Визуалната метафора на „жизнения цикъл”

(рецензия ва изложбата на Атанас Хранов в галерия „Ракурси”)

    Забележка:
© 2006-2016 Юлиан Митев
Всички снимки към този текст, както и самия текст са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с мен, ако желаете да ползвате текстове на статии и снимки. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към публикациите.  

Творчеството на пловдивския художник Атанас Хранов не е лесно за разгадаване. Да, вярно е, че има един първичен пласт, даден обикновено в авторовото озаглавяване на изложбата: „Curriculum Vitаe”, но това е само на пръв поглед. Защото нито «жизненият път», нито «паралелната биография», конструирана и обговорена като живописни платна, където авторът си е послужил не с маслени бои, а с акрил, е опит за експониране на съпричастност и модерност. Съпричастност и съ-участие към и в проблемите на човека и гражданина. И модерност на съотношението битийност-инобитийност на художествения изказ.  Дали зрителят ще види едно или друго е резултат от неговата изострена сетивност и познаване на досегашния творчески път и развитие на Хранов.

      Най-голямата находка, която авторът демонстрира в работите си, петнайсет на брой,  от тази изложба, е споменът, себеспомнянето, връщането във времето на детството и юношеството. Авторът с пълни шепи черпи от натрупаното «там и тогава» за да го осмисли и преосмисли като генератор на своите пластични преживявания дес. А тези преживявания са не само обговорени в заглавията – например «Сандъче за спомени», те се преживяват и в предметната среда, съставила композицията на картините му. Това е и втората загадка – загадката на композициите на Хранов – нещо, което трябва не само да се прочете, преведе и разгадае но да се съотнесе и със всяко индивидуално и специфично зрителско детство.

      Основният импулс в представените платна идва от няколко предмета: ключът, като разгадка към шифъра, наречен детство; ябълката, като плодът на познанието, което ние усвояваме постепенно и това усвояване наричаме социален растеж; червените люти чушлета – силни и страстни – като трудностите и несгодите, с които е осеян жинейския път на човека. Тези предмети, разглеждани поотделно са сравнително лесни за разгадаване. Трудноста идва, когато трябва да направим цалостен наратив от техните съчетания на платното.  Това разбира се би могло да бъде изгубено време ако авторът не помогне на зрителя. Той обаче се е постарал да подскаже, че общият ключ кам загадката се нарича «носталгия» - оная тъмна, разяждаща душевна сила, която никого не оставя безразличен пред границата на нещата, отдалечени от нас във времето или в пространството. Колкото и странно да е тази носталгия не е Тодор-Колевата «Жалба за младост», не е и съпреживяване по «Изгубеният Рай». Това е и находката на  Атанас Хранов – облагородяващата носталгия на разбирането, че изгубеното детство, юношество или младост няма да се върнат, но те винаги ще присъстват като фундамент, на който човек да се опре в трудни за него минути.

      Най-успешен е обаче образът на котката в едно от платната му, което го представя с удивителната дарба на художник-анималист. Изпълнена с вътрешно достойнство, което се излъчва през полузатворените животински очи тази фигура разкрива ролята на животните, които са ни заобикаляли през времето на детството. За разрика от многобройните плодове, медни съдове или цветя, фигурата на животното-хищник е единична. По многобройни са птиците. Те са не само фигуративен баланс в платната му но и символ на отлетялото безвъзвратно време.

      От трета страна трудността при твирческия прочит на картините му идва от сотирологическите идеи, зашифровани в тях. Под повърхностните и лесноразбираеми пластове се крие и загадката на авторовото избавление – това трябва да се сподели с тругите. Именно в споделянето на тези зизуални богатства се крие както силата, така и слабостта.  Силата – да може да ги откриеш и разкажеш, слабостта – да ги заровиш толкова дълбоко, че да са достъпни само за малцина. Какво пък, художникът винаги е имал, има и ще има право на експеримент със собствения изказ.

      Пред платната на Хранов зрителят може да бъде обхванат от лека тъга,  от безкрайната дълбочина на нарочно търсеното «пресоване» на обема и от многообразието на увлекателни детайли, внимателно «проработени» като обекти на изображенитео и още по-внимателно «вписани» в платното като елементи на композицията. Тук художникът свободно оперира с широките цветни плоскости, уверено и с частични намеци демонстрира пространствените планове в картините си, така че те не само да бъдат «моментни срезове» на това, което и било, но и на това, което предстои да се преживее.

      За усилване на преживяванията спомага и цветовия настрой на картините му. Носталгията – струяща от светлосините цветове на лена или свежата зеленина на ябълките контрастират с жалтите и кафеви общи абстрактни фонове. Всичко това говори за дълбоката развълнуваност на автора при «написването» на тази автобиография в картини, която е далеч от елементарната, чисто външна «съвременност» на някои днешни творци.

      Тук има и още една особеност, която нама да се изплъзне от вниманието на зрителя: обобщеността на спомена надраства жанра «мемоар» като става  обособяваща за отделните пластове на времето и сякаш го капсулира за да го предаде цяло и ненакърнено към инвентара на епохата , в която е създадено.

      Общото впечатление, с което тази изложба ще бъде вписана в аналите на авторското изразяване е,  че пред зрителя са били демонстрирани автобиографични спомени, пресъздадени с жива психологическа имплицитност и изострена, чувствена изразителност.

Юлиан Митев, изкуствовед.