Връзките с обществеността (ВО) на пазара на съвременното изобразително изкуство

Статия от А. Гобозов.
Превод от руски език Юлиан Митев

Мото: Същността на връзките с обществеността –

точно да разяснят на обществото онова, което

Вие искате да му съобщите за себе си.

Маргарет Ларсон

      За съвременния свят връзките с обществеността (ВО или PR) започват да имат все по-голямо значение и да се използват навсякъде. Пазарът на изобразително изкуство също не изостава от тази тенденция. За съжаление много от начините на действие, които се използват от участниците в арт-пазара са лошо обмислени и още по-лошо използвани, понеже се ползват интуитивно, неосъзнато или спонтанно. От друга страна самият пазар е огромно поле за действие, в което специалистите от ВО могат да приложат своите знания. Тук фантазията на професионалиста практически не се ограничава от нищо, особено ако говорим за богати галерии или художници, които днес вече се срещат все по-често (Авторът има предвид условията на постсъветска Русия. За България в момента това не може да се каже. Бележка на преводача.), макар че от друга страна не всички „инструменти” на ВО могат да се приложат на този пазар заради неговато изключително своеобразие.

      В тази статия се прави опит да се систематизират представите за арт-пазара, в частност, този на изобразителното изкуство, да се даде характеристика на основните участници и видовете участия на този пазар, както и да се изтъкнаг онези елементи на ВО, които присъстват и се използват от авторите за повишаване на собствената им узнаваемост. Търси се и отговор на въпроса защо се използват именно тези елементи и как те въздействат на целевите групи.

      Ще направим също така уговорката, че в качеството на основен обект на покупко-продажба ще разглеждаме живописната картина, графиката, акварелът, художествената фотография и т.н.

 Пазарът на изобразителното изкуство днес

 Изкуството – това е сложна работа.

Стивън Сондхайм

Изкуството установява основната човешка истина,

която трябва да бъде критерий за нашите съждения.

Джон Ф. Кенеди

      Другата не по-малко актуална причина за голямата популярност на изкуството е високата рентабилност (доходоносност) на картините. В съответствие със световните традиции. Картината, за разлика, да речем, от автомобила, който с времето само понижава цената си, то картгината повишава цената си, а след като изминат 50 години от нейното създаване, тя става предмет на антикварното изкуство.

Например, 778 щатски долара  - в такава сума по статистическите данни, взети от аналитичния интернет ресурс аrtprice.com , са се превърнали през септември 2004 г. 100 дола, условно вложени през 1997 г. в произведения на руския художник Давид Давидович Бурлюк (1882 – 1867).

      В Русия картините стават предмет на особено силно търсене през периоди на кризи или силна инфлация. През 1998 г. е отбелязан т.н. „арт-бум”, понеже „дефолтът” (кризата на банковата система в Русия. Б.пр.) принуждава много състоятелни хора да изтеглят спестяванията си от банките и да ги вложат в недвижима собственост и произведения на изкуството. Точно такова поведение се наблюдава в Москва през 2006 г., когато цените на недвижимите имоти се покачват значително и аналитиците преценяват, че влагането на пари в тях е нерентабилно. Тогава те се преориентират към купуване на земи извън Русия и купуване на изкуство вътре в нея.

     Руският пазар на произведения на изкуствата, чийто обем се оценява на 1,5 милиарда долара,  в най-близко време ще продължи стремително да се развива. Икономическите отношения все по-дълбоко ще проникват на такава неорганизирана и специфична територия, каквато е пазарът на произведения на изкуството. Това стимулира и пазара по застраховане на частните колекции, появява се възможността за наемане на картини за определен срок, но преди всичко този пазар става интересен за финансистите като сфера на значително и практически без загуба инвестиране, където могат да се получат като минимум удвояване на инвестираните суми само за няколко години.

      Заслужава да се отбележи фактът, че арт-пазарът е силно нееднороден по отношение на потребителските групи, които се включват в него. Търсене на изкуство има винаги, но то е винаги различно.

Основаната и най-голяма маса от  потребители са обикновените хора,  които предпочитат само да посещават  изложби, галерии, музеи и т.н. единствено за да получат еднократно естетическо удоволствие. Разбираемо е, че не всеки от тях може да си позволи да закупи скъпоструваща картина, особено в Русия.

По-малобройна група са хората, които почти не разбират нищо от изкуство, но  разглеждат произведенията на изкуството като добро влагане на средства като препродадат сами или на аукцион тези произведения за цена в пъти превишаваща първоначалната стойност.

Има и трета група истински ценители на изкуството, за които покупката на картината е по-скоро средство за постоянно естетическо наслаждаване, а не толкова успешно влагане на средства. Отделна, но важна потребителска група, тя е и активен уцастник и собствено организатор на пазара това са т.н. арт-дилъри (или просто дилъри), които разглеждат изкуството като обект за бизнес и средство за безбедно съществуване. Те могат да влияят на търсенето, да устройват „ажиотаж” около автора-художник или група художници, или напротив – да изтласкат някого на периферията на пазара.

      Кото цяло пазарът на изкуството няма географски граници или пък други ограничения. За всеки художник има място – това е неговата „ниша” – главното е художникът навреме да я намери и успешно да я заеме. Ако говорим конкретно за руския пазар не можем да го определим като претоварен или пък препълнен. Неговата особеност се състои в това, че представените там продукти – живопис, скулптура, графика, фотография -  не могат да се оценяват с ония икономически категории, с които оценяваме обикновените стоки. Как например да изчислим себестойността на една картина? Ясно е, че не вложените в нея бои, лакове, платно, рамка и време за рисуване ще бъдат определящи. Тук върху цената  оказват влияние и такива понятийни оператори като име на художниа, репутация, image, и т.н. Когато работата се оценява от гледна точка на нейната стойност трябва да се вземат под внимание изключително много фактори, процесът на остойностяване на произведение на изкуството изисква и специални изследвания, но един от най-релевантните показатели е репутацията на художника, списъка на успешните му аукционни продажби, както и самата история на тези продажби. Западните експерти по оценка на произведенията на изкуствата считат, че списъка на продажбите е най-важния компонент от от портфолиото (списъка с произведения) на художника, или художественото произведение, допълнено със списака на изложбите, в които авторът е участвал и репутацията на художника. Също така е прието да се указва списъка на страните и частните колекции, в които има негови картини, а също така дали има произведения, които са участвали в аукциони, особено такива като „Кристис” или „Сотбис”. Най-общо казано списъкът на продадените произведения е решаващият за вашият избор фактор, когато решите да купите художествено произведение от определен автор в качеството му на „инвестиционен обект”.

Освен това често купувачите събират цялата достъпна информация за даден художник. Ако художникът прави чести изложби и се продава добре, то има шансове и тенденция той  да става по-скъп автор и цените на картините му да растат. Не е без значение и фактът, че картините прилично увеличават цената си след смъртта на техния създател.

Пример. Веднъж съпругът на една дама, посетила устроена от нас изложба, дойде в офиса за да заплати картина, избрана от жена му. Той постави  на бюрото исканата сума за проверка, но в същото време погледът му бе привлечен от буклет, където бяха показани картини, изложени на същия стенд, но на вече починал през 1998 г. художник. Този човек бързо се ориентира и прецени, че парите, вложени в картините на именно този художник ще бъдат по-оправдани, смени условията на сделката и купи наведнъж други две картини от този художник, за голямо разочарование на съпругата си.

      Най-добрият начин да се оцени произведение на изкуството е като се получи заверена от професионалист със сертификат оценка, но в руската действителност този метод също не е сигурен. Първо – такива услуги са много скъпи и поради това малко разпространени сред купувачите, и второ – даже най-авторитетните и вещи оценители не са застраховани от грешки при изпълнението на експертизите и това води до нежелани от никого скандали.

      След тези предварителни бележки нека разгледаме основните участници на пазара на изкуството и тези технологии от ВО, които те осъзнато и преднамерено или пък интуитивно използват в своята дейност.
Използвани от участниците на арт-пазара технологии от областта на ВО

Започни веднага, прави, каквото можеш,

използвай това, което имаш.

Артур Аш

      В текста по-нататък ще разгледаме  работата на две основни групи участници на пазара на изкуството – художниците и галериите. Дилърите също така са активни участници, но това е група, която по своите основни характеристики и по своята същност отговарят на характеристиката на галериите. Но за това малко по-нататък.

     Важно е да направим уговорката, че на този пазар ролята на имиджа (image) е наистина огромна. Той е мощен инструмент на успеха и основа на издигането. И главен при въздействието върху съзнанието на купувачите.

Жудожествен пиар или как да направим себе се известни

      Започваме с първата група автори – художниците.

      Като поучителни примери ще разгледаме фигурите на известни художници, които са станали известни не благодарение на своето творчество, а поради грамотното си позициониране и представянето (презентирането)  си пред обществеността. Името в изкуството е изразител на бренда (търговската марка). Обаче в този смисъл брендинга (изработване на търговската марка и нейното позициониране на пазара) е много по-сложен и абстрактен процес от брендинга на който и да е друг продукт. Ако джинсите на известна фирма струват два-три пъти по-скъпо отколкото подобни със същото качество, но на неизвестна фирма, то произведенията на Анди Уърхол  са хиляди пъти по-скъпи отколкото „подобни” работи [ http://www.advertology.ru/article10283.html ] на неизвестни художници.

      За какво е нужен брендът в изкуството?

      Само в Ню Йорк има 80 000 (осемдесет хиляди) художника. А място в историята са заели само 30. Нивото на конкуренция е много високо. В същото време борбата на стоковия пазар за потребителските предпочитания се води от 1 до 5 бренда. Нещо повече – на потребителския пазар е познато и такова явление като „ребрендинг” (вкарване на стара търговска марка в нов оборот). Разбира се и на арт-пазара теоретично може да има ребрендинг, но успешните примери са  малко. Например отначало рисуваха съвместно Савадов и Сенченко. След това този художествен тандем се разпадна, съответно и брендът престана да съществува. Савадов запачна да работи сам и то успешно, но му се наложе да загуби три години докато хората свикнат с „новото” му име.      Или да вземе за пример тандема Комар и Меламид. Сега те вече не се отнасят твърде добре един към друг, имат определени вътрешни противоречия и, възможно, разделени един от друг им е по-лесно да творят. Но те въпреки това продължават да работят заедно - ребрендингът в изкуството не само, че не е просто нещо, но крие и определени рискове.

      По отношение на технологията и стратегията на създаване на име е необходимо винаги да се помни, че този пазар е строго специфичен. Въобще изкуството не е заводска технология и тук колкото са авторите, толкова са и стратегиите. По мнение на Марат Гелман обаче могат да се обозначат и някои важни общи закономерности.
      Първо – проблемът за идентификацията. Човек, който е видял една работа на художника, трябва, като види другите, да познае, че са негови. Това не е въпрос на индивидуалност. Трябва да се набляга и да се развива не конкретния арт-проект, а собствено името на художника, който го  създава, понеже така художникът е напълно „идентичен”. Така той ще може да гради собствения си имидж и маниери на поведение, съобразно съдържанието на собствения си художествен продукт.

      Второ – авторът е длъжен да познава историята на изкуството и да отчита колко творби с подобна стилистика  и концепция са вече попаднали в историята. Това е така, понеже, когато оценяват произведенията на художника отчитат и какви са шансовете му да попадне в историята на изкуството. Ако той само копира това, което е вече увековечено едва ли би имало големи шансове. Защо например тези, които причисляват себе си към „руските реалисти” не могат да претендират за място в историята. Защото там вече има Левитан и Репин  и за съвременните реалисти там вече няма място.

   Третият фактор е социалният контекст. Произведението на изкуството е позитив или негатив на историята и усещането за това време трябва да присъства задължително.

      И четвърто  - това е трендът, направлението, посоката на развитие. Да си в тренда също е много важно. В този смисъл може да си представим гениалния художник, живеещ в провинцията, не включен към тази енергетика, към комуникацията с галерии, свързани от своя страна с музейните куратори като институции, които собствено държат ключовете от вратите на историята на изкуството. Ето защо от търговска гледна точка този гений няма да има успех тъй като проблемите, с които той се занимава за съвременното изкуство не съществуват. [http://www.advertology.ru/article10283.html].

        За да може творецът да се отдели от общата маса художници се използва различен пиар инстументариум.
       Да разгледаме някои конкретни примери. Никас Сафронов – мнозина го наричат майстор на пиара, тъй като художникът направи кариера, като рисува портрети на президентите. Той се стреми със всички сили – правдиво или не – да влезе в историята. Както и да е – фактът е налице – роботите му се купуват. Макар много изкуствоведи  и критици да пишат, че работите му с нищо не  се отличават  от редовите художници-академисти. В какво се състои секретът на неговия успех – в това, че той устройва своя живот така, че да прилича на пиар кампания.

      Сафронов започва своята кариера с това, че промъквайки се на различни светски сбирки, подарява нарисуваните от него портрети на хората, които са изобразени на тях за да заяви за факта на своето съществуване като художник. Тази акция предполага подготовката на неговия имидж като портретист на елита. Тази уловка работи да му бъдат възлагани и следващи поръчки. Разбираемо е, че като подарява портрета на Ксения Собчак (най-голямата дъщеря на презизидента на Русия тогава Борис Елцин. Бел. пр.) по-нататък той разчита да получи поръчки за портрети на хората от нейното обкръжение. Например някоя от нейните приятелки – също така „светска лъвица” като нея, и, разбира се, получава такива поръчки, цената на които компенсират неговите усилия, вложени в 2 безплатни портрета. Сафронов също така разпростравява информация за своите услуги и стига до там, че се прочува не само сред политиците, чиито портрети рисува,  но и сред бизнесмените. По такъв начин той създава и заема своята ниша.

      Обаче да станеш узнаваем и популярен във висшите кръгове не е достатъчно. Необходимо е непрекъснато да подгряваш интереса на публиката към собствената си персона и творчество. За целта той устройва различни изложби, посещава различни мероприятия, на които произвежда фурори, целта на които е да привлече колкото се може по-голямо влияние към собствената си персона. Например  вечеринка на московските рекламисти под името „Дяволската дузина” повече е оприличена от журналистите като на рекламна акция на Сафонов, отколкото на самите рекламисти. [http://www.articul.ru/storage/reports/index.phtml?id=7]. Сафонов под различни предлози подарява на посетителите каталог със своето творчество, като изтъква цената му, която тогава е била 500 долара. Провежда и пиар акция под формата на викторина за познаване на биографията и творчеството му  или жертва за благотворителни цели различни суми, след което многократно споменава за това в медиите.

      Друг инструмент, който ползва Сафронов са слуховете, легендите, преувеличенията, скандалите. Характерно е изказването му по телевизията, в което той заявява, че една от любовниците му го лъже и разорява, понеже е коварна ловджийка за неговите милиони. Както се изяснява след това тази история не отговаря на истината.

      Силно подгряват популярността му и таква изявления като: „Аз съм човек от друго поколение. Аз не всичко разбирам, но аз съм от друго поколение. Аз съм Ван Гог
[http://www.articul.ru/storage/reports/index.phtml?id=7]
       След такива сравнения не е чудно, че излизат статии, в които пише: „След повече от четвърт век  един от най-знаменитите съвременни художници, чието име стои редом с такива художници като Дали, Пикасо, Уорхол, работещи нетрадиционно ..” и т.н. [http://www.press-release.ru/branches/forest/416b8241711a5/].
       Даденото изказване е нееднозначно поради това, че Салвадор Дали и Пабло Пикасо ги знае всеки, а Сафонов е неизвестен извън Русия. Обаче такова позициониране и сравняване с великите имена силно въздейства на най-многобройната целева група. – тоест на купувачите, натрупали състояние по време на „Перестройката”, които не  се считат за големи разбирачи на изкуството, но се стремят, след като са натрупали капитал да бъдат съвременни и културно развити. Тази примамка работи много добре за хора, които се стремят да украсят своите извънградски имения.или градски домове с предмети на изкуството. Те купуват това, което се счита модно и в съответствие с онези тенденции, които се формират под влиянието на такива напористи натури като Сафронов, Церетели, Шилов, Шемякин и т.н.
      От такива методи се ползват и художниците, чиито именя често се мяркат в пресата и които първи ни идват на ум при споменаване на термина „съвременно изкуство”.
     Зураб Церетели например се стреми да си създаде име на беден художник. Той често повтаря публично фразата, че „всеки може до обиди художника” като отговор на отправените към него критики или скандали, свързани с неговото име. Той често се появява в печатните издания и в телевизионните програми като автор на жестове на добра воля. Неговете безкрайни подаръци във вид на скулптури за  Москва, Санкт Петербург (бившия Ленинград), Козелск, Чечения, Ярославска област, САЩ – сълзата на скръбта, свързана със събитията от 11.09.2000., огромна статуя на Колумб по случай годишнината от откриването на Америка; Европа, Израел и т.н. Той  последователно вписва своите скулптури в голяма част от значимите събития, което е магистралната линия на неговата пиар комуникация. Това му позволява да привлече вниманието на световното обществено мнение,  както към своята дейност, така и към себе си. Заради това неговата узнаваемост и популярност растат с неимоверна скорост. Осигурил си поддръжката на руските власти, Церетели внимателно вае не само портрети на държавните мъже, но и собствения си имидж.
      В една статия Церетели е характеризиран по следния начин.: „Него вече го наричат „руския бренд” -  поставен е на един и същи ред с матрьошките и балалайките, но даже този нисък стил на сравнение, попадайки в скулптурките на Церетели подхранва неговата реклама. Официалния пост, който заема, му дава допълнителни поводи да тръби за своите планове и проекти. И по същество художествената ценност на гигантския Путин в кимоно или която и да било друга историческа фигура, нарисувана в ателието на художника, не е такъв решаващ аргумент,  когато става дума за такъв надежден пиар канал. В същото време, когато се отделят огромни средства за издигане международния авторитет на Русия, Церетели не само подарява, но и продава. С една дума осъществява се един такъв партизански маркетинг в национален мащаб”             
[http://www.pronline.ru/read.php?type=newsid=1038].

      Въобще пиарът в арт-сферата е тясно свързан с името на художника. Подписът върху оригинала на произведението – тоест името на автора играе ключова роля. Тази традиция води началото си още от древния Рим и антична Гърция, когато вместо оригинални произведения на изкуството започват да използват техни копия. Тогава се появява и разбирането за разликата между оригинал и копие, което се отразява и на тяхната финансова оценка.

      Известно е, че Зураб Церетели има щаб от специалисти, което е почти новаторство за условията на постсъветска Русия, тъй като в нея пазарът на изкуството още не е изкушен и разглезен от участито в него на професионални PR-агеции. Неговото финансово състояние му позволява да наема такива специалисти, още повече те са му необходими заради това, че обществеността е настроена против самонатрапващия се скулптор, когото наричат „ракова клетка”, говорейки за „церетелизацията” на Москва, против която жителите провеждат протестни акции.

Галерийният пиар или как да преуспеем в галерийния бизнес

Друг участник на пазара на изобразителното изкуство е „търговската художествена галерия”. Нейната особеност се състои в това, че тя събира произведения на художници и се занимава с тяхната пазарна реализация. Задачата на галериста е да съсредоточи вниманието на зрителите, разглеждани като потенциални клиенти, върху своята галерия, изложба, автори. Успехът на галерията първоначално зависи от личността на галериста, неговата въвлеченост, креативност, комуникативност, изобретателност и т.н.

      Ще започнем с един от специалистите по пиар и  важен агент на влияние върху културата (лидер на общественото мнение в областта на изобразителното изкуство) Марат Гелман – бивш заместник директор на  ОРТ (Общоруска телевизия), а също така в миналото директор на предизборния щаб на партийното движение „Родина”. Той е собственик на галерията за съвременно изкуство наречена „Галерията Гелман”, която действа на пазара от 1995 г. [http://www.getto.ru/pvp/c_05.html]. Той е сочен като ярък пример за успешен галерист, съумял в кратки срокове да наложи своята галерия благодарение на това, че ползва постиженията на пиара.

      Брендът на галерията започва с нейното наименование, счита Гелман, като използва тъй наречения „бренд-нейм” (търговска марка на името) .

      През 90-те години на ХХ век, когато започна бурното развитие на арт-пазара галериите избираха думата изкуство или арт (Art) да присъства като задължителна част от тяхното име: „Moscow-Art”, „Искусство России” и други подобни и цялата маса от галерии се слива е едно  „Арт-на-нещо-си”.

      Тогава Марат Гелман решава, че собствената му галерия трябвада носи неговото име „Галерия Марат Гелман”. Една част от хората са считали това за нескромно, а други са се опасявали, че това ще доведе до негативни реакции, но по мнение на самия Гелман това е било 100% вярно решение.

      По това време галерийният бизнес все още е бил твърде неразвит. Директорите на галериите са били често сменяни, което е предизвиквало недоверието на художниците и клиентите към галериите и договорите, сключени между тях, често са били нарушавани за сметка на собствениците на галериите. Важно е било хората да знаят, че който и да стои на входа, в офиса, или край стенда, съществува Марат Гелман, който отговаря за всичко.

      Не по-малко значение има и репутацията, тоест това, което е способно да осигури лоялността на потребителя (клиента), партньора. За да създаде положителна репутация галерията от самото начало започва да участва в големи, сериозни и престижни проекти.

      Самият директор на галерията от своя страна започва да осъществява проекта „Арт-Мит”, след който за галерията, на четвъртия месец от нейното съществуваве започват да пишат, като за една от най-старите галерии в Москва.

      Личността на директора (личностният фактор) също играе голяма роля. Гелман се прочува и като колекционер, което повишава неговият авторитет и предивзиква доверие към оценките, които той прави пред клиентите.

      Сега художниците вече сами се стремят да бъдат представени в галерията на Гелман, тъй като това предполага тяхното автоматично разполагане на по-добра пазарна позиция, повишаване цената на техните произведения, а купуването на картини от тази галерия става престижно. За качествата на предоставяните от художниците картини обаче трудно може да се каже нещо наистина добро. Според мен това е голям недостатък. Разбира се Гелман, който има голям опит при работата си с  обществеността в областта на арт-пазара с лекота може да създаде име на художника, когото предлага за реализация. Обаче по мнението на изкуствоведи и критици, художниците, които избира Гелман са слаби и, като правило, не се харесват на публиката, а високото ниво на продажби се реализира за сметка на авторитета на самия галерист-собственик и на престижната марка на самата галерия. Истинските колекционери и ценители на изкуството, които отдавна следят пазара и са достатъчно вещи, рядко се обръщат към тази галерия и художниците, представени от нея. Това се отразява отрицателно върху нейния авторитет.

      Що се отнася до галериите като цяло, когато тжелаят да осведомят публиката за провежданите от тях изложби, било то персонални, групови, юбилейни, благотворителни или просто изложби-продажби, то основният инструмент да разпространят информация себе си е Интернет, като се започне от собствен сайт в електронната мрежа, през която се осъществява обратна връзка, а нерядко и продажба на картини и репродукции.Продължи се с буклети, проспекти, календари, които могат както да се продават в самата галерия, така и да се разпространяват безплатно с рекламна цел.

      Често се устройват изложби, които могат да бъдат проведени съвместно с други събития или юбилейни дати. За да бъде уведомена публиката за това най-често се разпространяват  адресни информационни писма за провеждането на такива изложби или пък се изпращат персонални покани. Като правило всяка галерия има своята база данни от клиенти, купувачи или просто заинтересовани платежоспособни лица, чието присъствие на откриването на изложбата се стреми да привлече.

      Преките изпращания на електронни писма в последно време загубиха своята актуалност заради голямото количество спам (нежелани електронни съобщения). Обикновено писмата, пращани по Интернет или се филтрират или се изтриват без да бъдат прочетени.

      Оказва се, че е много по-ефективно е своевременно да се изпращат писма по пощата. Препоръчва се изписването на адреса на получателя върху плика и подписването на писмо да са извършени на ръка. Но дори и това не винаги се оказва ефективно. Ако адресатът получава ежедневно твърде много писма, то шансовете да бъде прочетено писмото на галерията силно намаляват. В такива случаи се препоръчва да се пращат открити пощенски картички. Тогава вероятността получателят да се запознае с тяхното съдържание се увеличава.

      Що се отнася до съдържанието на писмото или картичката то трябва да бъде кратко, ясно, учтиво, информативно, с ясно показване датата на провеждане на изложбата и работното време на галерията. Желателно е да се приложи и кратка план-схема как да се стигне до галерията. Много важно е писмото да бъде персонално адресирано до лицето, което искаме да поканим – това силно привлича вниманието, а също така повишава заинтересоваността и доверието на поканения към галерията.

      Важен елемент при оформянето на поканата е на видно място да присъства лого(типът) на галерията, който да я визуализира, поради което трабва да бъде нещо, което лесно да се запомня. Желателно е също писмото да бъде подписано от самия галерист.

      Друг начин за обявяване на дейността са персоналните телефонни съобщения. Ако базата данни за потенциалните купувачи е сравнително малка, то даденият вид информация може да се приложи много успешно. Ако обаче количеството на заинтересованите лица надхвърля примерно 500 човека,  то трябва да се направи извадка от най-заинтересованите лица. Този метод на комуникация е много добър при комуникация между самият галерист и потенциалния клиент понеже по този начин бъдещият клиент чувства своята значимост и с по-голямо удоволствие отговаря на поканата. За потенциалния клиент е много по-трудно да отклони поканата, направена от самия галерист, който му разказва за изложбата, отколкото да не се отзове на писмената покана – „неловко е някак си да не отида, нали самият аз обещах”. Статистиката сочи, че в тези случаи от 15 поканени 12 точно се отзовават. След това е важно да благодерим на клиента лично, или със писмо за това, че ни е посетил. Това отново повишава неговата значимост.

      Що се отнася до средствата за масова информация за по-малко известните галерии и художници е трудно да попаднат в тях. Ако не разглеждаме такива фигури като Гелман, Церетели и Сафронов, които създават събития-прецеденти около своето име и провокират медиите, то за обикновения художник да получи място на страниците на вестниците, или на екрана на телевизиите шансът е нулев.

      Причините за това са, че днес сферата на изкуството не е рентабилна за показване, а съща така много малко са специализираните издания и програми, които отразяват тази тематика. Програмите, посветени на съвременното изкуство излизат в ефир в 12 часа след полунощ, в понеделник, когато почти никой не гледа телевизия. Много малко са и сериозните периодични издания, които са известни само на тесния кръг от специалисти.

      Друг фактор това е високата цена на ефирното време и търговската заинтересованост от продажбата му. За голямо количество художници и галерии то е финансово недостъпно, тъй като да се плаща телевизионно време, когато голяма част от аудиторията спи и дори нещо повече – непосредствената целева (таргет) група няма как да бъде отделена за да се привлече нейното внимание е недопустимо от гледна точка на здравия разум.

      Много важен фактор е и мястото, където е разположена галерията. Обикновенно галерийните площи се стремят да се организират близко до Централния дом на художника. Тъй като това е специализирано пространство за посещаване на художествени изложби или в центъра на града, където потока на посетители и туристи е много голям. (В Москва това е в границата на т.н. Садовое кольцо, особено около Червения площад, Манежния площад и Тверска улица) и в големите търговски центрове.

      Интересен е примерът в това отношение на галерия „Диковина”, която е организирана по мрежовия принцип и се стреми да усвоява големите търговски центрове, където например се продават скъпи (елитни) мебели, всичко за дома и т.н. Понеже такива места се посещават от достатъчно обезпечени прослойки от населението, то вероятността да бъде спечелен потенциалния клиент е сравнително голяма.