Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Постинг
20.09.2007 14:25 - Юлиан Митев, Мистерията с цените на българските картини
Автор: ulian Категория: Изкуство   
Прочетен: 1103 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 01.08.2012 10:17


Мистерията с цените на българските картини


Юлиан Митев


   Забележка:
© 2006-2016 Юлиан Митев
Всички снимки към този текст, както и самия текст са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с мен, ако желаете да ползвате текстове на статии и снимки. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към публикациите.  

Казват, че в България статистиката знае всичко. Знае какво съдържа нашата потребителска кошница. Знае колко струва сложеният в нея роял „Бекер”. Знае каква е дори инфлацията по света и у нас. Има обаче нещо в българското общество скрито от нея – зад седем печата, че дори и повече. Това е цената на труда на българския художник, цената на неговите картини.  

      По-рано беше лесно. Правеха се тематични изложби от типа на „Бургас (или който и да е друг окръжен град), морето (земята, въздухът) и неговите трудови хора. Произведенията на авторите, представени на подобни изложби, имащи повече вид на идеологически хранилки, по списък, знайно от кого и откъде одобрен, бяха откупувани от многобройните фабрики, заводи, учреждения. И вълкът естетически сит, и агнето икономически цяло. Тия, по Георги-Минчевски „блажени времена” отминаха. Преди тях имаше регламент, като художниците, а такива без изключение бяха всички, приети в СБХ, биваха ранжирани според близостта им до управляващите, а картините според размера. Днес това е вече история – „бекграунд”, както биха казали англофоните. Настанаха нови времена, отминаха пушилките на Перестройката, отминаха мътните 90-те на 20-ти век, през който концептуализмът  бе взел връх. Полека-лека пазарът, считан за освободен от политическите окови, се настани и на територията на България. Ако днес повикът на експремира Димитър Попов „Братя, за Бога, не купувайте” за хляба и сиренето не важи, то за картините на художниците като че ли е още в сила.

 

Ръководителят на катедра „Изкуствознание и педагогика” в НХА доц. Свилен Стефанов в частен разговор спомена, че „пазар на изкуството в България все още няма и каквото и да се каже по този повод, то ще бъде некоректно”. Почти същият възглед застъпва и скулпторът Георги Донов, който след като се върна от изложбата на свои произведения в „Дом Витгенщайн” във Виена, може би смаян от това, което е видял там беше категоричен: „пазар на изкуството в България няма не защото нямаме добри художници, а защото няма мощна средна класа и добри посредници в пазара на изкуството у нас”.

От друга страна и в София, и на други места в страната възникват галерии и артсалони, които по аналогия със световните прототипи, най-често по метода на „проби и грешки” се стремят, подобно на своите еталонни събратя Сотбис и Кристис да развиват пазара на изкуството у нас.  Наистина – със своята практика, още повече със своите финансови резултати от продажбата на произведения Двамата големи, както ги наричат на световния пазар на изкуството, са ориентир за цените в световен мащаб. Цифрите тук са красноречиви.  По данни от английския печат по време на търг на Кристис в Ню Йорк миналата година скулптура на Алегзандър Колдър се продаде за 5,8 млн долара, картина на Лий Краснър се подаде за 1,9 млн долара – пет пъти повече от първоначалната цена. Сотбис реализира картина, рисувана през 1914 г. от австриеца  Густав Климт „Вила Артезе” за 29 млн долара – рекордно за художник от тази държава. Също такива нечувани цени достигнаха произведенията на англичанина Хенри Мур, французина Фернан Леже, както и голо тяло на Амедео Мидилиани. Специалистите – и изкуствоведи, и икономисти – гадаят дали инвестициите в картини са алтернатива на фондовите пазари? Мненията са противоречиви – изкуството, за разлика от акциите, облигациите и недвижимите имоти не носи редовни приходи. Оттук и най-големия проблем на пазара на изкуството за всички страни – неговата неликвидност.  Търговското списание Art + Auction отбелязва, че продажбите на изящно изкуство изчислено от 1998 г досега са се увеличили с 40%. Предлагането на най-скъпата арт-стока – импресионисти и стари майстори са твърде ограничени, като почти всички първокласни образци са извън пазара – или в салоните на частните галерии, или зад бронираните витрини на държавните музеи. Частните колекционери пък са толкова привързани към своите сбирки, че се разделят с образци от тях само в краен случай – смърт, развод или плащане на данъци. Нещо подобно е характерно и за България – едва при паметния на всички голям фалит на банките, когато трябваше да бъдат разпродавани срочно техни колекции на пазара отново се появиха платна на стари майстори – Митов, Мърквичка, Вешин. Появиха се имена и от кръга на новите художници, но това беше толкова спорадично, че почти не остави следи на пазара. Неговата скритност, силно персонализиране и своеобразна „кастоваст” също са пороци, наследени от началото на Прехода. Играчите на българския артпазар както и на всички останали са три групи – художниците автори, посредниците – арт-дилъри, галерии или салони и потребителите – най-често колекционери, независимо чужденци или българи. Художникът Величко Коларски, някога един от директорите на НХГ споделя, че продава сам своите произведения на купувачи от Гърция и Германия, но отказа да назове каквато и да е конкретна цифра на сделка с негови произведения.  Все пак посочи, че за германците по онова време цена за картина с маслени бои размер 40 на 60 см  4000 марки са евтина сума. Скулптурът Георги Донов оценява свои работи – смесена техника върху опаковъчна хартия (верен белег на немотията през 90-те), размер 70 на 100 см – от 500 до 700 евро. Сам казва, че няма сделка тъй като чужденци му предлагат далеч по-малко, но той знае цената на своя труд и не отстъпва. Ако все пак художниците, навлезли на пазара през 80-те и 90-те години и създали име и връзки в него говорят за цени на своите произведения от 500 до 1500 евро, то за онези, които сега завършват Художествената академия  реалността на българския пазар е като студен душ. Нели Славейкова-Славея се дипломира като живописец със степен бакалавър това лято. На изложбата на бакалаврите беше забелязана от критиката и картините от дипломната и работа бяха продадени  на цени между 200 и 300 лева още при завършването им. Тя разказва за сблъсъка си с българския пазар на изкуството следното: „като специалисти в Академията ни подготвяха отлично. Аз абсолютно вярвах и още вярвам на преподавателите си като професионалисти, но през цялото време не чух нито думичка от това, че нашите картини все-пак трябва да намерят пътя си до зрителите, а един от тях да бъде и нашият купувач. Освен това не чух от тях те какви изложби правят, нито пък на кого и за колко продават работите си. За това някак си бе неприлично да се мисли”. Съвсем друг е пътят към арт-пазара на
Кирил Желязков. След като учи една година в НХА в София той продължава художественото си образованиев Колежа по изкуствата в град Савана, щата Джорджия, САЩ. Там, както казва неговият медиджър, който е брат му Живко Желязков, студентът „активно се включва в американския пазар на живописни платна, който е разнообразен, висококонкурентен, но с ясни правила. Според едно от тези неписани правила работа на студент не може да бъде продадена за повече от 5000 долара.  Брат ми получаваше за своите работи максимално близки цени от 4500 до 4800 долара. Но не си мислете, че тези суми влизаха в неговия джоб. Половината от това като комисионна взема галерията или диларът, който ги реализира, рамката, боите, платното и другите материали тук са скъпи и съставляват от 10 до 15 % от тази сума. Като сложим и данъците се получават чисти около 1500 долара. Разбира се може да продадеш картина и на улицата за около 1000 долара, но рисковете са прекалено големи и никой не го прави”.  

Сега Кирил Желязков е замислил проект, който това лято беше показан в Ямбол. Мащабна изложба от 128 живописни платна, всяко с размер 6 на 3 метра, наречена „Оранжева стъпка”. По мнение на щатските специалисти  всяка една такава картина се оценява на 25 000 долара.  Ако младият българин успее да реализира тази цена, то това ще бъде най-скъпата българска картина от жив художник, продадена през първото десетилетие на 21-ви век.  За българските му колеги това е трудно постижима мечта защото ако в европейските и в щатските вузове артменижмънтът е добре изучавана дисциплина, то у нас тя не е застъпена дори  като спецкурс в икономическите ни вузове. Нели Славейкова все пак намира време да попита своя асистент Кирил Божков за вълнуващия въпрос – продажба на картини. „Отговорът, който ми даде  асистентът, бе притчата за сина, който тръгва на гурбет, споделя Нели. „Баща му го снабдява с малко куфарче и заръката да го отвори, когато му е най-тежко. Синът му, естествено художник си мисли, че там вероятно са сложени малко бели пари за черни дни. Когато положението му на чуждия пазар става непоносимо синът отваря куфарчето. Вътре намира бележка: „Сине, помни, че няма да бъде все така”.

 

       Българските, художници наистина вярват, че няма да бъде все така (както е днес), а вероятно ще дойдат и по-добри времена.

image

Фото.1. Факсимилие на статията във вестник "Поглед".





Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: ulian
Категория: Изкуство
Прочетен: 2817315
Постинги: 1531
Коментари: 191
Гласове: 1805