Никола – хем иска да й вярва, хем го тровят стари баби като се прибере, другарите му го гледали с жалост, а момите – макар и да шушукали, по-мили станали от всякога… Отначало Гергана не усетила разликата, макар и да я ласкаели даровете. След няколко дена усетила как майка й върви подир нея и я следи, а другите крият очи и спират да шъпнат, като се приближи, пък и Никола взел да я пита настойчиво какво толкова са си говорили с големеца от Цариград. А после дошли майсторите чешма да градят и я загледал баш-майсторът внимателно, че му били наредили да я изпише точно на чешмата. И в сънищата й идел везирят с бяло-златна дреха везана и горящ поглед – представял й целия си палат и цариградските хубости – на нея, уж простата селянка – а после, после я гледал мъдро и я пуснал – оставил я, а вързал сърцето й – и тая чешма – как да се среща с Никола там вече, като го нямало техния извор. А Никола вече не бил същия – отложили сватбата. Минало лятото, дошла есента, минала есента в унес – ноемврийският вятър оголил дърветата – черни ръце сграбчили месечината в ранна нощ, когато пак била тръгнала за вода Гергана – натежали й менците, изсипала се студената вода по нея – треска я втресло – до зима изкарала – стопила се в болест и мъка, че ни майка й, ни дружки, ни либе вече не я жалели. Отишла веднъж на чешмата – посред зима – сняг нямало – поседнала на каменното корито, а небесните пътеки изведнъж се отворили, станало светло и поела хубавицата по пътя към звездите, намерила сияйния си дом, усмихнала се като звезда-вечерница. А приказката останала, загадъчна била – не им била ясна на хората от селото цялата работа – мъчно им било, изоставени се чувствали. И минало време, а енергийни вихърчета рано напролет току-минавали по полето и по пътя надолу към върбите и де-кого стигнели – омайвали, та сънища сънували младите момичета, а момчетата неспокойни ставали, взимали кавалите и свирели по цяла нощ медено-тъжно. Минавало време – променяли се местата, хората сякаш били същите… 3) превратности и срещи със себе си
И в големия град край Марица след зимна омая реката шумяла под мостовете, а белият вятър завихрял листенцата на тополите – кичур по кичур разтърсвали, ръсели пух, а вятърът вплитал пухчетата в косите на момичетата. Четяхме в клас „Изворът на Белоногата” и се кискахме на наивните сравнения. А после – историята ни грабна – но пак се правехме, че не я харесваме, макар и да бяхме повярвали в нея. Необичайно бе името на момата, диво някак беше – първично, не селско, не и градско. И майка ми твърдеше, че съм кръстена на дядо ми Георги, ама – на него бе кръстен Гого, а баща ми разправяше, че съм на момата от поемата. И Николай си въобразяваше, че е влюбен в мен, а съседките от техния блок, начело с класната – подхранваха илюзията му, а клюкарките от училището хихикаха и го дразнеха, докато си повярва. Но аз не бях там – някак ме бяха пропуснали по подразбиране. Не на мен тия. Колкото повече се ядосвах и не допусках да ме хване клюката, толкова повече многозначително квакаха подмолно, а горкото момче – затъваше, но нямах как да му помогна, защото всяка проява на човешко отношение към него от моя страна, влошаваше болестта му. А после – после отидох в друго училище, а на него явно му бяха отредили ролята на страданието, заради горделивата му изгора – да де, само дето не беше. И веднага на следващата година се появи Ники и този път треската бе за мен – наказана бях да мина през същото – от другата страна. И никой не се осмели да каже нещо пръв – защото думата обвързва. Минаваше времето – връзките бяха загатнати, неизречени – недоказани, недоказуеми – имало ли е нещо или е нямало. Сякаш е нямало, а защо сърцето боли и огън тръгва около тебе, когато някой от тях – независимо кой, - случайно премине пред тебе? И дразни те мълчаливия поглед. И бягаш – далече от старите пътеки, толкова пъти минавани с магьосани стъпки, че вече не се издържа… Тръгваш на свобода из света, а от време на време се връщаш при мама и татко и чуваш какво става наоколо. Някой се бил оженил, някой бил отишъл в чужбина, други имали деца, за трети никой нищо не знаел. А Николай – е, ами той отишъл да учи в конкурентното училище, а после станал вторият човек в консулството – тръгнал да търси везиря, явно, откраднал спокойствието на младостта му приказна… А майката на Ники още съжалявала, че не съм… какво?! – ами… е той се оженил – за някаква непозната, искала да дойде да живее в града, а аз съм се била изнесла… Ама на нея той й е казал нещо нали? – не е било по подразбиране… Искаш ли… А ти искаш ли?... Само ако ти искаш… Заради тебе… А ти?... Ако ти… исках – с думи, не по подразбиране… а нямаше… Говореха майките, но бе мълчание…
И там някъде се бе родило момиченце и бе кръстено – Гергана. Дядо й беше Георги. Но също и Белоногата… и несбъднатата мечта на баща й…
... и аз…
Любовник-измамник вгорчава живота на пле...
ПОТЕГНИ ТИ ЮЗДИТЕ НА МОЯ ЖИВОТ...
Клип , който събра повече от милион лайк...
ПОТЕГНИ ТИ ЮЗДИТЕ НА МОЯ ЖИВОТ...
Клип , който събра повече от милион лайк...
Следващ постинг
Предишен постинг
Хубав разказ!
Поздрави!:))
цитирайПоздрави!:))
portishead написа:
Хубав разказ!
Поздрави!:))
Поздрави!:))
ама винаги ме е дразнела оная наивна поема...
Сладкодумно, Приказно момиче! Благодаря ти!
цитирайmiaa написа:
Сладкодумно, Приказно момиче! Благодаря ти!
веднага го усети, нали - това ми е най-първият опит да се правя на разказвачка - в стила на старите баби от приказките на Пушкин - е, поне в първата част, другите две току-що ги сглобих - хихихи!
Много образно и дълбоко осмислено е, мила! Грабна ме от началото и го изчетох на един дъх до края. Трябва да ти призная, че и аз доста се замислих..за хората, родните места, традициите и поверията. Справила си се чудесно, успяла си да стигнеш до сърцата на читателите си.
Поздравления от мен!
цитирайПоздравления от мен!
6.
анонимен -
Открих
07.05.2010 22:17
07.05.2010 22:17
още един талантлив човек..
цитирай
7.
анонимен -
Добре разказваш.
07.05.2010 22:34
07.05.2010 22:34
Много хубава приказка.
цитирайСтана тя каква то стана!:)Толкова хората те признаха .Нека да кажа и аз най- накрая-
Редиш думи като синци,
рисуваш картини незнайни,
вълнуваш всички ни с приказки омайни,
докосваш нашите души!
цитирайРедиш думи като синци,
рисуваш картини незнайни,
вълнуваш всички ни с приказки омайни,
докосваш нашите души!
Талантливо написан, приказно води читателя по пътеката на спомените от минало /минало ли е?!/ време до днес... Как нравите се променят и ... не се...
Благодаря за размислите, които предизвика в душата ми :)
цитирайБлагодаря за размислите, които предизвика в душата ми :)
Бравооооо!
цитирайkleopatrasv написа:
Много образно и дълбоко осмислено е, мила! Грабна ме от началото и го изчетох на един дъх до края. Трябва да ти призная, че и аз доста се замислих..за хората, родните места, традициите и поверията. Справила си се чудесно, успяла си да стигнеш до сърцата на читателите си.
Поздравления от мен!
Поздравления от мен!
Имам си нещо на ум с тези приказки - направо ме сгрявате като ги харесвате.... Празнично!
angpiskova написа:
още един талантлив човек..
а най-хубавото е, че се четем едни други и си говорим.
Весели почивни дни!
анонимен написа:
Много хубава приказка.
пък и нали са празници - какво е празник без приказки:))))
14.
razkazvachka -
Ха - кой е виновен? - Приятели - читатели-верни в началото си напоръчваха приказки...
08.05.2010 02:22
08.05.2010 02:22
iliada написа:
Стана тя каква то стана!:)Толкова хората те признаха .Нека да кажа и аз най- накрая-
Редиш думи като синци,
рисуваш картини незнайни,
вълнуваш всички ни с приказки омайни,
докосваш нашите души!
Редиш думи като синци,
рисуваш картини незнайни,
вълнуваш всички ни с приказки омайни,
докосваш нашите души!
рисуват картини - радват ни всеки ден - и... аз се хванах - няма да изоставям тайфата, значи:))))
Всичко най- шарено тия дни... тука сме - чакам да дойде време за Еньовденската приказка, която си е от твоята серия:))))
15.
razkazvachka -
Нали сме израсли с тях - а момата тоя път - я заимствах от твоята Медунка:)))) по Спароток...
08.05.2010 02:24
08.05.2010 02:24
divna8 написа:
Талантливо написан, приказно води читателя по пътеката на спомените от минало /минало ли е?!/ време до днес... Как нравите се променят и ... не се...
Благодаря за размислите, които предизвика в душата ми :)
Благодаря за размислите, които предизвика в душата ми :)
Това е от оня проект за глобалните приказки - туристическия продукт:)))))
hel написа:
Бравооооо!
и ти тръгваш по тъмна доба из приказките - спорно да ти е!
не сме и последните по пътеката... край извора...
Глобална приказка е... прекрасна е...
и пак...
цитирайГлобална приказка е... прекрасна е...
и пак...
18.
razkazvachka -
Добро утро, Баф! - Тъкмо се опитвах да ти цъкна глас, а ти си бил тука:)))))
08.05.2010 09:21
08.05.2010 09:21
bapha написа:
не сме и последните по пътеката... край извора...
Глобална приказка е... прекрасна е...
и пак...
Глобална приказка е... прекрасна е...
и пак...
точно си прочел - идеята беше да я поизкусуря по-глобално... не сме последните, не сме единствените:))))
същите са хората, но колко умеят така да разкажат приказка, та да сграбчат сърцето ти
цитирай
20.
razkazvachka -
а, недей така - току-що се връщам от едно ревю на пролетна мода - рокля на пеперуди, майски сняг, кестени и бели храсти ---
08.05.2010 10:19
08.05.2010 10:19
martiniki написа:
същите са хората, но колко умеят така да разкажат приказка, та да сграбчат сърцето ти
а и ей тия нагоре - коментатори - всеки дописва същата приказка по свой си начин - ние сме си отделните части от голямата картина на блога на парадния вход:))))
ей сега ще посвърша малко други неща и ще видя дали мога да си сглобя и аз някоя цветна рокличка:))))
razkazvachka написа:
рисуват картини - радват ни всеки ден - и... аз се хванах - няма да изоставям тайфата, значи:))))
Всичко най- шарено тия дни... тука сме - чакам да дойде време за Еньовденската приказка, която си е от твоята серия:))))
iliada написа:
Стана тя каква то стана!:)Толкова хората те признаха .Нека да кажа и аз най- накрая-
Редиш думи като синци,
рисуваш картини незнайни,
вълнуваш всички ни с приказки омайни,
докосваш нашите души!
Редиш думи като синци,
рисуваш картини незнайни,
вълнуваш всички ни с приказки омайни,
докосваш нашите души!
рисуват картини - радват ни всеки ден - и... аз се хванах - няма да изоставям тайфата, значи:))))
Всичко най- шарено тия дни... тука сме - чакам да дойде време за Еньовденската приказка, която си е от твоята серия:))))
22.
razkazvachka -
21. iliada - Вината на тайфата - ще си я поделим и ще се повеселим!:))))
08.05.2010 15:58
08.05.2010 15:58
Много отговорна тайфа!
Живи и весели да сте ми:))))
цитирайЖиви и весели да сте ми:))))
Тази поема винаги ми е харесвала, и имената ми харесват, и твоята приказка ми харесва:)
цитирайnaina написа:
Тази поема винаги ми е харесвала, и имената ми харесват, и твоята приказка ми харесва:)
и измислих парченце теория - ей, сутрин в 7 се мисли добре:))))
сега ще се вградя в е-стената или - интегрирам с компа да видя защо дори аз не успях да разваля текста, а пък имената си ми харесват повече от всякога:)))))
Хубаво да ти е - Гергьовски дъжд с малко полезни вулкански частици за цветята - но от него не болят ставите - само пеее.
и всичко, което е в него,Гергана...Поздравления!:)
цитирайgkowachew написа:
и всичко, което е в него,Гергана...Поздравления!:)
нали трупаме опит и поводи за черпене - времето не се губи само минава от едно агрегатно състояние в друго:)))))
Все по-дълбоко потъвам в твоя приказен свят...
Смяташ ли да издаваш книга? Ще съм сред първите, които ще си я купят.
цитирайСмяташ ли да издаваш книга? Ще съм сред първите, които ще си я купят.
може би, защото един от големите булеварди на Берлин е на негово име и има голям паметник...(За древогръцките предшественици говоря)...А и хубаво е човек да мечтае...Другото е физика...но нямам любими физици...От политиците - помня, че за Франсоа Митеран казваха, че когато той говори, френските учители си водят записки...За другите- друг път...:)))
цитирай
29.
razkazvachka -
Ей това си е комплимент - ами правя си сайт - като го сглобя - ще пускам вътре тези работи и ще пусна линк
10.05.2010 22:13
10.05.2010 22:13
mamas написа:
Все по-дълбоко потъвам в твоя приказен свят...
Смяташ ли да издаваш книга? Ще съм сред първите, които ще си я купят.
Смяташ ли да издаваш книга? Ще съм сред първите, които ще си я купят.
Ами засега са ми се наредили на опашка едни други книги - надявам се да успея да ги отметна до наесен и тогава ще му мисля за тези мохабети тука - макар че напоследък доста им се кефя...
gkowachew написа:
може би, защото един от големите булеварди на Берлин е на негово име и има голям паметник...(За древогръцките предшественици говоря)...А и хубаво е човек да мечтае...Другото е физика...но нямам любими физици...От политиците - помня, че за Франсоа Митеран казваха, че когато той говори, френските учители си водят записки...За другите- друг път...:)))
ще имам предвид темата...
Търсене
За този блог
Гласове: 22445
Блогрол
1. Закачи - откачи!
2. Любим линк
3. Децата...
4. Фонетично
5. Токио през очите на Лили
6. Термините в маркетинга
7. Кубрат счупил джиесемите в главите на синовете си и...
8. Маслов
9. думите
10. Легендата за Пастух
11. законът на привличането и още десет
12. звездите, изгорели за кьорфишек светлина
13. "Телеграфа" - Видин
14. Щолен
15. безоко е небето, а кой е точно моят аватар
16. пропорции
17. подарък за брат ми
18. N.B.
19. Balls
20. българския сложен календар
21. затъмнение - 04-01-2011
22. под водата няма сълзи
23. хубавото стихотворение
24. Илиана Димитрова
25. Народопсихология
26. измислена насън
27. 1 септември 2011
28. Бакаджиците
29. HERE I AM
2. Любим линк
3. Децата...
4. Фонетично
5. Токио през очите на Лили
6. Термините в маркетинга
7. Кубрат счупил джиесемите в главите на синовете си и...
8. Маслов
9. думите
10. Легендата за Пастух
11. законът на привличането и още десет
12. звездите, изгорели за кьорфишек светлина
13. "Телеграфа" - Видин
14. Щолен
15. безоко е небето, а кой е точно моят аватар
16. пропорции
17. подарък за брат ми
18. N.B.
19. Balls
20. българския сложен календар
21. затъмнение - 04-01-2011
22. под водата няма сълзи
23. хубавото стихотворение
24. Илиана Димитрова
25. Народопсихология
26. измислена насън
27. 1 септември 2011
28. Бакаджиците
29. HERE I AM